Ангелите на Истанбул

Дълбоко умислен за това кое ми липсва в живота, забързан крачех за работното си място, което се намираше в центъра на Истанбул. А тази липса в живота ми беше толкова много – трябваше да си подновя колата, гардероба, трябваше да си създам нови приятелства, които да ме издигнат с още едно стъпало над всички заобикалящи ме в него. Трябваше да си намеря и нова любовница, сегашната нещо бе много пасивна и пипкава, едно кафе не можеше да направи като хората, камо ли друго. Трябваше ми нещо по-свежо и крехко, като го вкараш в леглото си, да трепери като лист в ръцете ти, да повдига адреналина до лудост…

Нещо твърдо се блъсна в мен, ударът беше толкова силен, че то падна на земята. Като го погледнах видях, че беше момче на около шестнадесет години. Това ме вбеси до полуда, искаше ми се да се стоваря върху него и да го размажа като нещо вредно на земята.

– Извинете, извинете, аз много се извинявам, повярвайте ми, не ви видях. Иначе аз съм много внимателно момче…

Пред мен на земята стоеше момче облечено най-много за двадесет лири, не повече, а ръцете му бяха изцапани и мазолести, очите му искрени и сини, толкова сини, че не можеха да лъжат. Наведох се към него и му подадох ръка, той малко се позамисли дали да я хване, но я пое и аз му помогнах да се изправи. Въпреки че на дрехите спокойно можеше да се каже “дрипи“, то старателно взе да ги изтупва от праха, което ме накара да се засмея.

– Чист си, чист си, не се притеснявай толкова. Закъде си се забързал така, че не виждаш нищо покрай себе си? И внимавай да не те блъсне някой трамвай, че тогава докторите ще трябва да ти подадат ръка, а не аз.

– Аз бързам за среща, господине! За среща бързам! Ще се срещна с любимата си… – в гласа му вече имаше необясним трепет (не знам, може би човек когато изпитва истинската любов така изговаря думите с трепет) и започна да ми обяснява какво представлява тя за него.

– Тя е много красива! Повярвайте ми, тя е най-красивата! Тя има една такава миризма, която я няма никоя друга! Усмивката й и тя, господине, е най-хубавата, която съм виждал на тази земя!…

– Къде е тази толкова неземна и красива жена? Блазе ти, че си успял да я срещнеш и срещаш – с нотка завист попитах.

– Ето тука е, господине, продава гевреци! Тя това работи – продава на хората гевреци и припечелва добре! Стигат й за всичко! И за майка й, за квартира, и за нея. Елате, ще ви запозная! Тя е много любезна! Сигурен съм, че ще се зарадва на вашето внимание!

Не можех да откажа, пък и любопитството ме караше да приема поканата му.

– Добре, на драго сърце бих се запознал с тази дама.

Когато тръгнахме, забелязах, че момчето до мен накуцва, а и ръката му леко трепереше. Видимо личеше, че се е родил инвалид. На двадесет метра по-нагоре едно момиче упорито подканваше преминаващите да си купят топли гевреци.

– Sıcak, Sıcak! Taze, Taze! Sıcacık! Buyurun efendim! Buyurun*…

Като ни видя се засмя някъде от дълбоко, някъде оттам, откъдето извираше любовта.

– Мелиха! Да те запозная с господиннн… Извинете, но аз не ви попитах за името!

– Това не е проблем. Казвам се Ибрахим. А ти?

Мелиха пак се засмя, но този път гласът й се чу и от преминаващите.

– Казвам сеее… Мурат! Приятелите ме наричат Kara Murat!**. – Искаше пред любимата си да изглежда герой като черния Мурат.

– Добре! Беше ми много приятно, Мурат, извинете, Кара Мурат! И ти, мила Мелиха! А сега бихте ли ми продали няколко геврека и на мен?

Момичето като чу тези думи с машинално движение на лявата ръка отвори една найлонова торбичка и със същата сложи в нея няколко геврека, след това пак със същата ми я подаде. Тогава забелязах, че дясната й ръка липсва.

– Заповядайте, господине! Това е почерпка от мен и Кара Мурад! Да ви е сладко! – И продължи да гледа ту в мен, ту в нейния черен Мурат, а той вече почти не ме забелязваше, виждаше само нейната усмивка, нейната обич и доброта, нейната не дясна, а лява ръка, която стигаше не за една, а за хиляда…

– Ооо, благодаря! Поласкан съм от почерпката, но ми позволете и аз да ви подаря нещо. – Извадих от джоба всичките си пари и им ги сложих в шепите.

– Благодаря ви, че ми напомнихте какво имам и нямам, какво ми трябва и какво трябва да търся, и когато го намеря – как и с кого да го споделя! – Благодаря ви! Благодаря! – И с бавни и по-внимателни крачки се отдалечих от мястото, където беше жива любовта, добротата, човещината…

Настигнаха ме думите им: “Allah e büyük! Allah e büyük!“***, а на мен това ми стигаше да знам, че заради една малка добрина, съм подкрепил Любовта и човещината.

Ибрахим Бялев

––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––

* Топли-топли, пресни-пресни, заповядайте, господа.
** Народен герой, който се е сражавал за бедните.
*** Бог е велик.