„Вълците в началото ловуват сами, после идват на глутници и накрая множеството им залива цялата Земя, като стадата на елените карибу. Тези, които отидат да живеят във вигвамите на Вълците, оцеляват, другите ги чака смърт. Слушайте сега закона на Вълка. Ако отнемеш живота на един вълк, десет човека от племето ти ще заплатят с живота си за това. Тази цена са я плащали в много земи и в още повече ще я плащат.“
Така говори синът на Вълка в едноименният разказ на Джек Лондон. Това е гласът на мигранта. Чуйте го! Позабравен е той, но си е все същият.
От зората на човечеството съществува миграцията. Тя няма нужда от религия, политика, финансиране или идеология, но ако такива неща има около нея, те само й помагат. Миграцията е природна стихия. Чудесно е описана тя и от Киплинг в „Маугли“.
Няма да забравя никога картината на настъплението на джунглата. Огромни стада тревопасни животни и диви прасета, обикаляни от безбройни глутници хищници, се насочват към селото, обидило Маугли, привлечени от неизвестно откъде появили се слухове за вкусна и обилна храна.
Три милиона българи сме част от едно такова стадо. Двайсет милиона араби и деветстотин милиона негри тръгват днес. Механизмът е един и същ. Слухове за обилна и вкусна храна и множество млади хора, готови да тръгнат на къде ли не, даже и без всякаква причина. Те кипят от неизразходвана енергия, която в родните им страни се смята за ненужна или даже опасна.
Спомням си чувството, с което и аз заминах към обетованата земя. Ненужен! Това чувствах. Учители, началници, приятели и родители, всичките те ми казваха по най-различни начини: „Кротко, не се дърпай, учи, слушай, подчинявай се. И твоят ден ще дойде някога. Но не сега. Сега просто кротувай. Рано ти е още.“ А аз, чувствайки в себе си неизчерапемият потенциал и кипящата енергия на младостта, мразех тези опити за успокоение.
Сега разбирам, че Природата Майка ме е тласнала към емиграция. Тази енергия трябва да намери изход и, ако не се канализира и употреби там, където си се родил, рано или късно ще се озовеш на Пътя.
Ненужни! Толкова много ненужни млади хора! Не, те няма да чакат да слушкат и да папкат. Не се надявайте на това. Не можете да ги спрете. И на това не се надявайте. Прекалено стари, слаби и нерешителни сте, за да спрете енергията, извираща от сърцето на самата природа.
Ислямът, христянството, фашизмът, корпоративният капитал и комунизмът нямат нищо общо с този процес. Той щеше да започне рано или късно, и причината за него е младостта. Ненужната младост.
Аз обвинявам! Да, аз обвинявам, защото нямаше нужда България да загуби младостта си в емиграция. Но шшшт. Тихо. Само да няма война. Кротко бре, младежи. Слушайте старите! Ние знаем по-добре.
Да. Знаете. И сте ни дали добро възпитание. Такова възпитание ни дадохте, че даже и мисълта за насилие на можеше да се загнезди в нашите глави. Мразехме казармата, мразехме калашниците, обичахме живота, точно както вие ни научихте. Подготвихте ни чудесно за едно безметежно и безмислено съществувание.
А ние не искахме да съществуваме. Ние искахме да живеем. А да живеем означава се счепкаме с живота здраво, толкова здраво, че да достигнем върха на тази младешка сила, събрала се в сърцата ни. Да я измерим в борба срещу самият живот. Да го поставин на колене, и да изпълним въздуха с побеният ни вик! Това искаме!
Така живеят младите хора. Ние не пестим силата си. Ние я прахосваме. Ние сме ходещи атомни бомби. Разбирате ли? Забравихте ли кога бяхте млади?
Три милиона българи не хванахме калашниците, но хванахме Пътя. Война нямаше. Щастливи ли сте? Нали все пак нямаше война?
Сега при вас идват арабите. Тези не се замислят дълго, преди да хванат калашника. Те нямат нашето възпитание. Те идват от война и искат война. Но в основата си те са като нас. Кипящи от енергия младежи, които ще докажат своята нужност или ще умрат. Някои от тях имат образование, но повечето имат само атомните бомби в сърцата си. А вие имате вашия мир. И една мижава телена ограда, парите за построяването на която бяха разграбени преди още да се побие първият кол.
Днес вече и аз съм на години. Пътят погълна силата на атомният ми заряд. Америка захрани своите атомни централи с моята атомна бомба. Тази страна е гениален ползвател на мигрантска енергия. Това именно я прави това, което е. Не е демокрацията, не са парите или оръжията, а именно това й умение да превърне атомната бомба в сърцата на мигрантите в гориво за атомни електроцентрали.
Днес аз също казвам на децата си: „Кротко, всичко ще дойде при вас, не бързайте.“
Колко жалко. Аз съм остарял! Проклятие! Не!
Бързайте, деца, търсете задача, равна по мярка на вашата неизчерпаема сила. Не се примирявайте. И бъдете войни! Силни, смели, дръзки и непобедими войни. Днес и сега е вашето време. Преобръщайте планини, променайте лицето на Земята, тя е ваша. Не слушайте никого. Никога!
Само идвайте понякога при мен да ви видя. Имам нужда от усещането за силата, която носите в себе си. Имам нужда от вашият атомен огън, за да поддържа мъждукащото пламъче на моето кандило. Идвайте си! Чакам ви!
Виктор Хинов,
Индианалаполис, САЩ
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още публицистични и литературни текстове от същия автор – вж. тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук, тук.
