.
По пътеките утъпкани се спъвам
и тръните по люспите ме галят…
В незаключени врати се блъскам
и влизам там, където не отварят…
Светът за мен е тясна блуза,
„сънувам“ гола, макар да ми се смеят…
Обръщам винаги и другата си буза,
да ме ударят пак, а те не смеят.
Непознатото в познато търся,
в хората за ангели все гледам…
и връщам се сама на кръста
с небето, когато се разделям…
Гмурвам се във този свят отново
сред вълните му опашката си търся…
а той ме гледа някак си сурово
коктейли „Молотов“ ми дава да закуся…
Опашката ми – облачно хвърчило
тайни знаци в небето ми рисува…
А слънцето във рани зазорило
името ми в просъница бълнува…
И пак излизам в кървава корида,
денят обличам, изпива ме нощта…
Един път океан съм, друг път мида,
но сама си плача пред свещта…
Ани Демирова
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същата авторка – вж. тук, тук и тук.
.
