Днес, 13 август 2017 г., след продължително боледуване, е починал един от най-големите пазители на българщината в Македония Панде Ефтимов, съобщи агенция „Фокус“. Новината е била изпратена на агенцията от близки на починалия.
Панде Ефтимов е на 15 март 1932 г. в преспанското село Претор, тогава в Кралство Югославия. Внук е на революционера от ВМОРО и ВМРО Панде Суджов, убит от сръбската жандармерия през 1927 г. Панде Ефтимов, както сам е казвал, е учил на български, албански, италиански и сръбски езици. Завършил е Педагогика и Филология в Скопския университет. Открито се самоизявява като българин, участва в патриотични групи, целящи независимостта на Македония, заради което прекарва 7 години в три различни затвора. След което отново е подложен на гонение от властите в Скопие. Работил е като учител и журналист към скопския вестник „Народна просвета“. Принуден е да смени няколко професии, но не се отказва от идеалите си. След 1986 г. участва в процеса по формирането на ВМРО-ДПМНЕ. По-късно е организатор за поставянето на паметната плоча на Мара Бунева, на отбелязването на годишнините на Тодор Александров, на подполк. Борис Дрангов и на други български национални герои, свързани с Македония. Активен член на Българският културен клуб в Скопие. Автор на книги с поезия и разкази. Награждаван е с български ордени и медали. Българското му гражданство е възстановено през 2007 г.
–––––––––––––––––––––––––––––––––
Д-р Спас Ташев: Българийо, Българийо…
Залисана в партизанщина, не забелязваш как умират чедата ти, които те обичаха…
С Богом, приятелю. И отгоре ще гледаш продължаващата битка за победата на нашето дело.
Българийо, Българийо… Залисана в партизанщина, не забелязваш как умират чедата ти, които те обичаха…
Искам всички да знаят, че благодарение на Панде Ефтимов светът узна за откриването на Битолския надпис на цар Иван Владислав през 1955 г. Като младеж той разбира от работниците, че при ремонта на битолската джамия е намерен старинен надпис. Купува си фотоапарат и през почивен ден моли портиера да го пусне и заснеме. След това, с непроявена лента, се отправя към българското посолство в Белград. Отвън го преследват агентите на УДБА, охраната на посолството пък не го пуска да влезе, защото го мислят за провокатор. Секунди обаче преди да го достигнат удбашите, все пак му отварят вратата на посолството и той предава лентата. Изпратена е в България, където е проявена и така се разбира за научното откритие. През този период югославяните успяват да счупят плочата, но вече не смеят да я унищожат.
За този му подвиг, а и за цялостната му дейност по опазване и популяризиране на българското наследство в Македония, бях предложил на тогавашния президент Първанов да му се отпусне народна пенсия. Това обаче не стана, тъй като едни лица, които днес се кичат с прозвището патрЕоти, не си свършиха работата и не предвижиха документите.
Човекът живееше много скромно в една малка къщичка в Скопие, но гордо отстояваше българщината.
Панде е автор на предговора към моята книга „Агентът и марсианците“, която написах, когато живеех в Скопие.
––––––––––––––––––––––––––––––––
Из интервю на Румен Леонидов с Панде Ефтимов,
публикувано във voice-bg.com през 2014 г.:
„Г-н Ефтимов, във Вашите стихосбирки употребявате българския правопис вместо установения… Как отговорихте на яростните нападки?
– Обвиниха ме, че това не било в съгласие с езиковите норми на „литературния македонски език”. Да, но в моята родна Преспа говорим: път, кът, ръка, мъка, кътник, лък, а не: пат, кат, рака, мака, катник, лак. Длъжни сме пред младите поколения да покажем, че днешната писменост в Македония бе наложена едва през 1944 г. А преди това пишехме български без сръбски букви. Тогавашната езикова норма бе наложена под сръбско влияние. Тя въведе използването на йота (j). Така, вместо да напишем „Югославия“, започнахме да пишем “Jyгославиja”. Започнахме да пишем „бугари”, а не „болгари”, както е на македонското наречие. Всъщност звукът “ъ” в редица български думи от македонския говор преминава в “о” – “мълчи” – “молчи”, “вълк” – “волк” и т.н.
– Какъв език изучавахте в училище?
– Когато тръгнах на училище, родната ми Преспа бе в границите на Кралство Югославия. В първо и второ отделение учех сръбски. През 1941 г. дойдоха италианците и започнахме да учим на техния език, който е съвсем различен от славянските езици. С моите съученици започнахме отначало, от първи клас, и така изкарахме до четвърто отделение. После дойде албанска администрация и отново ни върнаха назад, така завърших втори и трети клас, този път в албанско училище.
– Какво си спомняте от тези години?
– Както казах, най-напред учих в сръбско училище. Учителят ни беше сърбизиран българин от Куманово, с име Теодоси Кралевич. Беше неприветлив човек и доста груб с нас, учениците. Когато ме попита как се казвам и аз отговорих Панде Ефтимов, той ми удари плесница. Така постъпи и с всичките мои съученици, седемгодишни деца. Каза ни, че фамилните ни имена трябва да завършват на „ич“, а не на „ов“. Така станах Панта Ефтимович. Същата процедура се повтори и през следващите дни, когато той ни попита „Ща си ти?”. На нашия отговор, че сме българи, той отново отвърна с по един як шамар. Имахме съученик, също българин, но по-мургав. И той, за да избегне боя, отговори, че е циганин. Тогава учителят го посочи с пръст и каза: „По-добре циганин, отколкото българин!“
– Кога за първи път Ви пратиха в затвора?
– Когато бях на 21 години. Затвориха ме по подозрение за участие в пробългарска пропаганда, но не намериха доказателства, тъй като другите не ме предадоха. По-късно отново ме арестуваха. Бяха намерили някакви материали, подозрителни за властите, които съм писал в стихотворна форма. Като съвсем млад пишех за Пирин, за Егея, за Вардар. Още тогава бях и пламенен оратор и се изявявах на всички литературни срещи. Обвиниха ме в антидържавна дейност. Осъдиха ме на 4 години затвор. Пратиха ме в Плачковица, където станах шофьор, но ми дадоха да карам камион без спирачки.
– Кога за последен път Ви арестуваха?
– На 17 април 1972 г., след което започна маратонско следствие. Прекарах 9 месеца, два дни и четири часа в карцерите на затворите. Трябваше да призная по две обвинения, които според тогавашните закони на Югославия предвиждаха смъртно наказание. Но не можехме да признаем нещо, което не сме извършили.
– Как се разминахте със смъртната присъда?
– Отново, както и преди това, в наша полза се изяви западният печат. Излязоха статии, в които се твърдеше, че в Югославия осъждат идеите на Гоце Делчев. И въпреки това нас ни осъдиха на година и половина затвор. В документите от присъдата ми е записано най-тежкото обвинение: „Бугарофилство“. След обжалването ни до Върховния съд увеличиха присъдата на три години.“
.
