Вече над 40 дни в Централния софийския затвор продължава гладната стачка на делтапланериста Стайко Иванов, наричан Човека птица, за който има постановена присъта от 8 осем години лишаване от свобода. Адвокатът на Стайко е входирал молба в Президентството за помилването му. Петиция с 533 подписа от групата „Справедливост за Стайко Иванов” е била изпратена до главния прокурор Сотир Цацаров. Петицията в интернет е събрала над три хиляди подписа в защита на Стайко. В момента той се намира в болничния стационар на затвора и състоянието му се влошава.
Стайко Иванов е в затвора от 21 декември 2016 г., след като е бил екстрадиран в Полша от Беларус, където е потърсил убежище. Полските власти са предали Стайко на България. Делтапланеристът трябва да излежи присъда във вързка с убийството на македонския гражданин Киро Тодоровски, извършено преди 20 години. На 11 май 1997 г. Тодоровски качва на автостоп Стайко, който се прибира от Пловдивския панаир, където е бил на изложение на авиационна техника. По-късно македонецът качва и друг стопаджия. Според Стайко, вторият стопаджия е извадил пистолет и стрелял в главата на шофьора, когато Стайко е поискал да спре буса и да слезе от него. След като бусът се обръща, стрелецът побягва. Основен обвиняем по делото за убийството на шофьора става Стайко Иванов. Оръжието за това престъпление никога не е открито, както и гилзата. Обвиненият Стайко прекарва месеци в следствения арест. Делото се точи с години, криминалистите така и не успяват да намерят нито мотив, нито категорични доказателства, че Стайко е убил македонеца. През декември 2005 г. прокуратурата прекратява наказателното производство срещу него, поради липса на достатъчно доказателства. През 2006 г. Иванов завежда дело срещу държавата заради неправомерното му задържане. Тогава обаче започва ново дело срещу него, което завършва с 8-годишна присъда, въпреки че всички доказателства по случая вече са били унищожени. Няма мотиви за убийството, няма открито оръжие, нито гилза, но Стайко е осъден. Стайко се отчайва и решава да напусне страната. Следват негови митарства в чужбина, българската държава започва го издирва чрез Интерпол. Стайко Иванов ще трябва да изтърпи присъдата си при „строг режим“, според решение на Апелативния съд в Пловдив. Присъдата е била потвърдена и от Върховния касационен съд. След като бе върнат в България и вкаран след това в затвора да излежава тази присъда, Стайко започна гладна стачка.
Може би си струва да припомним част от прозренията за състоянието на обществото и правосъдната система в страната на починалия наскоро преподавател по право в Софийския университет, доц. Кристиян Таков:
„Обществото ни дири стабилност не в морала си, а в институции. Ала институциите се състоят все от хора; хората пък често нямат морал. Времето е особено.
– знаем закона, но сме забравили приличието;
– търсим формални доказателства за очевидното;
– спазваме процедури, за да загърбим разума;
– решения се вземат колективно, но не за да са мъдри, а за да са безотговорни.“
Във връзка с гладната стачка на Стайко Иванов, един друг лишен от свобода, който също е правил гладна стачка в затвора преди време, се обръща към него с открито писмо, което може да се види по-долу.
Стайко, здравей, приятелю,
Нито на Главния прокурор, без значение дали се казва Сотир Цацаров или Борис Велчев, нито на някой съдия, без значение от позицията му, нито на ВСС, нито на инспектората… на никого от овластените паразити не му пука за твоя живот. Всички прокурори и съдии са назначени от групичка олигарси. Не е възможно да намериш справедливост и сред представителите на изпълнителната и законодателната власти. Те са назначени от същата група олигарси. Всичките тия паразити се интересуват единствено от това да крадат, колкото се може повече, и да запазят вече награбеното. За тях термини като правосъдие, законност, справедливост и човечност са лишени от смисъл. Изобщо не ги е грижа не само за твоя живот, но и за живота на който и да е друг български гражданин. И 15 пъти да умреш – тях не ги интересува, все им е тая. Не очаквай от изродите нищо хубаво, нищо честно и нищо справедливо.
През 2010 г. направих гладна стачка 30 дни. Бях глупав и наивен. Мислех си, че някой ще ми обърне внимание. Че ще видят, че ме сготвят без доказателства, че ме мачкат прокурори и съдии на караминьол. Като абсолютен глупак се надявах, като удавник за сламка се бях хванал, че като протестирам и като пиша на Главния прокурор, ще получа правосъдие и справедливост и инквизицията ще спре. Ха-ха-ха, много по-късно разбрах, че по нареждане на Главния прокурор съм сготвен. При това нареждането е писмено – да се окаже пълно съдействие на съветските другари.
Приятелю Стайко, последните два дни от гладната ми стачка нещо ми стана и не можех да пия вода, получавах спазми и връщах водата заедно с някакви жлъчни сокове. От Бургаския затвор се изплашиха и ме хвърлиха в една катафалка и ме преместиха в болницата в затвора гр. София. Сложиха ме на системи… След още два месеца получих „отговор” на моето писмо-протест до Главния прокурор. Гаврата беше пълна. Главният прокурор беше препратил моето оплакване на хората, от които се оплаквах – на бургаските прокурори и съдии те сами да се проверяват. Самопроверилите се екзекутори ми отговориха, че всичко било само мое субективно виждане. Това, че делото трябва да е от частно-правен характер, а не наказателно, е субективно мое виждане. Това, че излъгаха, че съм нарушил паричната гаранция и ме задържаха под стража е мое субективно виждане. Това, че ме осъдиха за присвояване и безстопанственост от честна фирма – ООД без да направят ревизия на фирмата, е мое субективно виждане. Мое субективно виждане е и писмената заповед от Главния прокурор да се окаже пълно съдействие на руските дипломати. Изобщо, оказа се, че усещането за моята смърт си е само мое субективно виждане според изродите. На всичкото отгоре „отговора” получих, когато вече трябваше отдавна да съм умрял. Тоест, посмъртно ме удостоиха с вниманието си. Тогава разбрах простичката истина – ТЕ искат да умра. Отрепките предпочитат да ме няма, защото докато съм жив, ще пиша, ще се боря, ще викам, ще крещя… И колкото и да се правят, че не ги интересува и че нищо не забелязват, все пак е неудобно за тях. Много по-некомфортно, отколкото ако бях пукнал.
Ако умреш, те само ще се радват. Твоята смърт няма да защити честта ти, с твоята смърт няма да докажеш на никого, че си невинен, няма да спасиш достойнството си.
Стайко, моля те, остани жив и се бори! Бори се така, както ти искаш и можеш. Не прави услуга на изродите – не умирай. Битката за справедливост е на живот и смърт, но ти живей, нека мършите мрат. През 2013 г., за да бъде чут протеста ми, се наложи да си отрежа пръста. Бяха ми осигурили медийно затъмнение. Искаха тихо да ме убият. Но слугите на ДОПГ (държавната организирана престъпна група), журналята са като лешояди – малко кръв като им дадеш и долитат. Отразиха протеста. Поне се чу какво правят изродите. И познай. Разбира се, нищо повече от това не се случи. А и аз не съм си и мислел, че някой от убийците в тоги ще си признае, че е свиня – корумпирана и че ще възтържествува справедливостта ей така, от само себе си. Не, един протест не е достатъчен. Това е война срещу бездушните нечовеци. Ежедневна война с много битки за справедливост, правосъдие и законност. Господ ми изпрати Катето – безстрашен боец и любима съпруга. Тя публикува всяка моя дума, поддържа блога ми, фейсбук страницата ми, направи и издаде цяла книга с мои материали срещу ДОПГ. Катето ги разбива. Бог започна да ми изпраща съратници – хора, които мислят и чувстват като мен, и аз – като тях. Хора, които разбират, че наготово нищо няма да падне от небето. Човеци, които осъзнават, че ние сами сме отговорни за всичко. За липсата на справедливост, законност и правосъдие. За това, че вече 28 години изродите ни грабят и убиват и прогонват от България. Бог ни събира знаещи, че паразитите няма да пуснат доброволно кокала, че няма сами да се самоарестуват и самоосъдят.
Стайко, приятелю, моля те, не умирай. Остани с нас и се бори! Не мога да ти обещая бърза и лека победа, но ти гарантирам, че по пътя ще имаме много славни моменти.
Стайко, моля те, виж голямата картина. Ние сами по себе си не сме важни. Всеки един от нас е малък, просто човек, който сам не може нищо съществено да промени. Но, ако се съберем, ако се обединим – можем да извършим чудеса! Присъедини се към живите и нанасяй удари на корумпираните отрепки. Стайко, докато ти страдаш, с теб страдат и хората, които те обичат. Нищо не е свършило, докато ние не кажем, че е. Усмихни се, живей напук на враговете, които желаят твоята смърт. Живей за радост на твоите близки и любими хора. Живей и побеждавай!
Ивайло З.
Затворническо Общежитие Казичене
15 юли 2017 г.
