Разказ от Хасан Ефраимов
– Докторе, чакай малко…
Беше баба Гица. Махаше ми отдалеч. После се затича, суркайки по земята едни чехли на краката си, направени от отрязани гумени галоши. Зимата ги подпетваше редовно. Така ходеше до магазина, отново влачейки ги по асфалта.
– Ще ти се изтъркат грайферите, бабо Гицо – подхилквах се редовно тогава.
– То, аз се изтърках вече – отговаряше винаги. После изръсваше някакво проклятие към живота и продължаваше: – Нищо, ще ги направя на чехли. Ей, де е пролетта, иде.
– Леко, не бягай, ще се пребиеш. Че после и с теб трябва да се занимавам в тази жега – ухилих се отново.
– Таман Бойко да даде банкет.
– Що?
– Ми, пенсийката…
– Че толкоз много ли получаваш?
– За хляб и кисело мляко. Ама не виждаш ли, че и те им се струват много? 35 години работих като кранистка, докторе. Ама от онези високите кранове, дето бяха по 60 метра. Качиш се горе, а той се клати, пущината. Мъжете не смееха. Напикаваха се в гащите.
Баба Гица се поспря запъхтяна. Понамести си торбичката, в която наистина имаше хляб и кисело мляко. И после почна на пресекулки:
– А бе, докторе, защо така изведнъж всички откачиха? Ти си доктор, не може да не знаеш причината.
– Моля?
– Ми, вървят и си говорят сами.
– Кой?
– Всички, кой? Ей, на, онуй момче, дето сега мина. – Баба Гица посочи нагоре, където наистина се отдалечаваше млад човек. – Говори си сам и се усмихва даже. Знаеш ли как се уплаших? Викам си, сега да не вземе да ме метне. Хубаво, че те видях тебе в далечината.
– Че к’во да те мята вече, бабо Гицо?
– А, недей така ти. За два лева хора убиват, а в торбата си имам и хляб, и кисело мляко.
– По телефона навярно е говорел.
– Не ме кръщавай ти мене. Нямаше телефон в ръката. А на гърдите му, докторе, да ти кажа, нарисуван страшен змей.
– Змей?
– Да, истински змей. Навремето, когато започнах първолаче, на буквара ми имаше такъв.
– Дракон ще да е бил, бабо Гицо. Те сега младите така ходят, изрисувани.
– И гледаше толкова лошо.
– Ми те, драконите, така си гледат.
– Не змеят, бе докторе. Ти пък, докато разбереш нещо… Понякога се чудя, как си успял изобщо да станеш доктор? Момчето. То гледаше много зло. Та, затова се уплаших да не ме метне.
– Бе, ще бягаш от късмета си и ти.
– То пък един късмет. Знаеш ли какви бяха краката му?
– Какви?
– Целите бръснати, та чак лъщяха. А на времето какви мъже имаше… Мустаците им засукани, погледът им като на орел. Като те грабне, политаш в небесата, подобно перце. После се гушнеш в него, а все едно си в скута на космат мечок.
– Направо с топлоизолацията, викаш.
– Ми, така си беше. Ама пращяха от хормони. Можеше да усетиш миризмата им. А този, знаеш ли на какво миришеше?
– На какво?
– На перустия, на какво…
– На перустия?
– От онези, дето все стоят разкрачени, и всеки, който мине, им се изпикава.
– Тц-тц-тц…
– А бе, докторе. Тези защо крадат толкова много? По пет усти ли имат?
– Кои?
– Управляващите бе, докторе, кои?
– Не знам, бабо Гицо.
– Ти пък нищо не знаеш. Викам си, учен човек, може и да знае, а то… Кажи ми, те там, при вас умират, нали?
– Всеки ден.
– И с парите ли ги погребват?
– Не знам. Не работя в погребална агенция.
– Преди да умрат виждат ли злото, което оставят след себе си?
– Това го виждат.
– Живеят си цял живот, а единствено са сътворили зло. Нищо друго. И как ли се чувстват?
– Плачат. Разкайват се. Някои до последно са зли. Легнал на смъртно легло, дъхът му излита, а продължава да ръси зло. После, гледаш го вече бездиханен, а погледът му отново е зъл.
– Продали са се на Сатаната, да знаеш.
– Тръгвам, бабо Гицо, че ме чакат пациенти.
– Тръгвай, че и аз изгорях на това слънце. Ми, ти що с колелото, бе докторе?
– Отде пари за бензин, бабо Гицо?
– А, кръщавай ме ти мене, кръщавай ме. Поне няма да си умра непокръстена. Ами жегата не ти ли пречи?
– Че какво да ми пречи?
– А, докторе, чакай. Туй, моето изпускане, не го оправи, ей.
– Нали ти казах да си слагаш памперс.
– Ми, слагам си. Ама цял живот ли?
– Ами, цял живот. Тъкмо и като те срещне следващия път змеят, докато махне памперса…
– Ха-ха-ха… То, да излезе космат мечок, сама ще си го махна.
– Бягам, бабо Гицо.
– Ади, бягай. И приятна работа, докторе.
– Благодаря, бабо Гицо.
Завъртях педалите на колелото по посока на града. По целия път се усмихвах. Баба Гица отново успя да ми повдигне настроението. Не знам какво са си мислели срещащите ме. Навярно, че съм поредният откачен. Добре, че в адската жега улиците бяха почти пусти. Всички бяха се накачулили по колите, набримчили климатиците. Е, поне не си приказвах сам все още. После, като подкарах колелото по плочките на центъра, гледах хората в очите. Забързани, замислени, потънали в нещо си свое. Дори не виждаха смеха в моите очи. А толкова исках да им се усмихвам.
.
