Кой ще отиде в Рая

Разказ от баща ми

Всички знаете, че съм селянин и син на овчар. Казвал съм ви го многократно. Знаете и за саята, в която израснах. Разбира се тези, които знаят какво е сая. С риск да бъда многословен, ще го повторя пак заради онези, които са пропуснали да чуят. Естествено, повечето от вас си мислят, че това е художествена измислица. Някои го наричат и откровена лъжа. Много често и ми казват, че при мен кое е истина, кое е лъжа и кое художествена измислица, им е трудно да различат. Но други не пропускат възможността да се опитат да ме обидят на тема селянин и овчар. Но никога не успяват.

– А уж баща ти беше директор… – отговарям на таквиз и повече не продължавам. Не се и налага да комуникирам след това с тях. Обикновено започват да ме избягват, подобно дявол тамян.

Да, баща ми не знае и да пише, но това изобщо не му пречи да бъде по-умен от стотици висшисти, които съм срещал през живота си. От него се научих и да се правя на по-глупав, отколкото съм. Винаги помага.

Животът си върви, а колкото повече се доближавам до смъртта, толкова по-малко хора остават, с които общувам. Напоследък се замислям и установих, че от доста време живея сам. Но не съм самотен. Моментите, в които трябва да се срещна с хора и да говоря, са истинско бреме, но не и, когато съм с тати.

Искате ли един кратък разказ от баща ми? Той е голям разказвач, но понеже не може да пише, ще го направя вместо него.

***

Бях деветгодишен, когато почина баща ми. Лежа няколко седмици в болницата в Шейтанджък. Когато лекарите разбраха, че ще умре, го пуснаха, за да го стори у дома. Отидохме да го вземем с чичо. С волската каруца. Беше зима. Седях в каруцата и стисках ръцете на тати. Да ти кажа, не знам дали те бяха по-студени или леденият Делиормански вятър. Но се усмихваше. Така и го запомних – усмихнат. Оня ден се опитах да се сетя как изглеждаше лицето му, а не можах. Спомних си само усмивката. Да имах поне една снимка, за да си припомня лицето му… Всеки четвъртък му носех хляб. Даваха храна в болницата, но не и хляб. Омесваше мама погача. То, брашното, го взимахме назаем. Как да занесеш царевичен хляб на болен човек? Тръгвах в студа, пеша до Шейтанджък. Вятърът брулеше, но знаех, че трябва да се преборя с него. Заради тати. Последния път, когато му занесох хляб, го запомних ясно. Лежеше татко на леглото. Прегръща ме дълго. Как само бодеше брадата му. После отчупи половината погача и ми я подаде. Знаеше, че страшно ми се яде пшеничен хляб. Тръгнах да се прибирам, а навън виелица и студ. Влязох в гостилницата, за да се стопля. Вътре седяха няколко българи и пиеха ракия и вино. То, тогава само българите пиеха алкохол. Турците и не помирисваха. После, като отвориха едни усти и засрамиха българите. Седнах до печката и си протегнах ръцете към нея. Целият бях премръзнал. Като се постоплих малко, изкарах погачата, дадена ми от татко. Отчупих си едно парче. Бръкнах в джоба си за орехите, които намерих по пътя. Така и почнах да ям хляб и орехи. Беше най-сладкото нещо на света. Още не мога да забравя този вкус. Винаги, когато чуя за Шейтанджък, се сещам за вкуса на погачата и орехите.

– Откъде си, момче? – изрече изведнъж някой до мен с плътен глас. Повдигнах глава. Беше съдържателят на гостилницата. Огромен мъж със засукани мустаци. През гърдите му беше заметната престилка.

– От Трем – отвърнах плахо и се изправих. Бях сигурен, че ще ме изхвърли навън. – Аз само малко…

– Сядай, сядай – отвърна гостилничарят и ме натисна надолу по рамото.

После, без да изрече нищо, се отдалечи. Върна се след няколко минути с паница боб в ръка. Сложи я на масата.

– Яж, момче – изрече и си тръгна отново.

Всъщност, излъгах. Вкуса на хляба и боба ми е в устата. Не на орехите. Беше най-сладкият боб на света. Никога повече не усетих този вкус. Скоро паницата беше ометена, но оня се доближи с нова в ръка.

– Свали тези мокри цървули и си стопли краката – нареди ми после. – Махни и тези парцали, които си омотал на краката си.

Изведнъж в ръцете му видях чорапи. Дебели вълнени чорапи. Бях виждал подобни на краката на богаташите, но никога не бях имал. Едвам ги обух. Никога не бях го правил и не знаех как става.

– Обуй и кондурите – изрече съдържателят и ми бутна и едни обувки в ръце. – Вече няма кой да ги носи.

Едва ли имаше някой по-щастлив от мен на света в този момент.

– Прибирай се, момче, че иде снежна буря – бяха последните думи на съдържателя, докато ме изпровождаше до вратата.

По пътя не вървях, а летях. Подскачах весело нагоре-надолу и дори вече не усещах бурния вятър в лицето си. Сякаш някой ме галеше, а душата ми едва не хвръкна.

Прибрах се на село и отидох веднага при ходжата. Беше приседнал на миндера и пиеше кафе, обхванал филджана с ръце.

– Ходжа ефенди – изрекох право в лицето му. – Този българин сега, ще иде ли в рая?

Ходжата така подскочи, че се опари с горещото кафе. Дълго седя и мисли. През цялото време пуфтеше и цъкаше с език. Приглаждаше брадата си с ръце, но отговор така и не можа да ми даде. Тогава разбрах, че в неговия Рай място за друговерци няма, каквото и добро да сторят.

– Довиждане, ходжа ефенди – изрекох и до ден-днешен в храм не съм стъпвал.

После пораснах. В казармата изкарах курс и станах мазач. Дадоха ми хляб в ръцете хората. С тази професия и ви изхраних. Богато може да не сте живели, но не позволих да ви липсва нещо. Работих по различни краища на страната. Работих на българи, на турци, на цигани, на арменци, на евреи. Един лев не ми остана в хората. Винаги ми плащаха до последната стотинка. Докато не отидох в Турция. Работих на един хаджия. Не ми даде половината пари, нечестивецът. Ходих десетки пъти да си ги искам. Накрая, една вечер ударих две-три ракии. После се изтипосах пред вратата на хаджията и се развиках:

– Хаджията е крадец, лъжец и мошеник.

Виках, колкото глас имам. Наизлязох хората по прозорците.

– Какво става? – чудеха се.

– Хаджията е нечестивец – продължавах аз. Не ми пукаше от нищо. – Не ми даде парите за труда ми. 

Притича и самият хаджия. А уж го болеше кръстът.

– Спри, бе момче – крещеше през цялото време. – Да не откачи? Аз колко пъти те виках да минеш да си вземеш парите?

Даде ми ги веднага. И десет лири отгоре ми подаде.

– Не ги ща – изрекох и ги хвърлих на земята. Нека се наведе и той да ги вземе. Аз не се навеждам.

Преди това, в България, имаше пожар. Едно момче, турче, влезе в огъня. Спаси децата и майка им. Християни бяха. Влезе за последно да провери да не е останал още някой и повече не излезе. Насъбра се цялата махала. Дойде и попът. Беше приседнал на един дръвник. Застанах пред него.

– Дядо попе – изрекох в лицето му. – Този турчин сега, ще иде ли в рая?

Знаеш ли? Приглаждаше си брадата по същия начин, както навремето ходжата. И по същия начин пуфтеше и се чудеше какво да отговори. Тогава разбрах, че са еднакви. Затова и все ходят в черно. И в неговия Рай нямаше място за друговерци. Бяха си направили Рай само за тях. Техен, личен. Да построят човешки Рай, който да е за всички хора, не бяха се и сетили. Така е, моето момче. Всеки те натиска. Иска да не мислиш. Иска душата ти да му принадлежи.

***

Привършва татко с разказа, а още дълго седим и мълчим, навели глави. Седнали сме на масата, в двора. Кучето не мърда и то. Прилегнало е. Сякаш разбира нещо.

– Искаш ли още малко ракийка, тате? – изричам по някое време. Колкото да наруша тишината. Пили сме достатъчно вече.

– Налей, ама от онази скоросмъртница. Дето изгаря душата и после те кара да не мислиш – изрича той и тихо заплаква.

Сълзите му тръгват сами. И да иска, едва ли би успял да ги задържи.

Дълго се лее мъката от очите му. Клати глава и понякога тихо напява. Като че ли опява живота, който си е заминал, или този, който идва.

– Да си лягаме, тате – проговарям след време.

– Ти си лягай. Аз след малко.

Излягам се на спалнята и дълго не мога да заспя. Сълзите на тати продължават да нашепват за предстоящата буря. Седи точно пред прозореца ми. А бурята набира сила, някъде там. После, по някое време си ляга, но сънят ми вече е избягал отдавна. Онова състояние, когато не си нито буден, нито заспал, а мислите напират в главата и не дават покой, колкото и ракия да изпиеш. Не знаехте, че разказите идват сами в главата в съня ми, нали? Сякаш някой ги праща в определена последователност. Нищо! Художествена измислица.

…Виждам се как седя на чин, но не в училище, а в палатка, в която се предлагат бира и кебапчета. Съвсем скоро бях на събор на село. Седим с директора от бившето ми селско училище. Отдавна е закрито.

– Много лошо си ни описал нас, комунистите, в „Метаморфоза“ – изрича той и лекичко се усмихва.

– Нищо лично. Такива бяха времената – отвръщам.

– Да, такива бяха.

– И идват по-лоши.

– Дали?

– Нямайте и капка съмнение.

– А ти откъде си сигурен в това, докторе? – усмихва се отново директорът.

– Виждам бъдещето. Вечер, когато си легна, картини от бъдещето нахлуват в главата ми.

– И какво има там?

– Всичко е червено. Само кръв. Човешка кръв, потекла по земята. И пустини.

Дълго мълчим.

– А кебапчета защо не си взимаш? И бира не пиеш – изрича по някое време директорът.

– Аз на чиновете, на които съм сричал азбуката, кебапчета не ям – изричам. – И бира не пия. Те са свещени.

После поглеждам към него. И той не пие и не яде нищо. Но останалите нагъват.

Колко станаха новопостроените храмове вече? Не е вярно, че строят само едните! Строят и едните, и другите. А, да сте чули за новопостроено училище? За какво говорим, тогава? Само закриват. Станаха ли вече хиляда закритите училища? Нагъват кебапчета и бира по чиновете, разположени в палатки, и после всеки влиза в своя храм, за да се моли. И само неговата вяра е права. Друга няма. И всеки е сигурен, че ще отиде в Рая. Това, че всъщност човешкият Рай е на земята, не им и идва наум. Затова са го превърнали в Ад.

Само в моя сън ли са кошмарите? Тровят само моите нощи ли? Отново аз ли съм черният оракул, предвиждащ бъдещето? Нима никой не вижда демаркационната линия, прокарвана от Шейтана и Сатаната в нашите души? Съюзили се и го правят заедно. Не знаете къде са ли? Пуснете си телевизора. Ще видите изчадията им. Плъзнали са навсякъде. Завъртете копчето на радиото. Ще чуете гласовете им как вият в ефира. Купете си вестник. Ще ги зърнете да подскачат между редовете. Ако и това не ви стига, излезте на улицата. Ще ги срещате из тротоарите. Ще се усмихват даже.

Защо седяхте на тези чинове, хора? За да нагъвате после кебапчета на тях ли? На нищо ли не ви научиха? Какво бъдеще оставяте за децата си? После се чудите, че бягали. Никога ли хората няма да поумнеят? Това моят свят ли е? Нима не виждате… Всъщност, тати вижда по-добре от повечето от вас.

Надявате се да ви подмине бурята ли? Блажени са верующите.

Спирам…

От тати знам, че трябва да се правя на по-глупав, отколкото съм всъщност.

Хасан Ефраимов

Добрич, 30.08.2017 г.