Убеден съм, че бъдещето на България ще бъде в ръцете на младото поколение, необременено с предразсъдъци, смята поетът
Интервю на Георги Николов с Михаил Кръстанов,
в. „Дума“
Михаил Кръстанов е роден в София, от 2002 г. живее и работи в Бразилия. Завършил е българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Бил е редактор в ИК „Феномен“, в. „Наука и Общество“ и Информационна агенция „Балкан“. Участвал е в изготвянето на сценарии за радио- и телевизионни предавания, автор на поетични книги. Първата от тях – „Кръстоносец“, през 1997 г. печели наградата за дебютна поезия на „Южна пролет“ в Хасково. Негови текстове с поезия, проза и литературна критика са публикувани в много български и бразилски издания за литература; превеждан е на португалски, френски и испански. В момента работи като преподавател по западноевропейска литература в университета „Кларинтиано“, Бататайс. Създател е на първото българско училище в Бразилия и основател в сп. „Espaso Horizonte“, на поетичната рубрика „Красива България – страна на поети“, в която се представят съвременни български автори. През 2015 г. е удостоен с Грамота за особени заслуги в литературата, присъдена му от Академията за литература на Бело Оризонте, Бразилия.
– Драги Мишо, как изглежда днес българското духовно присъствие в Бразилия? Какви образователни, литературни, самодейни и прочие форми го изпълват със съдържание и откога датират корените му в тази страна?
– В Бразилия определено има българско духовно присъствие, ако под това се разбира култура, изкуство, образование. Българите тук са предимно интелектуалци, които са намерили своя почва да развиват и разпространяват по един или друг начин родната самобитност. Български музиканти, художници, писатели, историографи, университетски преподаватели със своята дейност работят за това. Ще спомена Мартин Лазаров, музикант, който създаде композиции с български и балкански мотиви заедно със своята група „Нео Балкан“. По време на тези изпълнения залите са пълни и на видеостената минават кадри от български пейзажи. Художникът Бисер Найденов е популярен не само в Бразилия, но и в Европа, и неговите изложби са истинско събитие в страната на кафето. Историографът Жорже Косиков вече издаде няколко книги за движението и съдбите на първите вълни от български емигранти от началото на ХХ в. Една от тях е преведена в България. Писателят Илко Минев, който живее в Манаус, също издаде някои от произведенията си в България. Философът Стефан Кръстанов написа книга върху артистичния патос, която бе посрещната изключително успешно в Бразилия. Тази година през февруари имаше панорама на българската култура във Форталеза, благодарение и на координаторката Валентина Николова, езиковед. По време на това прекрасно събитие се състоя концерт на зам.-ректора на Музикалната академия Борислава Танева, изложба на скулптура Орлин Атанасов и панорама на българското кино. Oчакваме скоро изложбата на български народни носии от Ваня Велкова, Българка на годината за 2016-та. Като прибавим към всичко това и дейността на училището в Сао Пауло, постоянната експозиция за историята на българската азбука, дарение от Държавната агенция на българите в чужбина, и наскоро откритата първа българска библиотека в Бразилия в залите на училището, на този етап българското духовно присъствие в страната на кафето не само е безспорен факт, но е и в подем. Всички бележити дати, исторически, духовни и фолклорни, се отбелязват от българската общност с официални програми, включващи рецитали, изложби, семинари и дегустации на български национални ястия.
– Какви трайни цели си поставяте и срещате ли помощ от местните институции, търсите ли съдействие и от държавните структури у нас? Имате ли трудности? Ако правилно си спомням, благодарение на теб оцеля българското училище в Сао Пауло…
– Училището оцеля благодарение на силната подкрепа на родителите и учениците, и най-вече на българското посолство в Бразилия. Имаше опасност около 50 български деца да останат без образование по роден език, литература и история на България. Това е вече в миналото, училището ни за трета година е вписано в регистрите по ПМС на МОН и се развива успешно. Нещо повече, ние сме едно от българските училища в чужбина, от което всяка година се връщат деца и кандидат-студенти, продължаващи своето образование в България. За последните три години те са повече от 15. За нас това са крайните цели: да подготвим нашите деца и ученици с българските и европейските методики и стандарти на образование.
– Поддържате ли връзки с български културни сдружения в диаспората? Ще оцелее ли според теб нашият национален и интелектуален ген по света, или постепенно ще се разсъхне във времето?
– Бразилия е многонационална държава и естествено поддържаме връзка с други културни и образователни общности и организации. Всяка година в мемориала на имигрантите в Сао Пауло за два или три дни се провежда фестивал на нациите и в него има българско участие и присъствие. Също така поддържаме контакти със славянските общности, с които организираме отделни срещи и събития. Българското училище в Сао Пауло е член на Асоциацията на българските училища в чужбина (АБУЧ), с която освен, че се обменят идеи и проекти, се организират ежегодни срещи, дискусии и конференции в държави от различни континенти, където има солидно българско присъствие. Една от целите е да направим подобна среща или конференция в Сао Пауло. Относно нашия национален и интелектуален ген, за мен това е реторичен въпрос. И ще си позволя да кажа нещо, в което съм убеден: българите по света не са по-малко българи от тези в България, а може би и повече. Да са живи и здрави и добре е, че ги има. Защото те ще са носители на новите идеи, с които България би могла да се възроди и да заеме своето достойно място не само в Европа, но и в света. Ако не вярвах, ако не съм убеден, нямаше да правя това, което правя, защото най-лесното е да загърбиш Родината, когато си в чуждо гнездо. При мен няма как да се получи и радващото е, че много други българи извън страната ни работят за тази кауза.
– Ти самият, освен научен работник, си утвърден поет, пишещ на български и португалски език, активен общественик, организатор на събития. Удовлетворен ли си и очакваш ли признание?
– Не очаквам признание от никого. Аз следвам интуицията си и християнските ценности, в които съм възпитан. Потомък съм на Иван Денкоглу, а това задължава, това си е един тежък, но сладък товар. Разбира се, няма как да не се чувствам удовлетворен, след като и в България съм получавал премии и награди за моето творчество и дейности, в Бразилия също. По принцип не харесвам антологиите, особено в България, защото се правят по някакъв особен принцип, хаотично, и никога не съм разбирал селекцията на авторите. Но нямаше как да откажа включването на мои текстове в международната антология – „Любовта на третото хилядолетие“, издадено от Академията по литература в Бело Оризонте след изключително прецизна пресявка. Приятно изненадан останах, когато пред пълни зали по време на премиерата на това събитие ми връчиха диплома за принос в поезията и литературата. В списание „Еспасо Оризонте“ излязоха (с моя инициатива) творби на български съвременни поети. Благодарение на бразилския писател и литературен критик Рожерио Зола Сантяго успяхме да създадем рубрика за българска поезия.
– Познава ли българската общност съвременната ни литература и култура, чии имена цени най-много и защо?
– В Бразилия има няколко вълни от българска емиграция. Най-ранната е започнала още през 1928 г. Тези българи от по-далечната дистанция на времето няма как да познават добре българската литература, и то не само съвременните автори, но и българските класици. Българите, които са се установили в Бразилия след 90-те години и в началото на този век, познават българската литература, не сме правили анкета точно кои поети и писатели предпочитат. Една от целите на българската библиотека в Сао Пауло е, именно колкото се може повече хора от нашата общност в Бразилия да се запознаят със съвременните ни автори. Вече имаме богата колекция от класиците ни и от действащи поети и писатели. Някои от книгите са дарения, други са купени от България и непрекъснато ще продължаваме и допълваме селекцията с най-добрите издавани съвременни български автори.
– Какви нови книги подготвяш и ще ги срещнем ли по книжните лавици в България? Как изглежда днес Родината през творческата ти призма?
– Подготвени са за печат две мои книги, едната поетична, другата е сборник с разкази. В тях действително има паралел между България и Бразилия, и между Европа и Южна Америка. Книгите са двуезични – на португалски и български. Очаквам да излязат още тази година, ще се появят и в родните ни книжарници. В скоро време се очаква да излезе в България и мой превод на популярна книга от един от най-почитаните и издавани писатели в Бразилия.
Аз смятам, че имаме уникална природа, забележителни исторически обекти, плодородна земя, българската нация е една от най-интелигентните в света. Няма никаква причина да бъдем на опашката на Европа. Но съм убеден, че няма по-разделена нация от българската. Нищо не се е променило в манталитета ни. По всеки един въпрос винаги има две или три коренно противоположни мнения. Прекалено много се взираме в миналото, а древните мислители и философите отдавна са написали, че човек, който живее само с останките от миналото, няма никакво бъдеще. Убеден съм, че бъдещето на България ще бъде в ръцете на младото поколение, което няма да е обременено с предразсъдъци.
– Какво ще пожелаеш на младата генерация литературни нашенци, тръгнали да опознават и завладяват планетата?
– Имаме много талантливи съвременни творци в областта на литературата. Българският език е красив и изключително богат, това не е тайна за никого. Мястото на българските творци е в България, а ролята на държавата е да подпомага изцяло и постоянно българската култура, защото нация без култура не е никаква нация. Все пак, ако някой от тях твърдо е решил да излезе от страната, то най-добре е чрез перото си да разпръсква българския дух. В днешно време няма по-голяма мисия от тази.
– А на себе си какво пожелаваш като човек и творец?
– Пожелавам не само на себе си, но и на всички български творци, да стигнат до възможно най-голяма аудитория. Книгата е жива, тя има душа и сърце, и ако е написана стойностно, надживява и автора, и епохите. В личен план здравето е най-важно, пожелавам си и до няколко години да се върна окончателно в родината. Впрочем, независимо дали съм в Бразилия или България, в едно съм сигурен – докато дишам, ще се прекланям пред българското слово и ще пиша на него…
.
