Това е една обикновена история. Почти обикновена. Защото вече се нагледахме на всичко и никоя нередност не може да ни впечатли. Защото едва ли не свикнахме с това нищо да не е такова, каквото трябва да е.
В тази обикновена история става дума за един храм в едно софийско село, което винаги е имало по един свещеник, в различните времена, откакто храмът е създаден. Бил е построен малко след Освобождението. В последните десетилетия храмът е бил ремонтиран два пъти – по времето на социализма от тогавашния свещеник отец Димо и после, в годините на демокрацията, от отец Янко. За тия ремонти свещениците сами събират пари, всеки по време на своето служене в храма. Митрополията не участва в това.
Споменатите свещеници вече са покойници. Отец Димо пренася кръста си и факела на вярата в трудните години на войнстващия атеизъм по времето на соца. Сам. А отец Янко – в годините на прехода. И на него не му е лесно, особено в последните две-три години, защото понякога едвам стои прав по време на службите. Макар и болен от рак, този свещеник не може да разчита особено на Софийска света митрополия, която не назначава примерно втори свещеник да му помага, от което и той, и самата енория имат нужда. А когато идват все пак негови колеги да го заместят за службите, за това, че са дошли, им плаща самият той.
Затова пък след неговата кончина митрополията изведнъж решава, че на тази енория й трябват не един, а двама свещеници. И назначава двама.
Единият пътува за службите от кв. „Хаджи Димитър“ в София, където живее, до Панчарево. А другият е пристигнал някъде от Северозапада, в който край сигурно има много храмове и енории, останали без свещеници. Защо е така, защо се преместват свещеници от краища на България, където има глад за такива, към столицата или нейните покрайнини, където свещеници не липсват, е отделен, но също интересен въпрос.
Така енорията към храма „Св. Димитър“ в Панчарево се оказва с двама свещеници. Те, впрочем, известно време се избягват и не си говорят, защото са поставени някак си в условия на съперничество. И защото изглежда свещениците в не и две епархии на Българската православна църква не разчитат на това, че епархийските им ръководства ще ги подкрепят, когато са заслужили, разчитат на собствени, лични връзки. Както и при светската власт, и при църковната, се наблюдава изглежда някакъв такъв принцип.
Но нито животът, нито смъртта чакат, и една събота, при двама назначени свещеници се оказва, че покойник, докаран в „Св. Димитър“ за опело, е опят от трети духовник.
После двамата свещеници си проговарват, но вторият свещеник ходи да служи кой знае защо в руската черква „Св. Николай“ в София, която е към Руската православна църква, не към Българската. Зачислен му е и т.нар. манастир „Св. Никола“ в местността Урвич, който е на селото. (Става въпрос за място, където по времето на Втората българска държава е имало манастир, разрушен по време на османкото нашествие. А сега няма манастир и монаси, има една черквица, в която се правят служби само два пъти в годината.)
В тази обикновена история има и един друг герой или героиня по-точно, която Софийска света митрополия гони на практика от храма и от селото. Тя се нарича Спаска и дълги години се грижи неуморно за черквата и за църковното дворче, бие камбаната, записва дошлите миряни за треби, съветва угрижените, питащите, нуждаещите се, отваря черквата и я затваря. Но Епархийският съвет към митрополията решава, че Спаска не е нужна на този храм и на тази енория, и я гони. Тя трябва да освободи последно някаква си малка стаичка в една пристройка, построена по времето на отец Янко и на самата Спаска, включително и с нейните усилия. Оказва се, че и двете стаички от тази пристройка, не само къщата към храма, са нужни за втория свещеник, който е назначен от митрополията, и който ще живее със семейството си в пристройката, докато на къщата към храма се направи ремонт. А първият свещеник може би ще може ги използва тия две стаички или по-скоро една от тях след ремонта. Но така или иначе в последната заповед, подписана от протосингела на Софийската митрополия отец Ангел Ангелов, изрично се казва, че Спаска трябва да напусне.
И така, храмът „Св. Димитър“ се оказва без клисарка, търси се нова. Това впрочем не е проблем за митрополията, не я засяга. Както не я засягало, че повече от две години в този храм е служел тежко болен свещеник, който е имал нужда наистина от някого, който да го замества. И въпреки че хората от селото правят подписка в защита на Спаска Аспарухова, в защита на една жена, която не е родом от това село, а е дошла в него преди години и придобила тяхното уважение поради собствените си качества – тази подписка, внесена и заведена в Софийска митрополия, не променя нищо. Към 600 души се подписват в подписката и обясняват защо молят Негово светейшество патриарха и Софийската митрополия да остави Спаска и да не я гони, но църковното ръководство не чува гласа на миряните. Те за какво ли са им нужни тези миряни на църковниците в митрополията, освен за да влизат все пак в храмовете и да носят приходи на църковната администрация?
А дали ще има приходи за възнаграждение на нова клисарка, която да стои в храма, и дали въобще ще се намери скоро подходяща жена за тази работа, това да го мисли първият свещеник, който е назначен за предстоятел. За него не е освободена къщата към храма, въпреки че е бил назначен за такъв. Е да, той живее в София, но един енорийски свещеник, както е известно, винаги трябва да е на разположение. А другият няма жилище в София и трябва да живее някъде. И това някъде се оказва не само къщичката при храма „Св. Димитър“ в Панчарево, оказва се и пристройката към нея. И не само една от стаичките от пристройката, но и двете. Софийската света митрополия не само му решава квартирния проблем, но е отпусната и сума от няколко хиляди лв. за ремонт на къщата. И така, той идва от провинцията, от една епархия, в която не достигат свещеници, в друга, където са достатъчно. И от една енория, където може би миряните са имали нужда от него, в друга, където миряните не, че нямат нужна от него точно, но биха имали нужда от двама свещеници само, ако единият е много болен и затова не може да служи. Интересна политика на Софийската митрополия и на Светия синод, но нейсе.
Отделно от това, с идването на двамата нови свещеници, и самодейният църковен хор към храма е поставен на изпитание и може да се разпадне. Появяват се и търкания в паството и в църковното настоятелство – едни, повечето, са на страната, на първия свещеник, който е назначен за предстоятел и носи отговорността за този храм, но има и член на настоятелството, който е на страната на втория. Селото се буни от слухове, хората са възмутени. Те не искат кой знае какво от Софийската митрополия. Искат само ако може тя да преразгледа решението си, с което гони Спаска Аспарухова.
Междувременно, докато миряни от селото се подписват в петицията в защита на Спаска, се случва юбилей на последния български цар Симеон Сакскобургготски. На опашка пред двореца Враня се нареждат бивши и настоящи президенти, министри, депутати, банкери и пр., дошли да поздравят царя за рождения му ден. На тази опашка може да се види голяма част от днешния ни политически и бизнес хайлайф. Сред този хайлайф, нареден и усмихнат на опашката, е и протосингелът на Софийска света митрополия отец Ангел.
Това разбира се не е нещо необичайно. За политици, министри и депутати не е трудно да стигнат до висшите църковници, или обратното – висшите църковници да стигнат до тях. Църквата и държавата отдавна официално са разделени, но техните елити, както изглежда – не. Само за обикновените граждани, за обикновените миряни е трудно да накарат и светската, и църковната власт да ги чуе. И въпреки, че има разбира се изключения и в светските, и в църковните висши среди, тия обикновени хора, обикновени граждани са важни някак си, и за църквата, и за държавата, само като носители за приходи на тяхното издържане. Те са като едни „овце за стрижене“, които в случая с Църквата е добре да спомнят и, че трябва да бъдат смирени. Защото са християни.
И те се смиряват или отвращават, или се обезкуражават – защото става въпрос все пак за християнска вяра и църква, не за някакво Политбюро. И никак не е без значение какъв пример за собствено християнско или нехриястиянско поведение дават самите духовници, облечени в църковна власт. Миряните влизат вече в храма в своето село с известен смут в душите, а авторитетът не само на Софийската митрополия, но и на Българската православна църква като цяло, разбира се пада.
Когато членове на църковното настоятелство при храма „Св. Димитър“ в Панчарево внасят подписката в подкрепа на Спаска Аспарухова в Софийската митрополия, те се срещат с протосингела отец Ангел Ангелов, който казва на вносителите, че всичко вече е решено. Т.е. дава им да разберат, че тази подписка няма да промени нищо. Освен това казва на една жена, дошла също в митрополията, която е в контролната комисия към настоятелството и води счетоводството на храма, да не се обажда въобще, понеже не е член на настоятелството. След срещата жената се обижда, показали са й, че е никоя. И се отказва от своята доброволна дейност в полза на енорията.
Кой се интересува, обаче, от нейните чувства? Или пък от чувствата на Спаска Аспарухова, която е станала като част от храма „Св. Димитър“ в Панчарево, преди да я изгонят? Във всеки случай не и епархийският съвет или протосингелът на митрополията. А патриархът е някак си много далече, той дали въобще е прочел тази подписка и дали този въпрос го вълнува като Софийски митрополит, като цялата Църква му е на главата, няма кой да каже. Но тези две жени не са важни, така или иначе, те са никои за църковниците в митрополията. А това, че са били нужни на самия храм, на самата енория, се оказва без значение. Да се оправят там, на място, миряните в енорията, както могат. Кои са те, че да имат мнение какво е добро за техния храм и енория, и кое не?
Виж, ако бяха политици, министри, банкери, църковници като отец Ангел щяха им дойдат на крака. Да ги ухажват, да се чувстват важни заради това, че важни нали държавни мъже или жени са ги приели. Нищо, че държавата е разделена от църквата, властта си е власт… (Отношенията между политическата власт и ръководствата на други вероизповедания в страната не е лишена може би от подобни феномени, но не за тях става дума в този материал.)
Та това е историята, уважаеми читатели. История, която не е ясно до какво ще доведе по-натам. История за една държава, чиито обикновени граждани се чувстват изоставени от нея. История за една Църква, в която не е лесно да си достоен свещеник, но е лесно да се забравят думите на Спасителя: „Който от вас иска да е пръв, трябва да е последен“. История за една енория и един храм, който доскоро имаше късмета да не е засегнат от подобни работи. Но вече няма този късмет.
ПОСЛЕСЛОВ
Пишейки тези редове се надявам, че достойните духовници в Българската православна църква няма да се обидят от тях, а ще направят, каквото е по силите им, за да не се чувстват миряните от никоя енория изоставени – дали поради това, че живеят в селища, където няма кой да ги служи в храмовете; или защото живеят близо до столицата и скромният сграден фонд на тяхната енория може да окаже важен за решение на нечии други проблеми, не за самата енория. Надявам се също и, че владиците и епископите на тази Църква ще имат силите да създадат такава управленска среда в църковната институция, че свещениците, които са им подчинени, да не се чувстват изоставени, когато са болни и сами. Или когато служат в енории, където са останали малко хора, няма приходи и няма как да си изкарат заплатите. Защото в поопразните благодарение на държавната политика български градчета и села има възрастни хора, които често няма кой да опее. И вярващи православни, които гледат с тъга към църкви, в които няма вече кой да служи. И ако държавата ще помага с нещо на църквата, нека за това да помага. Да няма празни храмове в българските градчета и села, без свещеници, защото системата в църковната институция е такава, че тия свещеници и енории съответно трябва да дават на митрополиите, а не обратното. И самият Свети синод разбира се не бива да пренебрегва този проблем. И да оставя свещеници да продават чорапогащници примерно, за да си искарат някакви доходи, понеже служат в енории, в които хората и требите са малко.
Главата на тази Църквата Христова не се е свенил, както е известно, да отиде и при най-нисшестоящите в социално отношение свои съвременници, да говори с тях, да ги обича и да бъдат ценни за Него. Той не е търсил нито „първите места по пазарите“, нито се е стремял да се хареса на управляващите, богатите или известните. Повече от две хиляди години по-късно духовници, облечени с власт, нямат нищо против юбилейни монети с лика на Спасителя да се продават в централни софийски храмове. И дали защото изкушението за забравиш, че властта значи и отговорност за взетите решения, не е присъщо само за политиците, но в Българската православна църква могат да се случат и се случват управленски решения, които не само рушат авторитета й, който и без това е разклатен, но и решения, които внасят смут в душите на миряните и ги карат да разберат, че никой там горе, сред облечените с власт духовници, не е помислил за тях.
Мариана Христова
