Разказ от Красимир Бачков
В края на април любовните трепети са вече позакъснели, но човек не знае кога ще се разболее или влюби, за да се подготви за случая. Тази сутрин Марта се събуди с главоболие, подсилено от болки в корема, и ужасно гадене. Едва успя да се довлече до банята. В устата си усещаше вкус на алуминий или желязо, като че бе смукала цяла нощ дръжката на вратата. Това я принуди да повърне пак и пак, докато не пусна душа докрай, и студената вода не я пресече и накара да се изправи. Погледна се в огледалото. Гъстата й кестенява коса бе потъмняла от водата, а край зелените й лъжливи очи, както ги наричаше Тишо, се бяха оформили почти черни кръгове.
– Боже мой! – потръпна момичето. – Приличам на вещица! – Тя от малка имаше навик да си говори, като бе сама у дома. Взе една хавлия и бавно изтри лицето си. Телефонът иззвъня. Тъй като тя не го вдигна, след малко се включи секретарят. Отсреща обаче затвориха и в същият миг запя мобилният й телефон. Тя тропна с крак и отиде да го вземе. На дисплея бе изписан НЕГОВИЯТ номер и макар да се чувстваше зле, му отговори.
– Писе, защо не вдигаш телефона? – изръмжа като гладен тигър Тишо.
– Болна съм! Не ми се говори.
– Какво ти е?
– Цепи ме тиквата и се скъсах да драйфам.
– Айде, бе! Да не си бременна?
– Каквоооо?! – изблещи очи Марта и бавно се отпусна на пода. В слушалката Тишо продължаваше да ръмжи мъжкарски, но тя дори не чуваше какво й говори. Облиза пресъхналите си устни, пое дълбоко въздух и прекъсна разговора. Захвърли мобифона на канапето отсреща и се изправи премаляла:
– Леле, каква съм патка! Бременна съм и го обичам тоя негодник!
Предполага се, че красиво момиче в последния клас на гимназията трябва да се чуди как да се спаси от ухажори. При Марта обаче не беше така. Особеният й характер сякаш плашеше момчетата. Тя бе по-дръзка и свободолюбива от доста от тях и може би затова единственият мераклия, който изяви желание да я опознае по-отблизо, бе учителят й по физкултура Гочев. Той си позволи да я покани на плаж миналото лято, като претекстът бе, че ще я учи да плува. За негово, пък и за нейно учудване, тя се съгласи и един следобед той я замъкна на дългите, пусти плажове на Шкорпиловци. Всичко наоколо бе диво и красиво, за разлика от грозното, отпуснато шкембе на Гочев. Без да съзнава каква жалка гледка бе в нейните очи, даскалът се засили и пльосна в морето като чувал. Замаха буйно с ръце и запляска из водата, стараейки се да й направи добро впечатление. Тя го позяпа малко и си тръгна. Прибра се в града с едно младо семейство, което я взе на стоп. През следващите дни реши, че така ще си умре девствена и непорочна, след като никой нормален мъж не я иска. На влюбения в нея хлапак от съседния клас тя естествено не обръщаше никакво внимание. Той бе по-нисък от нея, кльощав и пъпчив като млада краставица. Изглеждаше тъжен и скучен. Той просто не се броеше. На една Нова година я покани да танцуват и освен, че й стъпваше непрекъснато по краката, не успя да я впечатли с нищо, освен с глупостта, че можел да прави хората щастливи. Собствените му родители можели да докажат, че е прав.
– А ти си единственото момиче, което може да ме накара да изпитам щастие! – призна тогава той. – Толкова си красива, че ми иде да те целуна и после да умра!
На въпроса й защо просто не го направи, влюбеният глупчо заяви, че още му се живеело. После от нищото се появи Тишо. По-точно тя го извика по телефона. На Свети Валентин, преди два месеца и половина, всички от класа й се организираха да празнуват, а нея никой не покани никъде. Остана сама, като грозна бабичка вкъщи, и за да не полудее, реши да си организира собствен купон. Напълни съдомиялната с чинии, счупи няколко и я пусна да работи. След малко тя блокира и Марта позвъни в първия сервиз, чийто номер намери в указателя. Извади късмет, защото след около два часа се появи млад мъж с куфар за инструменти в ръка. Първо оправи миялнята, после пиха уиски, а накрая оправи и нея. Така я подкараха всеки ден досега. Младото й тяло имаше нужда от ласка и тя не искаше нищо друго, освен грубата му, първична сила на мъжкар. В момента момичето нямаше по-близък човек от него. Баща й дивееше с месеци по корабите, а майка й прикриваше новото си увлечение в болницата с безброй нощни смени и дежурства. Резултатът в крайна сметка бе неочакван, макар и логичен. Какво щеше да прави сега, толкова бременна и влюбена? Тя се разплака. След малко реши да се напие. Провери в хладилника и бюфета, но освен бутилка шампанско, друг алкохол нямаше. Без да мисли много, изби тапата и глътна направо от бутилката. Задави се. Докато кашляше, на вратата се позвъни. Отвори и видя Тишо, с най-сериозната физиономия на света.
– Писе, кажи, че се шегуваш! Не си бременна, нали?
Тя пак се разплака. Вместо да я утеши, както правеше понякога, когато тя не бе в настроение, той седна в срещуположния ъгъл на стаята и с непознат глас рече:
– Имам жена и две деца. Не мога да ги зарежа заради теб.
Марта спря да хълца. Изтри с ръкав лицето си и запита объркано:
– Но нали каза, че си сам? Че нямаш никого и само мен си чакал да се обадя!
– А какво да ти кажа? Викаш ме по работа, черпиш ме с уиски, сваляш ме! Няма да развалям работата, я!
– Значи повече от два месеца си ме лъгал?
– Да не си само ти! И жена си съм лъгал! И за какво съм те лъгал всъщност? Та на мен също ми бе хубаво!
– Казваше, че съм твоята Писанка и ме обичаш!
– Така беше!
– А сега?
– Сега… всичко свърши! Съжалявам!
– Само това ли ще ми кажеш?
– А какво друго? Фокус ли очакваш да направя?
Марта замахна с все сила и бутилката с шампанско полетя към него. Закачи го леко по рамото и строши витрината на бюфета. Тишо скочи рязко и се засили към вратата:
– Ти си откачена! Пълно куку! Забрави, че някога си ме виждала!
– Ти ме забрави, негоднико! – изкрещя Марта, а Тишо хлопна вратата отвън. В стаята стана много тихо, а в главата й много шумно. Идеше й да скочи от балкона. Разбираше, че не трябва да остава сама. Знаеше, че е способна на всякакви глупости, и най-добре беше да повика някого при себе си. Но кого? Близки приятелки нямаше, откакто преди година разбра, че най-добрата й приятелка злослови зад гърба й. Известно време гледа счупената витрина на бюфета, после извади зеления си тефтер от бюрото. Там записваше адресите на всичките си познати. След дълго търсене най-после намери телефона на хлапака от съседният клас. Срещу него бе записала „Кирчо – раздавачът на щастие!”. Отпусна се на дивана и набра номера. Отсреща бодряшки я поздравиха и попитаха, с какво могат да й услужат.
– Искам да ме направиш щастлива! Веднага!
Познал с кого говори, Кирчо запита може ли да дойде при нея. Тя му обясни къде живее и заръча да побърза. Знаеше, че е глупаво, но друго не й идваше наум. Когато съученикът й влезе в стаята, на нея й дожаля за него. Толкова слабичък, безпомощен и наивен изглеждаше, колкото може би тя на първата си среща с Тишо.
– Аз съм тук! – констатира глупчото, сякаш тя не виждаше нелепата му фигурка в средата на стаята. – Знам, че не ми вярваш – продължи той, – но аз наистина ще те направя щастлива! Веднага!
– Добре! – съгласи се Марта. За пръв път виждаше по-щур човек от себе си. А той се усмихна и започна:
– Плакала си! Някой те е наскърбил, навярно? Несправедливо! Нали?
– Да! Може да се каже.
– И се чувстваш толкова зле, че опря до мен да те утешавам? Работата значи е много сериозна!
– Май да!
– Слушай, Марта! Аз от три години съм влюбен, но на теб ти е все едно. Дори не ме забелязваш! И сега, когато някой вероятно ти е разбил сърцето, ме викаш, за да се увериш, че има по-нещастни хора и от теб! Нали?
– Не знам!
– Работата е там, че ми остават още месец-два живот! Болен съм от левкемия и си отивам! Родителите ми го знаят и се радват на всеки миг с мен. Това ги прави щастливи сега, защото знаят колко голяма ще е болката после, като ме няма вече. Искам и теб да зарадвам по някакъв начин! Представи си, след година мен вече няма да ме има, а ти ще се срамуваш, че си се държала като малко момиченце. Теб пак ще те обичат, Марта! И ще имаш всичко, което сега смяташ, че си изгубила! Най-малкото ще знаеш, че там горе – посочи към тавана Кирчо, – някой те обича истински!
– Стига! – скочи разплакана отново тя и го хвана за ръцете. – Вярно ли е… всичко това?
– Не, разбира се! – ухили се той. – Измислих си го, за да видиш колко относителна може да бъде човешката болка! И щастието също!
– Ти, ти… си ужасен! – облекчено въздъхна Марта и се отпусна на дивана.
– Сега щастлива ли си? – заинтересува се Кирчо.
– Ама, че си глупчо! – махна с ръка тя. – Говориш ги едни…!
Като го изпрати, Марта внимателно събра счупените стъкла от витрината и ги изхвърли. После излезе на балкона и седна на стола, на който майка й сядаше да пуши цигари. Загледа се към близкото дърво, по клоните на което прехвърчаха врабци и весело чирикаха. Сети се за живота, който се зараждаше някъде в нея, и най-неочаквано се почувства щастлива.
В началото на септември раздавачът на щастие Кирчо продължи да я обича някъде оттам, където сочеше с ръка нагоре.
.
