Надежда всяка тука оставете…

Днес в София се състоя четвъртото поредно дело за условно предсрочно освобождаване на Ивайло Зартов – лишен от свобода български гражданин, за чийто случай нашето издание е писало неведнъж. Делото се състоя този път в Съдебната палата. Съдия по делото бе Стефан Милев – бивш прокурор, който макар че има кратък стаж като съдия, беше избран за известно време за и.д. председател на Софийския районен съд, а след това стана съдия в Софийски градски съд.

Делото започна със закъснение, защото лишеният от свобода Ивайло Зартов не бе докаран навреме в съдебната зала. Часове по-късно до нашето издание достигна информация, че имало странни пречки и спънки за явяването на Зартов на това публично съдебно заседание.

След като все пак Зартов бе доведен в съда и на делото бе даден ход, съдия Стефан Милев изслуша лишения от свобода, който се защитаваше сам, прокурора по делото и представител на затворническата администрация. И след това постанови, че не уважава молбата за условно предсрочно освобождаване.

Какви бяха мотивите за това решение на съдия Милев? Ами бяха тези, че лишеният от свобода не се е признал за виновен, не е осъзнал деянието си, не се е поправил и не показвал уважение към съдебната институция. По същество същите мотиви т.е., като на съдия Костадинка Костадинова от СГС, която при предишното дело за условно предсрочно освобождаване на Ивайло Зартов, провело се преди няколко месеца, постанови също той да остане в затвора. Така че въпреки прекрасните характеристики от страна на затворническата администрация и излежаната голяма част от постановената присъда от 9 години, и след днешното дело за УПО Зартов, който бе доведен с белезници в Съдебната палата, не излезе от нея като свободен гражданин, а бе върнат обратно в затвора.

Ивайло Зартов подчерта по време на това дело, на което се защитаваше сам, че никога не се признавал за виновен и сега не се признава за такъв. Той показа и едно писмо от Върховна касационна прокуратура до Окръжна прокуратура – Бургас и фирмата ищец по делото срещу него, българо-руското дружество „Инглиш Вилидж“ ООД, което е с дата 6.04.2009 г. и което Затров поиска да бъде приложено към документацията на днешното дело. Това писмо от 2009 г., с което започва съдебната сага срещу Ивайло Зартов, кой знае защо е подписано от военен прокурор, въпреки че случаят няма нищо общо с военните (подписалият писмото е Тр. Трайков, ръководител сектор „Военно-апелативен район при ВКП“). Но по-интересното в този документ е, че той е резюлиран по следния начин: „Моля определеният наблюдаващ прокурор да предприеме незабавни процесуални действия по изложеното в сигнала. Разпореждам приоритетно да се работи по преписката – провеждани са срещи с Гл. прокурор г-н Б. Велчев по случая с руски дипломати“.

В началото на днешното дело съдия Стефан Милев поиска, впрочем, от всички присъстващи на него граждани личните им карти и ги събра на бюрото пред себе си. Един от дошлите граждани, Вихрен Михайлов, поиска в един момент личната си карта, защото искаше да си тръгне от заседанието и личната му карта му трябваше, а съдията в отговор го заплаши, че ще го глоби за неуважение на съда. След края на заседанието присъствали на него юристи споделиха с останалите, че съдията не е имал право да изземва по време на заседанието личните карти на всички присъстващи, но кой знае защо съдия Милев си позволи това действие, срещу което никой публично не възрази.

И така, след днешния 20 септември 2017 г., осъденият на 9 години ефективно лишаване от свобода за присвояване и безстопанственост бивш управител на българо-руското дружество „Инглиш Вилидж ООД“ Ивайло Илиев Зартов, осъден по иск на тази частна фирма, по Наказателния, не по Търговския кодекс на Р. България, при това без на нито една инстанция да бъде извършена финансова ревизия на съответната фирма, остава в затвора. Защото нали, както се оказа и този път, той не се е „поправил“, не се кае, не си посипва главата с пепел, а продължава да твърди, че не се смята за виновен и че е бил осъден в поръчков процес.

Като че ли единственият хубав, макар и малък знак на това дело беше, че прокурорът на него не се възпротиви срещу условното предсрочно освобождаване на Ивайло Зартов, както се случи при предишното дело за УПО на Зартов. Становището на прокурора този път беше за освобождаването на Зартов, само че с по-дълъг изпитателен срок – вместо шест месеца, една година. Ивайло Зартов благодари на прокурора за това становище и каза, че е изненадан положително от него. Но решението на съдия Стефан Милев беше, както вече бе споменато, че Зартов трябва да остане в затвора. Съдията каза, освен това, че в оставащия му срок от година и няколко месеца за излежаване, осъденият трябва сериозно да се замисли върху своята нали непризната вина.

Както изглежда, Ивайло Зартов е поставен, поради своето „непоправяне“ и непризнаване на вина, пред перспективата да излежи цялата си 9-годишна присъда. Българската съдебна система, този път в лицето на съдия Стефан Милев, и този път се оказа, за съжаление, в някакъв смисъл предвидима. Защото ако съдия Милев бе постановил случайно, че уважава молбата за помилване на Ивайло Зартов, всички щяха да бъдат не само учудени, но и щяха може би наистина да повярват, че все пак има правосъдие в българската съдебна система…

Осъденият едва ли ще се „поправи“ в оставащия му за излежавания срок, както го напъти съдията. Едва ли ще се покае за това, че през цялото времето на процеса срещу него и после, по време на делата за условно предсрочно освобождаване, четири досега, не се е намерил нито един български съдия, нито един наистина, който да му даде причина да вярва в българското правосъдие. Но официалният мотив за неговото оставане в затвора се оказа, парадоксално, пак именно този – че не се е признал за виновен и че се смята за жертва на поръчков процес.

Тук разбира се някой може веднага да каже, че то всички осъдени обикновено твърдят, че са невинни. Но това не е точно така. Защото, когато ги осъдят, излежат по-голямата част от присъдата си и отидат след това на дела за условно предсрочно освобождаване, ако наистина са престъпили законите и са извършили някакви престъпления, лишените от свобода се държат обикновено много внимателно, каят се, казват, че съжаляват за стореното. И така, понеже нали се каят публично и признават вината си, без значение дали го мислят това или не, може и да ги пуснат предсрочно. И трябва изглежда много сила на характера и много вътрешна болка и обида, за да знае един човек колко е важно да покаже публично разкаяние при делата за условно предсрочно освобождаване и да не показва това. А да подчертава, че се смята за невинен. Трябва може би просто не само да е невинен, но и да иска това да се признае. Да е много важно за него да се признае, че не е имал право на справедлив процес, че неговите човешки права са били потъпкани. И колкото и това да е утопично в някакъв смисъл, че може да се случи, нито съдиите, нито непопадалите никога в затвор хора могат да знаят как, аджеба, може да се чувства един човек, интелигентен, образован, с ума си, който ако наистина беше извършил престъплението, за което са го осъдили, едва ли щеше да продължава да твърди, че е невинен, и така да се лишава от възможността да излезе на свобода.

Като изразяваме искреното си съжаление, че Ивайло Зартов остава в затвора, въпреки че служителите на затворническата администрация изглежда отдавна са разбрали, че мястото му не е там, бихме искали да се обърнем към българските магистрати, или поне към онези от тях, които чувстват някакво неудобство от твърде съмнителния, даже скандален имидж на българската съдебна система:

Ако искате да има наистина уважение към съдебната институция, към Вашите длъжности, заради които сте облечени във власт да решавате човешки съдби, ако искате да не Ви смятат за недостойни да носят тази отговорност и власт, и да не Ви презират даже мнозинството от българските граждани, ако искате Вашите професионални умения и знания да служат наистина на духа на правото, а не на едно съмнително и формално правосъдие, направете нещо, променете я тази съдебна система. В която един бивш управител на частна фирма може да бъде осъден на дълга присъда без извършване на финансова ревизия на фирмата ищец и под давлението на дипломати на друга държава, и в която след като излежи голяма част от присъдата си, осъденият по този начин да продължава да бъде в затвора.

Защото в тази същата съдебна система знакови фигури от ъндърграунда или въобще не стигат до съд, или ги осъждат с много по-малки присъди от тази на Ивайло Зартов, който впрочем не е взел и един лев от българската държава. В тази система висши чиновници, депутати и министри винаги се оказват чисти, за колкото и милиони държавни български или европейски пари да се оказва, че са се изпарили някъде. В тази система съдия от Софийски градски съд изглежда смята, че към властта, която има в момента, може да има уважение ей така, защото е съдия (и е добре да демонстрина не само пред лишени от свобода или пред подсъдими, а и пред свободни граждани колко e важен), а не защото той като съдия е отсъдил така, че да предизвика уважение към българската система, да повдигне нейния катастрофално нисък имидж, да вдъхне уважение към себе си като представител на тази система.

А уважението е чувство, дами и господа магистрати. Чувство, което няма как да се породи у никого, не само у осъдения Зартов, докато професионалните Ви знания и умения не започнат да носят на българското общество усещане за справедливост. Засега за съжаление точно тя, справедливостта, е в тотален дефицит. А властта, в която сте облечени да решавате човешки съдби, все пак е временна, както всичко, което се случва в живота. Не забравяйте това.

И ако, не дай Боже, всички тези Ваши колеги, които са поставили на изпитание личността на един български гражданин, душата му даже, осъждайки го не според духа на правото и според служебния си дълг, а според някакви съвсем други мотиви, и този български гражданин, вместо да се „поправи“ в затвора, където са го пратили и са го оставили, излезе от този затвор, озлобен, ограбен вътрешно и невярващ на никакво правосъдие, вината за тази душевна промяна и опропастяване на този човек, грехът за това опропастяване, може и да не им бъде опростен от едно друго, по-висше правосъдие, в което мнозина не вярват, че съществува, или смятат, че ще ги подмине.

Но след като един почти не вярващ, винаги скептичен народ като българския има тази поговорка, че „Бог бави, но не забравя“, спомнете си все пак, че сте част от този народ, и че властта, в която сте облечени, не е за показ и за продан. Българското общество има страшна нужда от това да му покажете, дами и господа магистрати, че не всичко е изгубено, че не всичко е за продан, че не всичко е фасада и фалш. И, че не сме се запътили всички към ада, към земния ад за едни или отвъдния за други – ако си позволим на перифразираме класика, написал преди няколко века: „Надежда всяка тука оставете…“.

.