Лондон, 13:07, Холборн, пряка на Друри лейн
.
– Сашо, пусни го бе, идиот!
– Янек, зостав, курва!
Коктейлът от славянски вайкания достига до слуха ми в момента, в който излизам от покрито пазарче с чаша кафе в ръка. Над главата ми – фасаден ремонт. На фасадата – скеле. На скелето – български и полски работници в разни стадии на паника.
Двама от тях са в клинч на второто ниво на скелето. За момента изглежда, че българинът надделява. По-дребен е, но изглежда по-ядосан, а и май е имал предимството да удари изневиделица.
Полякът го виждам само в гръб, но изтръпвам, когато българинът го блъсва в носещата тръба и каската му полита към земята и се тълкува по тротоара.
– Сашо, спри бе, копеле, всички ще ни изгонят заради тебе!
– Зостав, зостав, успóкой сье!
Понеже си нямам друга работа и не обичам просто са гледам сеир, прочиствам гърло и оквам:
– Ей, пусни човека, че сега ще дойде полицията и ще ви се стъжни на всички, чуваш ли?
Сашо, българинът, се сепва за миг и поглежда надолу. За мой ужас полякът, вече разярен, се възползва от намесата ми и цапва разсеяния Сашо в ухото. И каската на Сашо литва към земята.
Работниците и от двата лагера пак се разкрякват като гарги на жица, но не припарват към дуелистите.
– Разтървете ги, бе, хора, какво чакате! – викам аз от улицата.
– Ти пък стига зя, ма! – сопва ми се един от работниците. – Сашо като почне, нема спиране, сура мечка е.
Сура, не, ами оттатък.
Янек вече е с разпран ръкав и докато се усетим – бам! — Сашо му разкървавява устната с лошо прицелена, но злонамерена главичка. В този момент останалите поляци надават боен вик и се юрват надолу по въжетата като възмутени мармозетки с неонови жилетки. Българите мъдро не помръдват от зрителските си позиции на трето ниво.
Сашо се оказва обсаден от вражески сили с тежко числено превъзходство и почва да се оглежда. Понеже не съм сигурна дали се оглежда за изход, за трион или за друго подръчно средство за саморазправа, провиквам се пак:
– Сашо, що не слезеш да пиеш едно кафе и да кажеш защо се сбихте? Хем ще ти помине малко.
Сашо се изплюва злостно и отвръща по начин, който намерих за частично непреводим и частично сазо-мазохистичен, което кара колегите му да се намесят възмутено с: „Млъкни бе, пе’ерас!“ и „Не се дръж тъй с момичето бе, простак!“
Междувременно поляците са свалили подсмърчащия Янек на тротоара и го поливат с вода. До тях неловко се примъква старшият на българската бригада и на анимационен английски ги уговаря да не викат полиция. Сред събралата се малка тълпа е и кафеджийката от пазарчето, румънка, която носи на Янек салфетки и една купичка лед. Аз показвам на телефона си на старшия на поляците как да стигнат до клиниката на Сохо Скуеър, че май Янек има нужда от шевове.
Кипи суматоха, българите наваляват поляците да им се извиняват от името на Сашо и да ги трупат по раменете. Доколкото мога да разбера, поляците смятат, че нашият боец е бил предизвикан и Янек си е заслужил пердаха.
Единствен Сашо стърчи на скелето като гневен гаргойл, току плюе и току псува.
Янек и негов приятел тръгват полекичка към клиниката, а старшият на българите ми благодари, че съм искала да помогна, и даже предлага да ми купи кафе, че моето било изстинало вече.
– Ама защо се сбиха всъщност? – любопитствам аз.
– Ами, Сашо си е откачалка, знайш ли го. Аз не щях да го земаме тука, ама жената вика, как без него. Шурейче ми е. Ако не го мъкнем с нас, вкъщи на жените скача на бой, пък тука някой ден ще си намери сгодата и някой по-корав поляк ще му пукне простата репа.
Мария Спирова
