„Борбата е безмилостно жестока“. Телевизора изритах през прозореца преди повече от десет години. А да се опитват да ми влияят пак… Тъпите им реклами за гъзна хартия, за простати, които не успяват да стискат урина, за диариите и разстройствата им, които се отцепват точно по време на вечеря, превръзките за мензиси и разбира се за киселините в стомаха, изригващи подобно фонтан. А, щях да забравя за тампоните за силиконови хубавици с трипер в гащите и свещичките за дирници. В колата дъня само хард. Вестници? Какво беше това? Онези могат да купуват колкото си издателства искат. Дават си парите напразно. Отдето дошли, там и отишли. Интернет? Блокери са инсталирани на браузъра ми. За Фейсбук и Тубата имам дори. Някой ако заговори за политика пред мен, получава ругатня. Проспектите на хипермаркетите така хубаво разпалват камината. Един не съм прочел досега.
Знаете ли? Тази сутрин, докато си пиех кафето на двора, в гората, изпитах блаженство. Опитах се да се сетя за последната новина, която съм чул. Е, не успях. Птичките пееха. Кълвачът пак си тракаше по своите си дела. Фазаните крещяха. Навярно хитрата лисана наобикаля отново. Иначе за какво щеше да лае и кучето? Врабчетата подскачаха. Идват и се качват досущ на масата ми наглеците вече. Оня ден някакъв наперен врабец посегна и в чинията ми. Като за капак се разкрякаха и собствениците на езерцето за лилиите.
Блаженство… В света, който съм си създал сам. Или света, предпазен от посегателства. Избягал от тъпите мутри, закачени по плакати. Лягам, когато реша. Ставам, когато реша. Въртя педалите на колелото и живота. Имам пари, колкото да си купя хляб. Салам без това не ям, откак се помня. Все някой ще дойде да се прегледа. Друг ще си купи книга. От глад няма да умра.
Само едно не ми дава мира. Трови дните и нощите ми.
А бе, хора, тия къде смятат да си носят парите, че крадат така, като за последно? Да не би да има и друго място, което съм пропуснал?
Хасан Ефраимов
