Дарина Рангелова, Мamaninja.bg
Пиша това по повод статията „Българчетата, които не говорят български„.
Много хора се засегнаха, обидиха, ядосаха и аз разбирам защо. Сигурна съм, че авторката не е искала да обиди, но така се получи, тъй като звучи като обобщение.
Първо, на хората им писна някой да им казва: „Върнете се! И тук можете да отгледате децата си!. Ами можем, но не искаме. В свободен свят живеем, всеки си решава. Емиграцията не е български феномен. Да сте чули германец да призовава сънародниците си да се връщат, а не да бягат? Или пък канадец да каже: “Глей го тоя предател, отиде да живее в САЩ“. Звучи ли ви смешно? Няма друга нация, която да обвинява сънародниците си, само защото са решили да се преместят да живеят от едно място на друго. На хората им омръзна някой да им обяснява къде да живеят, как да живеят и как да възпитават децата си. Наистина е дразнещо, нека всеки да си гледа своите.
А сега за българският език, който децата в чужбина не го говорили. Няма статистика колко българчета живеят в чужбина, камо ли колко от тях говорят български и на какво ниво. Но повечето хора се опитват да научат децата си на някакво ниво български. Докъдето им стигат силите.
Ще се опитам да ви обясня как се учи български език в чужбина. Много хора си мислят, че просто вкъщи си говориш с детето на български и то го научава. Готово.
Това е вярно само до ниво детето да разбира и да може да проведе елементарен разговор. Колко разнообразни мислите, че са разговорите в едно семейство? Оттам нататък започва работата. Много работа, постоянство, време и усилия. Всеки ден. А също така, трябват и финанси. А за мотивация на детето дали сте се сещали? Не, ако си сложим портрети на Ботев и Левски в хола, това няма да е мотивация за детето да учи български. И всеки родител търси мотивацията за своето дете. Защото с шамари не става.
Прекарала съм часове наред в нета да търся подходящи буквари или някакви книжки, по които да уча сина ми да чете. НЯМА. Дори адаптираните буквари за деца в чужбина, които разгледах, не са никак подходящи. Няма една книжка с кратки изречения, само с печатни букви (без ръкописни като „а“) със смислен сюжет за начинаещи. Купила съм една купчина помагала, одобрени от МОН, които трябва да си ги адаптирам. Стигнах дотам, че видя ли, че е одобрено от МОН, изобщо не го гледам. Най-голяма работа са ми свършили неща, писани от майки/учителки в чужбина за собствените им деца.
Много деца посещават българско училище. Там, обаче, учителите срещат същия проблем с учебниците. Никой не ги пита как да се напишат и те после трябва да си ги адаптират. Някои си пишат собствени помагала, па да вземе МОН да ги пита как се прави. Аз нямам наблизо българско училище и се оправям сама. Всеки ден сядаме и го уча да чете и пише. Само че не съм педагог и всичко е на проба-грешка. Пробвам какво ще сработи, после друго и така. Засега сме на ниво 1-ви клас (синът ми е на 7 г.), но ще дойде момент, в който трябва да се преподава граматика.
МОН най-накрая ще въведе дистанционно обучение по български език. Нещо, което е трябвало да направят преди 20 години. Въпреки че имам огромни резерви, чакам да видя с нетърпение. Но не открих информация кога ще се случи това.
Изрових интернет да намеря приказки и филмчета на български език. Има пет. Пуснах българска телевизия. Детските канали, обаче, не са тези, които той гледа (няма всички канали). Пускам разни предавания, филми, каквото и да е, дори да не ги гледа, да чува български. Забравих да кажа, че вкъщи е правило да се говори само на български. Навън също към него се обръщам само на български.
Имаме огромното предимство, синът ми да е живял 5 г. в България и вече един вид си го знае, но тъй като носителите на езика сме само аз, баща му и брат му, английският му е вече водещ. Въпреки усилията ни, бърка словореда и използва английски думи, когато не знае българската. Не съм си и помисляла, че ще е друго, нормално е. Сестра му е родена тук и ще е още по-трудно. Отделно Тони учи във френско училище. Няма акцент на нито един от езиците, но нивото на всеки от тях е различно. Възможно е към 12-13-годишна възраст да е езиково компетентен еднакво (или почти) и на трите езика, но само, ако се полагат огромни усилия за това. А това включва и пътувания и потапяне в средата. Една седмица на море в България не върши работа. Късметлии са тези с баба и дядо, на които могат да оставят децата за цяло лято и те да поработят за обогатяване на българския език на детето.
Моят престой в България с двете деца беше близо месец и половина. Първоначалната ми идея беше да говоря с директорката на детската градина, която Тони е посещавал преди, да го вземат за един месец (като платя двойно примерно) и да си пооправи словореда и да научи някоя и друга нова дума. След няколко разговора с майки се отказах да питам. Няма механизъм за прием на деца за малко, а и дори директорката да беше направила компромис, със сигурност някоя майка щеше да се оплаче. Исках да го заведа в групата да се види с децата и учителките си, но не ни пуснаха, защото сме външни хора, какво остава да ходи един месец.
Според мен, МОН трябва да помисли за възможност децата да имат право да посещават детска градина или училище, докато са в България. Не всички пътуват само през лятото. Ние бяхме през май примерно. Най-добрият начин за усвояване на езика е сред връстници. Толкова ли ще е голям проблем един клас да има гостенче от чужбина за 10 дни? От своя страна, детето може да разказва за училището в страната, от която идва, и за всички да бъде полезно. Също би било добре безплатно да има къде, детето да бъде оценено на какво ниво е и да получи сертификат за това ниво. И когато следващата година се прибере в България и пак се яви и получи сертификат за по-високо ниво, това би било мотивация да продължи да го учи.
Както казах, не стигнах до говорене за детската градина и Тони и бебето ги водех с мен по държавните институции, срещи с мои приятели и по детските площадки. Изводът ми е, че престоят ни по този начин беше абсолютно неефективен за Тони, що се отнася до повишаване на езиковото му ниво. Освен, че някои деца му се смееха като каже нещо не, както трябва, нищо не научи. Трябва си планиране и целенасочено занимание с детето на различни теми (под формата на игра). За съжаление, едва ли ще мога да водя децата си всяка година за по месец.
Тук ще сложа част от коментара на една дама, Mariana Kirk, коментирала под горната статия, с който съм напълно съгласна.
„Понеже не можем да изискваме от хората кой колко е способен да си учи детето на български у дома, то какво правят професионалистите? Има ли работещи куклени театри през лятото, където децата на ваканция да слушат хубава, художествена реч? Няма. Има ли занятия към библиотеките и читалищата – тип „български за седмица“ за деца, начинаещи и т.н. Няма. Има ли летни игрови занимални, клубчета за творене със специална насоченост към български език? Няма. Има ли разкрити атракции като „лятно българско школо“, в което на пясък, с калем и мастило дечурлигата да си пишат поне имената на български? Няма. Има ли детски канал ктм БНТ с подходящи образователни програми за българска история, природа и език? Няма. Има ли в музеите беседи на български на по-лесно ниво? Няма. Има ли някакви отговорни хора за българите в чужбина? Ааа, имааа… Имат ли те концепция за това как да помогнат на хиляди половин и цели българчета да учат матерен език и да държат връзка с България? Имат ли??? Имат, ама друг път. По паркове и градинки език и любов към България не се учи. Нито пред блока – там се учиш на български псувни и да чоплиш семки.“
Така че, спрете малко да размахвате пръст, че децата в чужбина не говорят български. Правим, каквото можем.
Групата на Дарина за многоезични деца беше създадена вследствие на тази дискусия и целта й е да помогне на родители, които искат децата им да влаедят и майчиния си език. Може да се присъедините към нея ето тук.
.
