Разказ от Симеон Коев
След второто бавно и внимателно преминаване вече бях сигурен, че пицарията наистина е на най-стратегическото място. Затова се направих на клиент и тръгнах да влизам. В момента на влизането видях малка бележка, закачена на вратата, толкова малка и невзрачна, че едва ли някой щеше да я забележи.
Гласеше: „Търсим сервитьорка“.
Да, бях чул, че сервитьорите и готвачите се превърнали в голям дефицит този сезон, че по морето се надявали с обещания да наваксат липсата не само от Украйна, но и отвсякъде другаде, само за да не се наложи да затварят заведенията.
От осемте маси само две бяха заети, така че си избрах лесно маса до прозореца, откъдето можех да наблюдавам отсреща входа, който ме интересуваше.
В мига, в който сядах, нахлу в главата ми идея, която беше решение на задачата. Вместо да идвам и да стоя с часове, наблюдавайки отсрещния вход и правейки се, че ми харесват пиците, нямаше ли да е по- добре да се възползвам от обявата, залепена на вратата? И когато нацупената сервитьорка дойде, направо й заявих, че искам да говоря със собственика.
– Изчакайте го до 15 минути.
– Така и така не съм ял, донесете ми малка „Маргарита“ и минерална вода.
Дояждах си последното парче, когато собственикът се появи. Около 47 години, с вид на човек, който е опитал повече от 20 бизнеса и вече е на изчерпване за всяка положителна идея.
– Искали сте да говорите с мен?
– Да, нещо закъсах с парите и ако искате, докато си намерите сервитьорка, мога да остана известно време при вас.
– За колко време говорите?
– Най-много десетина дни.
– Пак е нещо. Работил ли си някога такава работа?
– Да, по година някога в Германия и в Англия.
– Но тука заплащането не е, както там.
Сега ако не попитам колко е заплащането, ще изглеждам като балък или ще се усъмни в намеренията ми.
– Колко е заплащането и ще можеш ли да ми плащаш накрая на седмицата, както е на запад?
– Минималната плюс три процента от оборота, доскоро беше процент и половина, но правя изключение, защото момичето… -замълча и погледна към сервитьорката, която беше усетила какво си говорим и гледаше към нас с надежда.
– …не е почивала от три седмици – добави той, след изчислението си.
– Малко са парите, но аз съм на принципа: „По-добре малко, отколкото хич“. Братанов. – Фамилията беше на един съученик. И си подадох ръката.
– Игнат Василев! Можеш ли от 14 часа да започнеш?
– Мога!
Очите на Игнат се усмихнаха, може би за първи път от няколко седмици. Погледна към момичето, нейните също бяха засмени, че най-после ще може да си вземе един ден почивка. Надигнах се да излизам, за да се върна след два часа, когато той добави:
– На смяна по една пица „Вегетариана“ и чаша айрян е порциона. Всичко друго се заплаща!
– Доволно!
ДЕН ПЪРВИ
Наблюдавам внимателно входа, не изпускам никого. През останалото време ми е интересна пицарията. Анализирам в края на смяната вероятния наем и оборота, който мина през мен, и съм напълно наясно, че ако остава нещо за Игнат, то са някакви трохи – и е въпрос на седмици или на дни да се откаже и от това начинание.
ДЕН ВТОРИ
Днес най-после Мария ще си вземе почивен ден, а аз ще работя две смени. Не знаят, а и не се издавам, че точно на това се надявам. Така ще съм напълно наясно какво се случва с обитателите на входа, който наблюдавам.
Скука и съжаление. Съжалявам го Игнат, че се е захванал с работа, която не е за него. Дали да не му помогна? Поне мъничко?
В края на втората смяна не издържах.
– Игнате? – (Позволявах си да го наричам така, защото на години може би бях с година-две по-голям от него.)
– Кажи.
– Искаш ли да вляза и да ти направя утре една пица, но пицарят трябва да е отвън! Да не ме гледа, защото този занаят съм го учил и никой не ми е подарявал знания!
– Добре, става!
Казах на готвача да излезе, че ще си приготвя мое тесто за утрешния ден. Той направи физиономия и излезе.
ДЕН ТРЕТИ
Стана ми ясно, че само десният апартамент на втория етаж не се осветява. Всички други седем апартамента ги изключих. Някой според простирите с пране, други според хората, които се показваха на терасите. Вече наблюдавах само входа и въпросния апартамент.
Малко преди обяд използвах, че нямаше още клиенти, влязох в кухнята, изгоних пицаря да изпуши една цигара и точно на осмата минута изнесох една пица „Маргарита” на Игнат. Наблюдавах му лицето и видях недоверието, което беше в началото – като на човек, който предполага, че ще му сервирам отровни гъби – как постепенно се измени и доби върховна наслада. Довършвайки последното парче пица, той просъска:
– Това е най-вкусната и най-проста пица, която съм ял в живота си! Какво си слагал в нея, Братане?
– Право казваш, най-простата, но от нея тръгват всички пици. Ако нея успееш да направиш, както трябва, другите само могат да обогатят предпочитани вкусове. И тайната се крие в тестото, ако него го направиш, значи си решил наполовина задачата.
– Значи италианците си имат все пак тайни, а?
– Ха, хаа… Ще се изненадаш ли, че всъщност ние сме ги научили преди векове на тези тайни! Ние, българите. „Пи-ца” идва от думата „Пи-тка”, която те много трудно изговаряли.
– Какви ги говориш, Братане?
– Научили са ги българите на Алцек, братът на Аспарух, които се заселили в Северна Италия. Но те са взели неземно вкусната българска питка и са започнали да експериментират с нея. Докато при нас се е запазило величието и свещенодействието на непорочното жито. Ние никога не сме посмели да влагаме в божествения хляб човешки добавки. Поднасяме го и сега само със сол, така скромно, както сме обещали някога на Твореца да бъдем скромни.
– Интересни работи говориш, Братане, искаш ли да станеш пицар, ако трябва ще вляза с двата крака, но ще ти плащам 1500 лв?
– Няма как да стане, имам работа на запад и трябва да се връщам.
– Пари ще ми искаш ли да научиш Пешо на тези трикове с тестото?
– Като се замисля, май не! Виждаш ми се честен човек и ще ти направя този подарък! А пробвал ли си да разнасяш пици?
– В началото, но няма ефект и съм на загуба.
– Ако пиците ти станат вкусни и търсени, това трябва да го започнеш отново, защото се равнява да имаш още една пицария с почти същия персонал. Като се поосвободя, ще науча твоя пицар, но трябва и тебе да науча, ако не искаш тайните да си заминат някой ден с пицаря.
ДЕН ЧЕТВЪРТИ
Стори ми се, че към 22 часа в апартамента за миг светна нещо, но може да е било отражение от прозореца.
Случи се нещо невероятно, което държа цял ден Игнат в приповдигнато настроение. От две маси, и то различни хора, си поръчаха по още една пица, след като свършиха първата. Тогава Игнат дойде с бял лист и химикал и ме попита:
– Братане, днес няма ли да кажеш някоя тайна?
Започна да ми харесва, вече не изглеждаше онзи стресиран българин, който видях в началото.
– Купувай само качествени и здравословни продукти, рано или късно това ще ти се изплати двойно!
Той го записа на листа и го закачи от вътрешната страна на вратата на кухнята.
ДЕН ПЕТИ
За първи път от много време всичките осем маси бяха заети и даже в един момент, една двойка без малко да се върне, но решиха да изчакат две минути и така успях да ги задържа. Игнат втори ден е весел, дойде при мен и тихо прошепна:
– Все си мислех, че не върви, защото преди това една мутра е държала тази пицария. Живяла е отсреща, тука е било свърталище на бандити и мутри, и хората полека-лека са се изнесли. Има лоша слава, разбираш ли! Бях пред отказване, но като гледам и днес има хора, които си поръчват втора пица, и сега съм обнадежден.
– Какво стана с тази мутра?
– Никой не я е виждал от двадесетина дни. Започнал да продава наркотици и за зла беда, преди няма и месец, едно седемнадесетгодишно момче починало. Сега полицията уж го издирва, но по-вероятно е да се крие от брата на момчето, на когото викали Данчо Лудия и не си поплювал. Живеел в чужбина и са го засекли да се интересува кой е продал хероин на малкото му братче.
Направих се, че ме вика клиент, за да приключа разговора.
ДЕН ШЕСТИ
Мария е много щастлива, че отново ще взема нощната смяна. Аз съм още по- щастлив. Вчера имаше пет поръчки по телефона, хората просто минаваха с кола и си вземаха пиците за вкъщи. Игнат ми има доверие и ме оставя и зад бара, където наливам питиета и приемам поръчките на външните клиенти. Не откъсвам поглед от входа и апартамента, но няма нищичко.
Когато човек си представи последователността на нещата по определен начин, минава време и те се изпълняват в почти перфектната последователност, както са били в своя интимен първичен вид. Никой не знае защо е така – ако знаеха, всички щяха да стоят в къщи в медитация и да си представят, че са политици, адвокати и богаташи, но…
– Днес ще има ли тайна, Братане?
– Хм… – Все още размишлявах за тайната на причините и следствията. Затова го подхванах отдалеч.
– Виж, Игнате! В тази вселена има само една-единствена пицария като твоята. Може някъде да има подобна, но само твоята е такава, каквато я има. Неповторима, а неповторима, значи и съвършена. Но трябва да си убеден в това. Дръж се съвършено, както искаш да изглежда и твоята пицария. Върви с високо вдигната глава и се радвай на всяка една визита, защото хората, които идват, не идват само да си натъпчат стомасите, но идват и да се срещнат с тебе. Бъди винаги добре облечен, изкъпан, чист и с грейнала усмивка. Посрещни ги приятелски, представи си, че ако има прераждане, това може да са твои бивши деца, пожелай им добра вечер, стисни им ръцете, че са дошли да те видят… и мамка му, дай й хубаво име на тази пицария, хубаво и запомнящо се!
Игнат ме гледаше с широко отворени очи, почти боязливо!
– Става ли „Вселена”? – все така тихо и с боязън попита той.
– Става, разбира се, нали ти си това, това си е твоята вселена!
После си дадох сметка, че може би съм нервен и затова говорех така с жар, от която хората се страхуваха. Това ги плашеше и затова ме наричаха в миналото „Данчо Лудия”. Вече шест дни наблюдавах внимателно и нищо ново. Можех да си позволя още два-три дни да стоя тука като на пост, а после…
Отвън вече е тъмно и ако някой ме наблюдава, вижда всичко, но не и аз. Телефонът звъни! Скрит номер!
– Ало, тука пицария „Вселена“ – за първи път изпускам това име.
– Може ли да си поръчаме три пици? Две големи „Сицилиана“ и една голяма „Неаполитана“.
– Може, но все още нямаме разнос. Ще минете ли да ги вземете?
– Добре, след колко време?
– След 20 минути ще са готови!
Пак изпитах същото чувство, все едно някой хищник ме наблюдава в тъмното. На 20-ата минута пиците бяха в кутии, но чакаха пред мене. Вече нямаше и клиенти, само двама футболни запалянковци допиваха последните си глътки бира.
Вече 26 минути от заявката. Телефонът пак звъни. Скрит номер.
– Тука пицария „Вселена“!
– Извинявайте, но не мога да дойда за пиците. Ще може ли да ги донесете на 100 метра?
– Не, няма как да стане, защото имам още клиенти.
– Не са ли ви платили? – Ясно ми става, че ме наблюдава и вижда всичко.
– Да, преди няколко минути, но… Я почакайте, да ги попитам. – Не затварям телефона, отивам и питам запалянковците така, че да се чува отсреща:
– Ако наистина нямате никакви поръчки…. – Те кимат, в знак на съгласие. После казвам на Пешо да застане зад бара и говоря с непознатия:
– Е, стана, къде са тези 100 метра?
– Входът срещу пицарията, вторият етаж вдясно.
Вземам пиците и тръгвам, вървя бавно, а ми се иска да пробягам тези не повече от 50 метра. Качвам се на втория етаж и ако съм глупак да позвъня вляво, а не вдясно, всичко ще рухне! Бавно се оглеждам на етажа и тъкмо, когато посягам към звънеца вдясно, на бабката с големите диоптри, вратата вляво се отваря.
– Опа, тука сме!
Подавам му трите кутии бавно и търся пак бавно касовата бележка от горния ляв джоб, където той несъмнено е видял, че съм я сложил. В този миг с дясната ръка така го подпрях, че направо се паркира в коридорчето. Знаех, че няма никой друг, затова изобщо не проверих и му вързах ръцете и краката с по една свинска опашка. Довлякох го в хола и зачаках да се свести.
Тогава забелязах кръста със смарагдите, който бях подарил на Тошко за 16-ата годишнина. Бях обикалял цял ден в луксозните бижутерии и го открих в Сохо, така и не му казах колко струва.
Размърда се и когато ме погледна, в очите му имаше уплаха!
– Но какво става? Крадец ли сте?
– По-лошо, драги. Самият Данчо Лудия и сега не ми се прави на луд!
Счу ми се някаква дълбока въздишка на отчаяние и обреченост. Явно му бяха разказали какви ги бях вършил преди 15 години.
– Кажи ми сега, какво да те правя, че само това не съм решил? Всеки ден мисля какво ще те правя, но като стигна до това, толкова много идеи имам, че не мога да реша.
– Ами предай ме на полицията, нали и тя ме търси!
– Търси те, друг път! Ако те търсеше, щеше отдавна да те е намерила, и братчето ми щеше да е живо!
– Не знаеш колко си прав. Започнах да давам на деца, именно заради тях. Когато ми вдигнаха месечната такса на 5000 евра, нямах друг избор.
– На кого снасяше?
– Нали знаеш, че ако кажа, съм мъртъв?
– А ако не кажеш, дали ще си жив?
Пак се счу онази въздишка на отчаяние.
– Да, по дяволите! Защо да не ти кажа, даже ако не ми повярваш, мога да ти докажа. Майорът ми точи захранката!
Пусна ми запис. Поле намери и видеозапис, явно се беше подсигурил.
Сега вече наистина не знаех какво да го правя! Ако тръгнех да търся и майора, ставаше сложно. Само в американските филми има прости неща и някакво измислено отмъщение. Тука всичко беше сложно и обратно на всякаква логика. Лудите трябваше да се махнем, за да могат такива да правят, каквото си искат. Ако в този град имаше 10-тина като мен, а в страната само 1000, то никога нямаше да се случи това чудо, но всички луди май избягахме, а тука останаха посерковците, които работят за някакви майори и за мафията, която е над тях. Мога още сега да приключа с тази мутра, и даже и с майора, но още утре на тяхното място ще застанат други тъпанари, без чест и достойнство. И какво ще стане, ще пишат вестниците и ще говорят по медиите, че Данчо Лудия, в изблик на отмъщение е започнал да гърми наред. Не, ще трябва да помисля какво да се направи…
– Ако ме пуснеш, обещавам да не се докосна повече до наркотици!
– Че кой може да ти повярва на тебе, бе?
– Откакто почина брат ти, даже откакто ми даде това кръстче, то беше негово, започнаха всякакви шантави мисли да ми идват в главата. Трябва да се махна от тази действителност тука. Или в Австралия, или на село.
ДЕН СТО ДВАДЕСЕТ И ТРЕТИ
Телефонът звъни!
– Йес!
– Кажи „да”, бе брато!
– Паскал, ти ли си?
– Да, и съм на мястото на срещата и ви чакам! Решихте ли кога ще е срещата?
– Да, на тринайсти, петък!
– Ха-ха, фатално число, а?
– Фатално за лудите, ние не сме такива, нали? Но не сме решили къде, ако искаш, ти избери мястото. Досега са ми потвърдили 23-ма от поканени 58.
– Ако аз избирам мястото, то ще е в пицария „Вселена”, там е най-готино. – Паскал ме изненада с предложението си.
– Че там ще можем ли да се съберем 40 човека? Нали имаха осем масички?
– О, те работят здраво и вече имат три пицарии в града.
– Аха… избирай, съгласен съм!
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Още от същия автор – вж. тук, тук, тук и тук.
.
