Разказ от Боян Боев
Малко оставаше до жътва. Нивите край селото бяха отрупани със златни класове, които танцуваха с всеки повей на вятъра. Мирисът на пшеница дохождаше чак до площада и напомняше на селяните каква усилена работа ги чакаше. Но те не се плашеха от това. Бяха чакали цяла година да видят готовата си реколта да блести като злато по полето. Нямаха търпение да започнат са жънат с песни на уста и да благославят земята, която никога не ги бе оставяла гладни.
Докато още имаха свободно време, момите и ергените от селото се събираха на мегдана и прекарваха часове в песни и хора. Всяка вечер там ходеше и Димитър Каранов. Той беше младеж на не повече от двадесет и две-три години. Снажен момък беше, с гъсти черни коси и тънък мустак над устата си. Неговият род беше чорбаджийски. Всички ги знаеха в околията. Тяхната нива беше най-голяма, къщата им беше като палат и всяка година по жътва наемаха селяни, които да им жънат на полето.
В къщата на Карановите властваше Карановица. Мъжът й беше паднал на легло вече три години и не можеше нищо да върши. Но Невена беше оправна жена и въртеше всичко на пръста си. Беше суха и ниска селянка, която все не можеше да стои на едно място. Щураше се насам-натам и все вършеше нещо с ръцете си. Чак вечер, когато всички си лягаха, тя обикаляше къщата да види дали всичко е наред, угасяше свещта и заспиваше. Карановица не можа да роди друга рожба, затова гледаше своя Димитър като писано яйце. Не му даваше да се преуморява от работа, сипваше му да яде повече, оставяше го да спи до късно. Искаше да го кара да се чувства като цар, за да не вземе да си отиде един ден от къщата. Че както се е видяло, Карановият нямаше да изкара още дълго на тоя свят, та на Невена само сина й оставаше, за да е близо до нея.
На нощните седенки в селото Димитър се беше залюбил с Ирина. Слушаше я в захлас като запяваше някоя песен, на хорото все до нея се хващаше да играе, после я изпращаше до тях, че да не вземе някой хайдутин да й направи нещо. Ирина беше бедно сираче, което живееше със старата си баба. Откак се помнеше, тя нямаше майка и баща. Отрасна с баба си в една колиба накрая на селото. Имаха малка нива, дето им стигаше колкото да преживяват. Тази година обаче Ирина щеше сама да свърши цялата работа на полето, че баба й не ставаше вече за такива неща.
Вечер, когато Димитър изпращаше Ирина, в селото вече цареше тишина. Всички бяха налягали под навесите в дворовете си да спят на хладно под звездите. Щурчетата пееха приспивните си песни, а зад някоя ограда от време на време се чуваше лай на куче, подразнено от гонещи се котки. Двамата влюбени заставаха до вратата на къщата и дълго се гледаха, хванали се за ръце, преди да се разделят. Очите им блестяха на лунната светлина, а сенките прикриваха руменината по лицата им, защото още бяха свенливи да се целунат.
– Карановият син вече няма ли да те вземе за жена ма, чедо? – подпитваше бабата на Ирина, докато вършеха някоя къщна работа.
– Скоро, бабо, скоро – отговаряше развълнувана девойката.
– Не вярвам Карановица тъй лесно да позволи да се ожените, чедо.
– Защо, бабо?
– Ох, като я знам каква е усойница… Дори да даде да се ожените със сина й, ще ти вгорчи живота, чедо.
Ирина обаче не искаше да слуша баба си, защото знаеше, че Димитър я обича. Той щеше да послуша сърцето си, а не майка си, ако наистина искаше да се оженят и да бъдат щастливи.
Ала скоро до ушите на Невена стигна клюката, че синът й е залюбил Ирина. Цял ден не можа да си намери място в къщата. Излизаше на двора, шеташе, прибираше се, сядаше, ставаше. Отвътре я ядеше като паразит мисълта, че Димитър се е загледал по някакво си бедно сираче, дето няма никакъв чеиз. Отиде тя при мъжа си и седна до леглото му. Всичко му каза, та да й олекне.
– Няма лошо ма, Невено – рече той с немощен глас. – Като се обичат младите, нека се вземат.
– А бе ще се вземат! От лежане ти е изтекъл мозъкът! – нахока го тя. – Таквиз пиявици като Ирина ги има под път и над път. Знае тя, гювендията, че Димитър е чорбаджийски син и за това го е омаяла.
– Не говори тъй, Невено. Децата може наистина да се обичат.
– Знам я аз тъз обич. Заради парите и нивите е всичко туй. Ама няма да я бъде.
Карановица обаче нищо не каза на сина си. Започна да го наблюдава повече. Следеше го вечер кога излизаше за седянките и по кое време си идваше. Тя лежеше под навеса с наострени уши, преструвайки се на заспала. Дори в тъмното можеше да види широката усмивка на лицето му. Кой знае какви сладкодумни работи му е наприказвала оная Ирина, мислеше си тя, опитвайки се да заспи.
Мина се време, започна се жътвата. Всички селяни ги нямаше по цял ден, защото бяха на полето от ранни зори до късно вечерта. Седенките бяха утихнали, защото момите и ергените бяха уморени от работа и бързаха да си полегнат да починат. Ала Димитър и Ирина пак намираха време да се срещат. Когато майка му и баща му си лягаха вечер, той излизаше от двора. Минаваше бързо по мрачните и тихи улички на селото, през които сякаш преди него бе вървяла смъртта и бе отнесла със себе си всичкия живот по пътя си. Ирина го чакаше на портата на дома си и го посрещаше с полудяло сърце. Така стояха половин-един час, гукайки си тихо, държейки се за ръце. А когато Димитър се прибираше у тях, майка му сумтеше недоволна.
– Ще ме довърши тоз Димитър! – вайкаше се тя пред леглото на болния си мъж. – Момичета в селото бол, а той не оставя таз проклета Ирина! Ох, ще ме тръшне той до тебе и двамата ще ни погребе заради глупостта си!
Но мъжът й не искаше да спори с нея. Той беше на друго мнение, ама Невена си знаеше своето и нямаше да се откаже.
Един ден Карановица отиде на полето да нагледа как върви работата. Хокаше жътварките, че се улисват в приказки под дървото на сянка, а работата им не спори. Казваше, че ако не се стегнат, парите, дето им ги е обещала, ще ги видят на куково лято. После се загледа в далечината и видя Ирина с бялата си забрадка, да се мори сама на малката им нива. Грабна тя един сърп и закрачи през полето към бедното сираче.
– Гледах те аз от мойта нива как сама се блъскаш тука, девойко – заговори тя, когато се приближи до Ирина. – Та, викам, чакай малко да помогна на туй момиче.
– А, аз се оправям, лельо Невено – изчерви се момата.
– Нищо, нищо – рече Карановица. – Тъкмо малко да ти правя компания, че то цял ден да мълчиш кат риба, не си е работа.
И двете се захвана за работа една до друга. Отначало не си казваха и дума, ама сякаш и двете се чудеха откъде да подхванат разговора.
– Как е чичо Кольо Каранов? – попита накрая Ирина. – Много време не е излизал от къщата.
– Ами как да е, не е добре. Скоро ще се спомине той, ама да видим кога. Докато още диша, ще му се радвам, пък после всеки ден за него ще рева. – Замлъкнаха. – Едно желание има той, горкият. Сина ни Димитър женен да види.
– А той… казвал ли е дали има избраница вече? – преглътна нервно девойката.
– А има той, има. Още отдавна е хванал тая мома. – Ирина изтръпна. Сърцето й заблъска в гърдите. Димитър беше казал за нея! Това я зарадва толкова много! Може би след жътва щеше да иска да се оженят. – Една девойка от града си е харесал – продължи Карановица. – Тя е умна и начетена. Обучава се за учителка тя, та после ще се ожени за моя синковец. – Очите на Ирина се напълниха със сълзи. Буца заседна в гърлото й и не можеше да каже нищо. Невена видя това и се подсмихна злобно. Изчака малко да се наслади на мъката на Ирина и продължи: – Той Димитър не говори много за нея, щото тя не е тукашна мома. Ама като се оженят, ще я докара, та всички да я видят. Че тука в селото има много гювендии, дето искат да го омагьосат с приказки и разголена гръд. И той, нали е същински мъж, понякога се поддава на тез капани. Поне сърцето му знам къде принадлежи – на нашата начетена Елеонора. Добра снахичка ще ми е тя. Къщна работа много няма да върши, ама ще е умна и всички ще я знаят.
Сърцето стегна Ирина и щеше сякаш да я убие. Тя пусна сърпа от ръката си и се строполи сред житните класове. По челото й се стичаше пот и блестеше от слънчевата светлина. Карановица се спусна към девойката с престорена загриженост да я пита дали е добре.
– Ела, чедо, под дървото на сянка да си починеш. Сигурно заради жегата ти стана лошо – затътри я тя към големия орех наблизо. – Тука постой малко, вода си пийни и ще ти мине. Ще тръгвам аз, че и друга работа ме чака.
Сбогува се с Ирина и си тръгна със самодоволна усмивка. А бедното сираче заплака и щеше да се задави в сълзите си. Болката разкъсваше душата й. Не можеше да повярва, че Димитър е вече сгоден, но тъй и не й беше казал. Ах, ако знаеше, че всичко туй е лъжа! После се върна пак на работа. Взе сърпа и започна да работи. След малко от устата й се изви тиха, но мъчна любовна песен. В нея се пееше за разболяла се от несподелена любов мома, която паднала на легло и умряла от мъка. Вятърът разнесе песента на Ирина наоколо, та хората от съседните ниви също я чуха. Спряха за миг работата си и сложиха ръце на кръста си, за да я послушат.
Още същата вечер, когато Димитър отиде да търси Ирина, го посрещна баба й. Каза му, че тя е болна и не иска да го вижда. Той се натъжи, настоя все пак да я види, но бабата го отпъди. Прибра се замислен в дома си, а майка му беше доволна, че не вижда онази широка усмивка на лицето му. На следващата вечер се повтори същото, както и на третата. На четвъртата, Димитър не отиде да търси Ирина. Тръгна към полето, дето знаеше, че тя работи. Ала там нивата беше изоставена, а работата – наполовина свършена. Притесни се Димитър за своята любима. Не знаеше какво й е станало.
Скоро жътвата приключи. Житото беше обрано от нивите и струпано в хамбарите. Селяните най-после можеха да си отдъхнат от усилната работа. По седенките отново започнаха да се носят песни, да се играят хора и да се чува глъчка до късно. Димитър се навърташе плахо, търсейки с поглед своята Ирина. Но като не я виждаше, се прибираше пак в къщата. Майка му го гледаше жално, виждаше го, че страда. Но знаеше, че ще прежали тая Ирина и ще намери нова изгора.
Дълго време никой не беше чувал, нито виждал Ирина. Разнесоха се слухове, че била много болна, а други казваха, че умряла. Клюкарките в село не се сдържаха и един ден потропаха на вратата на бабата на Ирина. Питаха я къде е момата и тя им каза, че заминала в града, станала слугиня на едни чорбаджии. Димитър като научи това, му стана мъчно. Сигурно знаеше, че никога вече няма да види Ирина. Няколко пъти се мъчеше да научи от баба й къде да я намери, ала тя не му казваше.
Пропи се Димитър и започна да съхне. По цял ден лежеше като болен, не щеше да яде. Майка му взе да се притеснява за него. Вайкаше се тя пред мъжа си, а той я хокаше.
– Ти си виновна, Невено! Детето от любовна мъка страда!
Сърцето на Карановица се късаше като гледаше сина си толкова измъчен. Димитър все по-малко говореше с нея и с баща си. Понякога по цяла седмица не му се вясваха очите вкъщи. Хората в селото почнаха да говорят, че от Димитър човек няма да стане. Все в кръчмите висеше и пилееше семейното имане за пиене. Майка му искаше да му каже, че не върви на хубаво, а той й се сопваше и не щеше да я чуе.
Един ден кола, теглена от два коня, докара Димитър в бащината му къща. Пиян, той се беше хвърлил в реката и го намерили на сутринта удавен. Детето се беше споминало преди майка си и баща си. Карановица викаше от мъка до небесата, но нямаше кой да я чуе. Тя сама беше погубила сина си, заради една нежелана невеста.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Боян Боев е на 24 години. Роден и израстнал в Ямбол, през последните години живее в Бургас. Първият му разказ “Тъмна вечер” е публикуван през 2009 г. в литературния алманах “Изгреви над Тунджа”. През 2010 г. излиза първата му книга – повестта “Красавицата и Отшелникът”. Негови разкази и приказки са публикувани в различни сайтове за лично творчество, в сайтове за изкуство (www.highviewart.com, www.artday.bg) и в неговия блог boyanboev.blogspot.com. Негов материал е използван в новия учебник по литература за 6-ти клас на издателство “Просвета”, за учебната 2017/2018 г. Има написан роман, който се надява да бъде издаден скоро.
.
