Разказ от Мильо Велчев*
Тренът от Русе пристигна по разписание. В есенната вечер оживлението на гара Трапезица беше голямо: носачи и файтонджии предлагаха услуги, посрещачи викаха радостно, други разпалено разговаряха в движение, работници в омаслени дрехи почукваха с дълги чукове по спирачките… Не след дълго се чу пронизителен писък на свирка, локомотивът се обви в облаци от пара и потегли към последната спирка в старопрестолния град.
Множеството постепенно се оттече и гарата отново утихна.
На перона останаха само двама пасажери. Единият – доста възрастен, с бяла, леко разрошена коса, мустаци със завити нагоре краища, черен костюм, бяла риза, сива вратовръзка, бастун в едната и куфар в другата ръка. Дълбоките бръчки по изпитото лице и щръкналите, провесени над присвитите сини очи вежди контрастираха на стегнатата фигура и изправените по войнишки рамене. Другият бе млад, простичко облечен селянин.
– Да вървим, г-н Радионов! – каза младият мъж. – Не е много далече.
Светлината от електрическите лампи трудно пробиваше мъгливия здрач и пожълтелите корони на чинарите приличаха на многоръки чудовища.
– Благодаря Ви за добрината, господине! – каза възрастният мъж, когато стигнаха до една двуетажна сграда и младият човек му я посочи с пръст.
– За мен беше чест да се запозная с Вас, г-н Радионов. Желая Ви успех!
Над входната врата светеше табела с надпис „ХОТЕЛ-МЕХАНА ШИПКА”. В антрето имаше врата с надпис „ХОТЕЛ”. От другата страна дървена стълба водеше надолу, към врата с надпис „МЕХАНА”. Възрастният мъж за миг се поколеба и заслиза по скърцащите стълби.
В механата бе сумрачно, но не толкова от слабото осветление, колкото от цигарения дим. Закашля се, присви очи и се запъти към бара, където мъж с бяла риза и папийонка старателно бършеше стъклени чаши.
– Добър вечер! Какво ще желае господинът? – пръв каза барманът.
– Добър вечер! – отвърна гостът. – Току-що пристигнах в Търново. Във влака случайно разбрах, че един стар мой другар, опълченец-поборник, е жив и здрав. Синът му е собственик на този хан… простете – хотел.
– Така е, господине. Аз съм синът… на Аврам Марангозов и, слава Богу, баща ми наистина се радва на добро здраве.
– Бих искал да го видя, ако не е много късно и не си е легнал вече.
– Не, по това време чете разни книжки. За кого да предам?
Собственикът направи знак с ръка и сервитьорката бързо се приближи.
– Не разбрах, господине, за кого да предадем? – отново попита той.
– За Никола Радионов.
Мъжът остави кърпата, вторачи сe в госта и бавно, отчетливо запита:
– Кой… Никола Радионов? От Ново село ли?
– Да, от Ново село – възрастният мъж кимна и притвори очи.
Марангозов-син излезе пред шубера, но не отиде при госта, а се обърна с лице към залата и с достатъчно силен глас, за да го чуят, извика:
– Внимание!
Всички притихнаха.
– Внимание, дами и господа! Моля всички да станете на крака! Шапки долу! Пред вас стои героят от Шипка, опълченецът Никола Радионов.
* * *
Никола се зачуди за миг, но понеже офицерът гледаше към него и дори му се стори, че вика: „Коля, иди сюда!”, хвана с една ръка сабята, с другата – ремъка на пушката и се затича. Застана мирно пред командира на отряда, но видя учудване в очите му.
– Ты что? – сбърчи вежди офицерът.
– Ваше благородие… – удари токове до Никола друг солдат.
Така се запозна с Коля – Николай Сирота от 35-ти Брянски пехотен полк.
– Голям майтап, Авраме – сподели Никола с другаря си Аврам Марангозов. – Казва ми: „Живу в Новасьолки.” Ха, питам го, откъде знаеш, че съм от Ново село? „Нет – вика, – Это мая деревня, я живу в Новасьолки.”
– Гледай ти! – зачуди се Аврам. – Същото име, същото село! Само дето областите различни. Твоята – Севлиевска, неговата – Брянска.
– Нали това ти казвам.
– Тука има нещо съдбовно, Никола! – заключи Аврам. – Бог е решил нещо. Какво – само Той си знае.
Пет пъти по-многобройната армия на Сюлейман паша пъплеше нагоре към Шипченския проход. На небето нямаше нито едно облаче. Цял ден слънцето сипеше жарава над Орлово гнездо и връх Свети Никола, където шепа руси и българи-опълченци играеха кърваво нестинарско хоро, стиснали в ръце не икони, а пушки и саби. Атака след атака, тъпани, зурни, „Аллаааах”, изстрели почти от упор, ръкопашни схватки… Турските орди прииждаха на талази, а броят на защитниците се топеше. И когато силите започнаха да ги напускат, някой запя „Шуми Марица”. Подеха я всички – и българи, и руси. Турците се стъписаха. Когато песента свърши, над окървавените канари екна мощно българско „Ура”. В този паметен миг „обречените табори” на султана се сблъскаха с други като тях, тръгнали да умрат. Но гяурите умираха не с омраза, а с радост. И смъртта им бе достойна.
Когато по обед пристигна част от Тридесет и пети Брянски пехотен полк, се появи лъч надежда, че ще удържат позицията.
– Молодец, Никола!
В окопа се появи Николай Сирота и в този момент Никола почувства, че този Николай не е някакъв руски пехотинец, а самият Свети Никола, слязъл от небето да им помогне и ако трябва да умре отново с тях.
Боевете продължиха, докато се мръкна и на небето изплува луната – голяма и кръглолика. Настъпи оглушителна тишина, нарушавана само от гласовете на нощните птици и стенанията на ранените. Над хилядите спящи войни трептяха само звездите и душите на мъртвите.
На другия ден боеве нямаше. Само артилерийска и пушечна стрелба поддържаше напрежението. Над Казанлъшкото поле се стелеше мараня. На места още се издигаше дим от недогорели села и махали.
– Не трябваше да отстъпваме от Стара Загора – наруши мълчанието Аврам. – Изклали са ги! Жив християнин не е останал.
– Нямахме шанс. Бяхме малко. Изобщо не трябваше… Трябваше да пазим проходите. Не знам защо другите се забавиха – каза Никола.
Коля погледна двамата българи, но не каза нищо.
– Коля, помниш ли какво ме попита в Свищов? – попита Никола.
– Что?
– Попита ме защо не ви посрещат с радост българите. Сега разбра ли?
– Нет, не понимаю.
– Защото десет пъти, през изминалите пет века, сте идвали и сте си отивали. След вас са оставали само мъртъвци и пепелища… И убити надежди.
– Понял – заклати глава руснакът.
– Ако и сега отстъпите, Коля, до Дунав няма да остане жив българин. Всички мъже ще изколят, а жените и децата ще отведат в робство.
– Не трябваше да отстъпваме – отново мрачно отбеляза Аврам.
– Клянусь, на этот раз не отступим – тихо каза руснакът.
Българите не се сдържаха и го прегърнаха.
Вечерта, преди да заспят, Никола се обърна към другаря си:
– Не съм ти казвал, Коля… Имах семейство, жена и две деца… но вече си нямам никого.
Българинът се смълча, защото споменът го задуши и не му даде да продължи. Руснакът го погледна, поколеба се за миг… и промълви:
– У меня тоже.
– Не, ти не разбираш! Имах, но вече нямам. След въстанието турците ги убиха. Изгорили са ги живи в една плевня. Сега си нямам никого.
Както лежаха в окопа, руснакът се обърна с лице към него и сложи ръка на рамото му. Поиска да каже нещо, но българинът продължи:
– Заклевам се в паметта им, Коля, ако, да не дава Господ, ти загинеш, а аз остана жив, ще ида в твоето Новасьолки и ще се погрижа за близките ти.
Малко преди да заспят, Никола, с ръце под главата, загледан в звездите, по-скоро на себе си каза:
– Защо всяка религия се налага с кръв?! Нашият цар Борис насила, с кръв ни е покръстил. Пет века османлиите насила ни потурчват. Някой ден друг пророк ще измисли друга вяра и пак с кръв… И все с Бог се оправдават. Излиза, че Той е виновен за всички страдания на земята.
Сънуваше жена си Рада и двете си момиченца, когато го събудиха изстрелите. Атаката на турците започна изненадващо още в тъмни зори.
Този ден всичко, което се случи – отстъпления, атаки, ръкопашен бой – премина за Никола под въздействието само на една мисъл: там някъде, зад превала, са жена му и двете му деца, родният дом, любов, детски смях, всичко най-мило… Не трябва да допусне турците да преминат прохода! Този, обреченият, идва с омраза и желание да убива и да умре… но той, Никола, не трябва да умира! Трябва да е жив, за да ги спре!
Духът им се укрепи още повече, когато в окопите, без да се боят от шрапнели и куршуми, започнаха да идват мъже, жени, деца от съседните села и да им носят вода и боеприпаси. Но в един момент някой извика:
– Дайте патрони! Нямаме патрони!
– Има камъни – изкрещя друг.
Тогава земята се разтвори, от недрата й адът изпъпли и се стовари върху главите на турците. Полетяха камъни, дървета и… трупове! Мъртвите, озъбени и грозни, летяха като лешояди, размахваха ръце и ги протягаха да впият вкочанели пръсти в гърлата на правоверните. „Алллаааах!” А живите, с щикове и приклади, с оголени гърди излязоха от окопите и тръгнаха след мъртвите. Като шепа спартанци!
Това щеше да бъде краят. Това щеше да бъде краят, ако не бяха две сотни стрелци на генерал Радецки. По двама на кон! Само двеста стрелци! Бе привечер, но слънцето пак се въздигна. Силите вече не бяха равни. На Шипка се издигна стена, която никаква сила не можеше да пробие.
Случи се и нещо, което турците приеха като знамение. Когато луната изгря – голяма, кървавочервена и кръгла – земята бавно я покри и настъпи лунно затъмнение. Остана само един полумесец. И сякаш земята захапа този полумесец и от него потече кръв! Турците завикаха ужасени. Едни паднаха да се молят, а други обърнаха пушките си към небето и започнаха да стрелят по чудовището, което искаше да изяде техния символ на вярата.
Никола тръгна да си напълни манерката с вода. Там за първи път видя генерал Радецки – в окопите на Стоманената батарея. Всички вътре лежаха. Само един офицер стоеше прав, с окървавени, изпокъсани дрехи.
– Они наверно спят? Устали? – попита генералът.
– Нет, Ваше Превосходительство – отговори офицерът. – Они мертвы.
Боевете на Шипка продължиха до началото на септември. След това настъпи затишие. Турците не успяха да преминат Балкана и да се притекат на помощ на обсадената в Плевен Западно-дунавска турска армия. Изтеглиха се на позиция.
Дойде есен, зима… Преспи затрупаха пропитата с кръв земя и непогребаните човешки кости. Останаха да стърчат само загърнатите в шинели руски постове. До средата на декември всички телеграми на генерал Радецки до императора гласяха: „На Шипке всё спокойно.” Но Александър ІІ така и не узна, че през тези месеци от болести и измръзване изгаснаха още девет хиляди и петстотин руски душѝ.
* * *
Въодушевлението в палатковия лагер над Габрово беше голямо. Плевен е превзет! Осман паша и армията му са пленени! На изток престолонаследникът Александър, на запад генерал Гурко громят противника! На помощ се присъединили хиляди сърби и черногорци, румънци… Оставаше само едно препятствие – турското укрепление при Шипка – Шейново и фанатизмът на двадесет и седем хиляди турци и черкези, предвождани от Вейсел паша, потурчения австрийски ренегат генерал фон Вексел.
Словото на генерал Скобелев стопли измръзналите тела, отпусна душите, свити в напрежение от дългото чакане: „Юнаци, предстои ни да извършим още един подвиг, достоен за славата на руските знамена. Трябва да преминем Балкана пред очите на врага – армията на Аюб паша, през дълбоки преспи, без пътища, заедно с артилерията. Братя българи, вие спечелихте уважението и любовта на вашите руски бойни другари още от първите дни на Българското опълчение, от боевете при Стара Загора и Шипка. Вие се сражавахте храбро за честта на вашите майки, жени, сестри, за живота на вашите семейства, за свободата на поробеното ви Отечество. За всичко най-мило и свято. Така трябва да бъде и сега. Бог ни заповяда да бъдем герои!”
Седнаха за минута при раздялата, прегърнаха се и поеха в различни посоки: Никола – след генерал Скобелев, по химитлийската пътека, Коля – след генерал Радецки, към Шипченския проход. Още една колона тръгна нагоре към Балкана – на генерал Святополк-Мирски, по пътя Трявна-Мъглиж. Аврам по-рано го причислиха към Ловченско-севлиевския отряд на генерал Карцов. Техният път беше през Троянския проход – на юг към Пловдив и Одрин, заедно с отряда на генерал Гурко.
През следващите три дни и нощи зимата бе безмилостна: температура минус двадесет градуса, ураганни ветрове, преспи над два метра… „Бог ни заповяда да бъдем герои!” – им бе казал генералът.
Колоната на генерал Святополк-Мирски ги изпревари. Слизаха по химитлийската пътека рано сутринта на 28-ми декември, когато чуха тътена на оръдията, изстрелите и видяха обвитите в дим редути при Шейново. Скоро и те се включиха в боя.
Три километра в диаметър, обграден от две отбранителни линии – могили и дълбоки ровове – Шейновският укрепен лагер на Централната турска армия изглеждаше непревземаем. Зад втората линия, от могилата Косматката Вейсел паша ръководеше военните действия. Осемдесет и три оръдия бълваха смъртоносни залпове във всички посоки. Двадесет и пет турски табора водеха борба на живот и смърт. Близо две хиляди руси и българи вече лежаха мъртви. Небето се скри в облаци от дим, а снегът почервеня от кръв и се покри с трупове. „Бог ни заповяда да бъдем герои!”
По обед в боя се включи и централната колона. В нея бе и дружината на Никола.
Врагът се прекърши!
В късния следобед на двадесет и осми декември Вейсел паша развя бялото знаме и се предаде.
Радостта бе неописуема. Хвърчаха шапки, войниците, окъсани и окървавени, се прегръщаха и целуваха, викаха „Ура”! Пътят към Цариград е разчистен! България е вече свободна!
Повече от пет хиляди трупа на руси и българи студът бързо превърна в късове лед – твърди като камък, каквато беше и земята на казанлъшките гробища, която местните хора цяла седмица чоплеха и погребваха мъртвите.
Четири хиляди от войниците на султана останаха в окопите си. Непогребани.
Никола не можа да намери Коля. Никой от дружината му не знаеше. Нямаше го сред живите. Само командирът му, полковник Липински, когато Никола застана пред него, си свали шапката и тихо изрече:
– Погиб как герой, за свободу Болгарии и за честь русского оружия.
След месец превзеха Одрин, подписаха примирие и войната свърши.
Никола не трябваше да мисли, за да вземе решение. На Шипка бе дал клетва. Тръгна с русите на север, към Новасьолки, Брянска област.
Докато пътуваше една мисъл не му даваше мира: „Светът е толкова голям! Има толкова много плодородни, пустеещи земи! Защо хората се избиват взаимно за парчета скали, камънаци… за един синор?!” Не е за земя, помисли си, а за власт. За да бъдат господари на другите.
В Новасьолки мъжете в кръчмата или „Съветът на старейшините”, както той си ги нарече, го изслушаха. Разказа им всичко: къде се е родил, как е живял, за Новоселското въстание и погрома, как се е срещнал с побратима Коля и как са се били рамо до рамо на Шипка… Каква клетва е дал. Когато свърши, старейшините дълго мълчаха, после си поговориха нещо настрана тихичко… върнаха се и най-възрастният от тях му каза:
– Нет у него семьи. Он был сиротой. Ни жены, ни детей, никого не было.
Как така?! Не е възможно! Нали Коля му каз … или… Какво е искал да му каже с онова: „У меня тоже!” Може би, че и той си няма никого? На този въпрос Никола не можа да си отговори, но преди да заспи си поплака. Така не беше плакал никога. Поплака си за Рада и децата, за загиналите руси и опълченци, за Коля… Най-много плака за себе си. Защото всички те са на небето, а той е още на земята и мъките му нямат край. Като си поплака, му олекна и заспа.
На сутринта се изми, закуси, благодари на стопаните за гостоприемството и пое на юг, по обратния път към дома.
Настигнаха го с една каруца и го върнаха в Новасьолки. По пътя разпалено му обясняваха, че е станала грешка. Имал Коля жена и две деца. Те си мислили за друг Коля. То, в Русия всеки втори се казва Николай. Грешка е станала! Ай, какво щели да сторят! Каква несправедливост!
Разбра, че го лъжат, но си замълча. Още бе зима и да пътува обратно в този студ и виелици не беше разумно. Реши да остане до напролет.
Дария бе кротка, срамежлива жена. Момченцата й бяха палави, но не я видя да се ядоса, да се скара. Иван и Степан – на шест и четири. Научи ги да броят до сто, да се мият преди лягане и да казват на български: „Лека нощ!” Помагаше с каквото може: носеше вода и дърва, хранеше животните, потегна пантите, измаза няколко цепнатини с глина…
Спеше отделно. Не я потърси като жена нито веднъж, а и тя не го покани.
Дойде пролетта. Стопи се снегът, раззелениха се поляните, замириса на земя. Засърбяха го ръцете – да забие рало, да я разчепка с мотика, да подреди лехи, нежно да зарови семена… Беше време!
Тръгна си и не беше длъжен да й дава обяснение. Каза й предния ден и тя му приготви за из път: бельо, храна… и пари му върза в една кърпичка.
Изпрати го с момчетата до билото на хълма – където пътят се разделяше на две: единият продължаваше за Жирятино, другият се отделяше за Заречная.
Стиснаха си ръце, прегърнаха се, разроши косите на малките и продължи. Те останаха да гледат след него. Тогава чу големия, Иван, да вика:
– Папа!
Това го стъписа. Спря се и се обърна.
– Папа, не уходи!
Свали мешката от раменете си и я повлече обратно. Махаше с ръце и се тресеше, скубеше си косите и викаше към небето с онзи същия глас, с който на Шипка викаше мъртвите… Допреди миг не знаеше как да постъпи, но сега две ръчички го стискаха за врата, една детска главица се притискаше до брадатото му лице и повтаряше:
– Не уходи, папа!
И той остана.
Потърси я като жена чак, когато една вечер се обърка и й каза Радо. Така и продължи да й вика. И я обикна. И тя го заобича. Природиха си още едно момче. Кръстиха го на малката му дъщеря – Невен.
Преживяха заедно повече от четиридесет години. Живяха задружно и трудът им беше успешен. С момчетата построиха фабрика за тухли, купиха земя, добитък, направиха мандра… Правеха всичко от любов към труда и радостта да преодоляват заедно предизвикателствата на живота.
Степан загина в Европейската война. Невен замина за Америка. Иван болшевиките го разстреляха до стената в черковния двор. „Тройката” го осъди на смърт с още двама кулаци. Никола беше там, когато ги изправиха, и видя смъртта му. И Иван го видя. Преди да ги разстрелят му извика:
– Прощай, папа!
Време като прашинка! Повече от четиридесет години, а едно мигване дели: „Не уходи, папа!” и „Прощай, папа!”
И защо? Защо пак с кръв? Пак са дошли нови пророци на земята и проповядват нова религия! Проповядват и я налагат… с кръв!
За две седмици Дария се стопи и изгасна. Погреба я до Иван, заключи всички врати и тръгна отново. Този път не го изпращаха и нямаше кой да му извика… Но ги чуваше вътре в себе си как крещят, как се молят и питат… Задаваха въпроси. Въпроси, на които и той нямаше отговор.
* * *
Отвори очи и видя над себе си надвесен Аврам. Позна го по очите.
– Всичко е наред, приятелю! – усмихна му се Аврам. – Паднало ти е кръвното. От вълнение. Иначе имаш сърце на пехотинец.
– От цигарения дим… Не съм свикнал – оправда се Никола.
До леглото стоеше още един мъж, вероятно лекар. Той поклати утвърдително глава и усмихнат се обърна към домакина:
– Е, господин Марангозов, казах Ви – няма причина за безпокойство. Вашият боен другар ще се радва още дълги години на крепко здраве.
След като изпрати доктора, Аврам се върна, седна на леглото и стисна Никола за едната ръка:
– Мислехме те за мъртъв, приятелю. Но за това ще говорим утре. Наредих да ти донесат топла вода и храна. Измий се, вечеряй и спи!
След два дни потеглиха. Спряха да нощуват в Соколския манастир. На другата сутрин станаха рано. Небето беше ясно и слънцето тъкмо се подаваше над пожълтелите букачки на Бойчева могила. Когато се качиха във файтона и потеглиха, Аврам прегърна през рамо другаря си и му каза:
– Никола, с тебе сме хора на възраст и трябва да се щадим. Искам отсега да ти кажа нещо – да не се изненадаш. Искаш да идем до Казанлъшките гробища, да запалим свещички за Коля… и другите. Но трябва да знаеш… Вчера се отбих в пощата. Получих потвърждение. Горе, на Шипка, ще дойде синът на Николай Сирота… В Ново село му викаха Сираков. Не знаех как да ти го кажа. Четиридесет години си живял с тази заблуда… че е мъртъв.
Никола се изправи и викна на кочияша да спре. Слезе, след него и Аврам. Дълго се разхождаха. Аврам говореше, Никола слушаше с поглед в земята.
– …Жена му почина преди шест години. Не можа да прежали малкия. Убиха го в Балканската. Коля го погребахме тази пролет. Горе ще дойде Никола, големият му син. Кръстиха го на тебе.
Беше ги изпреварил. Стоеше до една канара на Орлово гнездо и гледаше към Казанлъшката долина. Сепна се. Не беше ги чул.
„Същински Коля!” – помисли си Никола. Същите сини, присмехулни очи, чип нос, трапчинки… същата силна прегръдка… същият глас:
– Чичо Никола…
Дълго си говориха. Когато станаха да си ходят, синът на Коля му рече:
– Тате често казваше: „Ако беше жив Никола, щях да му кажа…” Ето, сега аз вместо него ще ти го кажа…
Не можа да продължи. Очите му се навлажниха, прехапа устни…
– Какво е искал да ми каже? – под вежди запита старият опълченец.
Младият мъж си пое дълбоко въздух и на един дъх изрече:
– „Я выполнил свою клятву. На этот раз мы не отступили!”
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Разказът е включен в издадения наскоро от „Български писател“ сборник на Мильо Велчев „АЗ ВИЖДАМ“.
Още от същия автор в нашето издание – вж. тук.
.
