45 години стигат! Времето е наше!

Площадът бе пълен с народ – двайсетинагодишни деца, току-що завършили трети клас, но можещи да четат; млади пенсионери на 72-75 годишна възраст, щастливи, че са взели първата си пенсия; десетки интересни физиономии с пера, развяващи знамена с цветовете на дъгата; сондьори, не успели да съблекат дочените униформи. И между тях стотици мъже с дълги балтони и шапки, очевидно организатори от Обединената Реформаторска Опозиция, които всяваха ред.

Най-горе на трибуната се бяха наредили лидерите на 27-те организации, съставящи Обединената Реформаторска Опозиция, и един след друг взимаха думата. Опиянени от щастие, и най-вече от грандиозния успех на тяхната коалиция, успяла да прескочи 4% бариера, със завидните 4.25% те имаха реален шанс най-сетне да променят Конституцията и България.

– Победата бе с малко, но завинаги! Шут, силен реформаторски шут ще има за тези, които 45 години ограбват нашата родина и портфейли, и не позволяват на демокрацията да се развива в нашите градове, села и в Драгалевци. България спря да се развива – ето, последните 20 години нито едно предприятие не е приватизирано. А какво беше по-мое време – помните ли? Имаше предприятия за приватизиране за всички – гласът на един доста възрастен мъж с теменужен поглед, синя лента на ревера и стиснат юмрук отекваше на площада.

Гръмовно ура, от близо 300-400 гърла, въздуха разпра.

– Искаме пак, искаме пак… – отекнаха няколко задавени гласа на площада.

Част от по-младите се спогледаха, очевидно неразбиращи какво се иска, зашушука се между редиците и, докато от високоговорителите отекваше мелодията на “45 години стигат”, ораторите се смениха.

Хората очевидно бяха опиянени от надигащата се надежда. Най-сетне безсмисленото строене на магистралки щеше да приключи и парите от Европа да потекат в далеч по-смилени неща – например за паметници на борците за демокрация, които не можаха да доживеят до това щастие. Ако бяха останали камбаните на „Св. Александър Невски“, сигурно щяха да запеят, но сега на тяхно място имаше гигантска статуя на карабина АR-15, а и името на храма бе сменено.

Дойде време на следващия оратор и той, с превръзка на главата, очевидно току-що дошъл от фест в някакво село, взе думата:

– Моите прогнози се сбъднаха. Още, когато учех във Оксфорд преди 50 години, знаех, че този ден ще дойде. Още преди 30 години ви казах, че на мутрата, приятел на Мишо Бирата – времето му изтича. И ето, то изтече. Моите соц. прогнози се оказаха верни и за пръв път Реалната, истинската опозиция има такъв зашеметяващо висок процент. Жалко, че „Дневник“ вече не излиза – иначе щяхте да видите детайлния ми анализ по темата, какво ще се случи след 2-3 години! – каза ораторът и, докато прегръщаше по братски седящата до него бивша европейска комисарка, показа знака на победата.

Тълпата се раздвижи. Мъжете с балтони започнаха да проправят път и всички погледи се насочиха към мъжа, който се задаваше отдолу. Този човек с обаятелна усмивка беше лидерът на великото СДС. Покрай него, държейки му балтона, пристъпяха няколко верни сподвижници от славните години на СДС. Впечатление правеха и един-двама души, които избягваха да говорят, но изглеждаха някак си по-мургави от останалите. Въпреки това всяваха доверие и някаква приемственост с онези брадясали типове отпреди толкова години.

Мъжът се качи на сцената, огледа се на всички страни, и въпреки че 20 метра по-напред множеството вече беше доста рехаво, той се провикна така, че да го чуят добре и без микрофон чак в Руската църква.

– Направихме малко трикчета. Но тези трикчета бяха нужни. Нужни като слънцето и въздуха за всяка живо същество. Ето сега ние в СДС сме много повече, отколкото онези, които участвахме в жалкото правителство на онзи… Как беше… Бай Хуй. СДС е по-силен от всякога – ние се простираме на три морета и най-силните ни организации в Столипиново, Комлука и бежанските лагери в Сирия и Нигерия го доказват. Ние имаме кадри за всяка позиция, която новата власт ще ни предостави. Защото, макар и с 4.25 % – те са длъжни да се съобразяват с нас. Ние сме автентичните, ние сме истински десните – каза мъжът с лукава усмивка и погледна надясно – там, където до синьото знаме с лъвчето гордо се бе изправил Генералът. – А мутрата, мутрата ще го съдим до дупка за всички дупки, които не можаха да запушат оттук до Варна и Добрич. 45 години магистрали и строителство – стигат!

Намиращите се по-далеч от трибуната запяха някаква песен и само за две минути жените около тях извъртяха такъв красив кючек, че на операторите от CNN, Нова и Стара TV, ТВ Надежда – Карлово и Еврогейт ТВ им се зави свят.

Беше ред на следващия оратор.

– По време на прекрасното османско присъствие, България постигна завидни успехи – колко църкви се построиха, колко училища изникнаха изпод развалините на държавността, съсипана от цар Шишман, знаете ли? Хората щастливи даваха децата си в армията на Султана, зимнината им бе толкова много, че се налагаше да строят допълнителни стаи за съхранението им, а от културни събития не можеха да вдигнат поглед. И ако не бяха онези революционни лайна, създали някакъв си Български таен революционен комитет – сега България можеше да бъде водеща световна сила, износителка на петрол и вносител на супер красиви жени. Всички щяхме да сме богати и да се наслаждаваме на по няколко жени, а не, както сега – само една Лиляна да ни представлява пред света. – Ораторът, опиянен от възбудените погледи, не спираше да се усмихва. За съжаление отдалеч си личаха следите от един побой, който беше получил преди години, най-явната от които беше скъсаната фланелка, която и сега бе облякъл. – Но ние ще победим. 45 години шовинистко образование стигат. Времето е наше!

Църквата „Света София“ тихо наблюдаваше случващото се. Между редовете минаха млади момичета с подноси, на които, редом със сандвичите, се предлагаха и чай, топъл чай от маргаритки и мащерка, засадени и отгледани върху рекултивираната почва, изоставена след сондажите за шистов газ. Според Европейско-американската здравна асоциация, този чай беше изключително лековит – подпомагаше редица мъжки слабости и успешно лекуваше всякакви психични неразположения.

Най-сетне на сцената, освен синьото знаме на победата, се развя и мултинационалното знаме с цветовете на дъгата. Левите две колони на митинга се залюляха и в такт, отброяващ поклащане напред-назад, докато бяха плътно притиснати един до друг, запяха Одата на радостта. След минута-две някои от митингуващите издадоха сподавени стонове на радост.

– Иде нашето време. Време, в което всички мъже, жени, триполови, шестполови, деца и животни ще са равни. Време, в което няма да има значение какъв си – мъж, жена или най-обикновен транссексуален, за да родиш или отгледаш дете. Време, в което всеки ще може да спи и се размножава, както си поиска. Без да се съобразява с каквито и да е природни или писани закони. Идва времето на свободата. 45 години стигат – времето е обратно и е наше.

– Ла, ла, лааа… – запя тълпата.

Хиляди балони полетяха към синия небосклон. Син като сбъдващите се надежди. Син като знамето на Европейския съюз, в който след напускането на Англия и Испания, Обединена джамахирия Германия водеше света към по-светло бъдеще.

Само един човек не беше доволен и сновеше сам като призрак. Като чу за любимия си ЕС, той вторачи яростни, безумни очи в оратора, и изригна в дъжд от плюнки една колосална попръжня против Германия и султана. Този човек бе Йоло Д. От очите му се стичаха сълзи. Йоло беше единственият човек, който се осмели да протестира.

От първия митинг на този площад, проведен на 18 ноември 1989 г., бяха минали цели 45 години.

.

Б.а.: Всички прилики с действителни лица и събития са случайни. Разказът е политическо-фантастичен, в далечно минало несвършено време.

.