Кметът на Босилеград Владимир Захариев проглуши сръбските медии, апелирайки към сръбското Правителство и Комисариата за бежанците да изпрати още мигранти от арабските страни във временния бежански център в Босилеград. В момента те са над 60 души, сред които има и деца. Захариев изрази готовност да приеме още 500! Даже каза, че това било шанс за икономическо развитие на общината, щяло да доведе до откриване на нови работни места!?
За босилеградските условия общината има огромен социален бюджет – над 1100 от около 6000 жители на общината ползват социални помощи! Не всички се нуждаят от такава помощ. Повечето са партийни активисти на кметската партия и социалните помощи на практика са средство за зарибяване на гласоподаватели и купуване на гласове на местните избори.
Истинските нуждаещите се от социална грижа и помощ, самотни и възрастни, ментално ретардирани и пр., понякога живеят в скотски условия, каквито едва ли ще намерите и в африканските страни.
Едно такова семейство, възрастна майка с двама синове, живее в планинското село Назърица.
Славка е над 85-годишна. Почти е неподвижна, може само да седи или да лежи. Двамата над 40-годишни синове, Зоран и Леончо, гледат малко стадо дрипави овце в една развалина без покрив, която някога е била кошара. От тях се издържат. Господ знае как успяват. Общината им е подсигурила само един стар войнишки фургон, в който лежи изтощената им остаряла майка. Нямат друг покрив над главата, нямат къща, нямат мебели. Стара печка на открито, обърнати продупчени тенджери, вместо столове, навсякъде разхвърляни дрипи. Живеят заедно с животните – овцете и кокошките. Вони на тор, пот и нечистотия. Времето е спряло там някъде, в първата половина на XIX век може би.
Те са израснали в такива условия и това, което нас ни ужасява, тях като че ли не ги впечатлява особено. Едва ли и осъзнават какво точно се случва с тях. Наоколо няма комшии, селото е на доизживяване. Обикалят ги от време на време добри хора от съседното село, донасят им продукти – кой каквото има. Но това не решава проблема.
Най-належащата им нужда е покрив над главата, но и постоянна социална грижа. Настойник, който да ги наглежда и да се грижи за тях. Едва ли наблизо има такъв – и все пак, в съседното село Дукат все още има жизнени хора.
Патетичните снимки, на които кмета прегръща и целува децата на бежанците, и условията, в които те живеят във временния бежански център в Босилеград, в сравение със снимките на Славка, Зоран и Леончо в село Назърица, казват всичко!
Иван Николов,
Босилеград
