Въпреки неистовите усилия на всякакви международни и национални институции за популяризиране идеята за толерантност във времето ни, наситено с войни, насилия, конфликти, агресивност и неоправдани страдания, те се оказват напразни. Опита да се слепят парчетата на разбитите ценности продължава да е неуспешен. Всички ние продължаваме да имаме претенциите, че приемаме сериозно целите на хуманизма, но практиката не показва друго в кривото си огледало, освен омраза, егоизъм, завист и тирания. Крещящото противоречие иде оттам, че никоя идея не е била разигравана тъкмо по правилата на всяка драма през цялата ни човешка история, а именно чрез предизвикване и преодоляватне на конфликти. Всъщност тази прекрасна идея се омърсява най-много от практиката. Най-често темата за толерантноста е пренасяна към болезнената с остротата си тема за свободата. Защото именно тя е изконно условие и цел на толерантноста. А това означава да бъдем себе си, да признаваме правата и свободата на другите да са такива – да изглеждат различно, да мислят и говорят различно, да се затварят в „своето” или да се обвързват с „чуждото” заради общ интерес. И това да става напълно доброволно, при преодоляване на сложния компромис в сблъсъка на различностите. Така бихме стигнали до „удоволствието от многообразието”, според Монтен. Разбира се идеалната обич си остава идеален мит, като безконечния диалог на различията би следвало да се осъществява като честен двубой.
В тази връзка възникват множество въпроси: Трябва ли да бъдем толерантни към нетолерантните? Или, ставайки нетолерантни към тях, се превръщаме в насилници? Не е ли твърде висок скокът от принудата да търпиш другите, та чак до обич към тях? Възмездима ли е толерантността или като всяко донкихотство е една налудност? На тези въпроси има много отговори, но всеки си има светоглед, за да стигне до хоризонт, от който се открива още по-голяма необятност…
Но да прибегнем до болка познат на света пример. За „скитника евреин”, вечно гонен и презиран в цялата история на Европа. Все пак, той има един подръжник – демократа. Но той е слаб защитник, защото прокламира равенството „по право” на всички хора и защото е сляп за конкретните примери за различията, които историята му предоставя. Той не познава евреина, арабина, негъра, работника, а само човека, еднакво равен с него. Всички общности той разбива на индивидуални елементи, защото според него социалното тяло е сбор от индивиди, както човешкото от клетки, макар и различни. Така антисемитът и демократът неуморно водят своя спор, без да забележат, че говорят за различни неща. Антисемитът укорява например евреина за скъперничеството му, докато демократът твърди, че не всички евреи са такива. Но това не може да убеди антисемита, тъй като той смята, че еврейското скъперничество е тотално и характерно за цялата общност. Без да се смути ще приеме, че и между християните има такива, но християнското и еврейското скъперничество имат различна природа. Няма два начина човек да е скъперник. Той е такъв или не е. Но така демократът, подминавайки негова характерна черта, спасява евреина като човек, но го обезличава в качеството му на евреин. От тази гледна точка, той се опасява, че у евреина ще се пробуди „еврейско съзнание” като колективност, както още повече се опасява и от пробуждане на класовото съзнание на работника. Няма евреин и няма „еврейски въпрос” – твърди той. А това означава, че иска до отдели евреина от неговата религия, етническа общност и семейство, за да го потопи в соса с демократичен разтворител, откъдето той ще излезе гол и самотен, като една индивидуална частица, сходна с всички останали. Така политиката на „асимилация”, а и самият „демократичен” възглед, претърпяват фиаско. И как би могло да бъде другояче. За един евреин, горд и съзнаващ, че е евреин и отстояващ принадлежността си към могъщата днес еврейска общност, без да пренебрегва връзките, свързващи го с общодържавната колективност, разликата мужду антисемита и демократа почти не съществува или е относителна. Единият иска да го разруши като човек, за да остави в него само евреина, а другия да го обезличи като евреин, за да остане от него само абстрактния човек с неговите човешки и граждански права. И вече антисемитския уклон откриваме и в най-либералния демократ. Той е враждебно настроен към евреите, които си позволяват да мислят и се чувстват като евреи. От това следва да се запитаме. „Съществуват ли евреинът, и ако съществува, какъв е той най-напред – евреин или някакъв абстрактен човек?
Евреинът е човек, когото другите хора смятат за евреин – ето я простата истина. Така евреинът е в ситуацията на евреин, защото живее в общност, която го смята за евреин. В нея той има подръжници, както и яростни врагове. Демократът изповядва умереност и докато палят синагогите и убиват евреи, той само порицава и укорява. Той е толерантен по дефиниция чак до снобизъм, което се простира дори до враговете на демокрацията. Демократът не е луд и е станал адвокат на евреина, тъй като вижда в него само член на човечеството. Но човечеството има и други членове, които също трябва да бъдат защитавани и евреинът следва да си чака реда. А антисемитът има само един-единствен враг и може да действа против него постоянно. Слабо защитаван и силно атакуван, евреинът се чувства в опасност в едно общество, в което антисимитизмът е вечно изкушение.
Така нещата опират до автентичноста. Какъв си – евреин, арабин, латинос, негър, циганин, християнин, мюсюлманин? Това е въпрос на трезво осъзнаване на ситуацията и поемането на отговорностите, които са в нея. В признаването й с гордост или смирение, а понякога с ужас или ненавист. Автентичността изисква да се отстоява докрай религиозното, етностното и национално самосъзнание, а неавтентичността – да се отричаш или избягаш от нея.
Военните конфликти, икономическото неравенство и глобализацията, протичаща под девиза „Свободно движение на хора, стоки, услуги и капитали“, предизвикват истинско миграционно цунами, което залива предимно проспериращия Запад. На страдащите хронично от демографски дефицит развити държави и на мултинационалните концерни са необходими все повече работни ръце. В рамките на Европейския съюз е налице преливане на работна ръка от по-бедните източноевропейски страни към по-богатите на Запад, но явно в недостатъчна степен. Макар и спорен, с предлога приемане на бежанци от войната в Сирия, бе засилен миграционният натиск, предимно на икономически мигранти – мюсюлмани от Азия и Африка. Проблемите с интеграцията на предишните и новодошлите и капсулирането им в гета повдигат остро въпроса за взаимната толерантност. Защото „сблъсъкът на цивилизациите” не е само заглавие на книгата на Самюел Хънтингтън, а самата ни актуална действителност. И тероризмът, ширещ се вече в целия свят, е негово следствие. Та как гордият наследник на Империята и халифата на Омаядите, на Селджукското могъщество, на Моголската империя и Османската империя би се примирил с второстепенната роля на неговата култура и неговите възгледи? На принудително присаждането на ценности, които често са му дълбоко чужди.
И може би пред заплахата за взаимно унищожаване отново ще се върнем към „мирното съвместно съществуване” от времето на Студената война, когато и от двете страни на барикадата бе налице въоръжено спазване на статуквото и ненамеса във вътрешните работи на държавите, както и делово сътрудничество – макар и принудително…
Светослав Атаджанов
