Учени, общественици и журналисти инициираха петиция до Българския патриарх Неофит и Светия синод на Българската православна църква, апелирайки към тях нашата Църква да стане Църква-майка на Македонската архиепископия. Петицията е пусната онлайн на 22 ноември и за три дни е събрала над 960 подписа. Всеки, който желае, може да я подкрепи ТУК.
На 27 ноември, понеделник, от 8:30 ч. местно време, пред Синодалната палата в София на ул. „Оборище“ № 4, се организира и мълчаливо бдение. От Фондация „Българска памет“, която организира бдението, призовават:
„Обръщамe се към всички Вас, приятели, съидейници, драги хора, с апел да се включите в онлайн петицията за подкрепа към БПЦ да бъде Майка-църква на Македонската архиепископия. Подкрепете петицията тук: https://goo.gl/HhNjeV. Заповядайте на 27.11 (понеделник) в 8:30 ч. на мълчаливо бдение пред Синодалната палата на ул. „Оборище“ 4 в гр. София.“
Събитието във Фейсбук – ТУК.
Следва съдържанието на Петицията.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––
.
ОБЩЕСТВЕНA ПОДКРЕПА КЪМ БПЦ ДА БЪДЕ МАЙКА-ЦЪРКВА НА МАКЕДОНСКАТА АРХИЕПИСКОПИЯ
До:
НЕГОВО СВЕТЕЙШЕСТВО НЕОФИТ
МИТРОПОЛИТ СОФИЙСКИ И ПАТРИАРХ БЪЛГАРСКИ
Копие до:
СВЕТИ СИНОД НА БПЦ
Относно: Обществена подкрепа към БПЦ във връзка със заявената готовност от МПЦ да я признае за Майка-Църква
ВАШЕ СВЕТЕЙШЕСТВО,
ВАШИ ВИСОКИПРЕОСВЕЩЕНСТВА,
Писмото на Светия синод на Македонската православна църква от 9.11.2017/№ 181, с което се изразява готовност Българската патриаршия да бъде призната за нейна Майка-Църква, съвсем естествено предизвика много позитивни реакции в нашето общество. Естествено е тези реакции да са свързани и с очакване. Голямото очакване към Българската православна църква – дали ще приеме ръката, протегната от Македонската архиепископия!?
Съзнаваме, че проблемът с признаването на автокефалията на Македонската православна църква не е никак лесен за разрешаване, иначе нейната йерархия не би се намирала в изолация вече петдесет години. Но едновременно с това сме наясно, че Българската патриаршия има всички основания – и исторически и канонически – да поеме тежкия кръст и да помогне на нашите кръвни и духовни братя в Република Македония, за да може тяхната църква да получи своето пълноправно място в семейството на православните църкви. От древни времена християните са се уповавали, че Бог никога не ни натоварва да носим кръст, чиято тежест би била непосилна за нас. Очевидно това, което се случва, е Божий промисъл и доказателство, че Българската патриаршия има потенциала и достойнството първа да признае каноничната самостоятелност на Македонската архиепископия и да я въведе в общото православно семейство.
Като хора, които отдавна следим развитието на проблема с македонската църковна независимост, сме наясно също така, че Българската патриаршия има своите основания категорично да подчертае историческата истина за произхода на възобновената като Македонска православна църква – Охридска архиепископия, както и за нейното екзархийско наследство. Без подвига на нашите предци, включително от Вардарска и Беломорска Македония, които постигнаха църковна независимост за преобладаващата част от православните българи на Балканите през ХIХ в., днес не биха съществували нито Българската патриаршия, нито Македонската архиепископия, която се явява наследник на македонските епархии на Българската екзархия.
Уместно е да припомним общоизвестния факт, че Охридската архиепископия е създадена през 1018 година от император Василий II Българоубиец на мястото на унищожената от него Българска патриаршия, а титлата на нейния глава е била „Архиепископ на Охрид и на цяла България“.
Втори довод – епархиите на Българската екзархия в Македония са очертани не само със султанския ферман от 1870 г., но и чрез последвалите допитвания (плебисцити) сред местното население, което е заявило предпочитанията си да има своя българска йерархия, а да не се подчинява на Цариградската патриаршия – последните екзархийски митрополити са прогонени от сръбските и гръцки войски от Македония през войните от 1912-1913 г., противно на всякакви християнски норми и общочовешки правила. Така Сръбската патриаршия се настанява в диоцез, който де факто никога не й е принадлежал.
Трети довод – по време на Втората световна война в църковно отношение Македония отново е администрирана от Българската екзархия и свещениците, включително и архиерейските наместници, които остават там след есента на 1944 г. са назначени на тези постове от български митрополити – последната йерархия, която е била в Македония до създаването на самостоятелната Македонска архиепископия е тази на Българската църква. По тази причина известно време в средите на Сръбската православна църва е битувало мнението, че МПЦ е създадена от „бугарашите“ в Македония. Фактът, че при създаването на съвременната Македонска архиепископия е отречен нейният български корен, се дължи на политически обстоятелства, които макар да не са изживени и до наши дни, не бива да са пречка за евентуалното решаване на проблема. Което, разбира се, не означава, че БПЦ няма право да настоява за преразглеждане на македонистките тези, застъпвани от Македонската архиепископия.
Съществуващите спорни въпроси, обаче, би следвало да бъдат преодолени от двете църкви по пътя на диалога в името на любовта. А както нашият Господ Иисус Христос ни казва: „По това ще познаят, че сте Мои ученици, ако любов имате по между си!“ (Йоан 13:35). Когато нашите братя очакват помощ от нас, едва ли ще е християнско вместо да им помогнем, най-напред да им припомняме грешките и слабостите. Та нали и свети апостол Павел ни учи: „Любовта е дълготърпелива, пълна с благост… любовта се не превъзнася… не дири своето, не се сърди, зло не мисли, на неправда се не радва, а се радва на истина, всичко извинява… всичко претърпява“ (1 Коринтяни 13:4-7).
Съвсем естествено, Ваше светейшество, погледът на всички нас е отправен и конкретно към Вас, който през август 1999 г., заедно с покойния Врачански митрополит Калиник бяхте първите български архиери от 1944 г. насам, които посетиха светите за нас българите места в Македония и бяхте сърдечно приети от вашите събратя Петър Преспанско-Битолски и Тимотей Дебърско-Кичевски. След това, през септември същата година имахте и евхаристийно общение във Враца с митрополит Калиник Врачански, митрополит Петър Преспанско-Битолски и с тогавашния Дремвицки епископ Йоан. Вече като достоен глава на нашата Църква, Вие, Ваше светейшество, на два пъти оказахте братско гостоприемство на нинездравствуващия Македонски архиепископ Стефан през 2014 и 2015 година. Не можем да забравим и как през 2007 г. сестринство от монахини от Македония намери бащински прием във Видинска епархия от нейния архиерей – блаженопочиналия наскоро митрополит Дометиан. Спомняме си с радост и как Македонската архиепископия откликна на молбата на Пловдивския митрополит Николай и дари за новосъградената църква в Пловдив частица от мощите на Свети Климент Охридски през 2008 г. Несъмнено има още много срещи и контакти между клирици, богослови и общественици от двете църкви, които не би ни стигнало мястото да опишем. Стореното досега оценяваме високо. То показава, че нашата кръв и нашата вяра зоват към едно – ДА БЪДЕМ ЗАЕДНО! В този ред на мисли, ще припомним и посланието, което адресира блаженопочиналият Пловдивски митрополит Арсений в открито писмо до Българския патриарх Максим и до Сръбския патриарх Павел през 2005 г.: „Щом има държава Македония, следва, че в тази държава трябва да има и православна християнска църква, назовавана “Македонска”. Да мисли някой, че ще върне историята обратно се лъже. Има Македонска държава – има и ще има Македонска православна църква. И колкото по-скоро й се даде автокефалия, толкова по-добре. Историческо право на това има Българската православна църква” (писмо № 799/24.06.2005 г.).
Убедени сме, че ако Българската патриаршия поеме протегнатата ръка от Македонската архиепископия, тя ще изпълни своята историческа мисия на древна и мъдра църква, която винаги е била водена от грижа за своето паство, от любов и милост към нуждаещите се. Нямаме илюзии, че приемането на тази протегната ръка, ще породи и не малко съпротивителни тенденции в и без това раздирания от противоречия православен свят. Смятаме, че заявеното (засега неофициално) от канцеларията на Светия синод намерение за консултации по писмото на македонския Синод с останалите поместни църкви дава възможност БПЦ да направи този проблем общоправославно достояние, което й предоставя възможността тя категорично да се прояви като Майка-Църква на МПЦ. Едновременно с това подобна идея крие опасността признаването на македонската автокефалия да се отложи с още няколко години и изобщо да не доведе до позитивен резултат. С цялото ни уважение към вас, смятаме, че е по-уместно, консултациите с поместните църкви да бъдат предшествани от разговори със Светия синод на Македонската архиепископия и набелязването на общи инициативи, като почитането на общи и за двете църкви светци и събития.
Ваше Светейшество,
Ваши Високипреосвещенства,
Нека премъдрият Господ Ви озари да вземете най-мъдрото решение за доброто и за спасението на нашите еднокръвни и единоверни братя от Македонската православна църква за да се сложи край на наложената им несправедлива духовна изолация и за да осъзнаят тези наши братя веднъж завинаги, че България винаги им е мислела доброто.
Имайте небесната помощ на светите Седмочисленици – Кирил, Методий, Климент, Наум, Сава, Горазд и Ангеларий, на светия благоверен цар Борис-Михаил Покръстител!
Пред Вас нека да блести примерът на Вашите велики предци – архиереите на Българската екзархия, както и на българския патриарх Кирил, който в далечната 1970 г. дарява 3 литра миро на младата тогава Македонска православна църква и казва на Злетово-Струмишкия епископ Наум: „Ние и вие сме едно и също. Как вие ни приемате, то е ваша работа. А вие казвате, че не сте българи. Както искате говорете. Ние ще се наречем македонци, но няма да се отделим от вас…“.
Искаме да ви уверим, че поемайки тази историческа мисия, то вие, като наши духовни пастири имате пълната подкрепа на миряните и на българското общество. ПРЕД ТАКЪВ СЪДБОВЕН ИЗБОР КЛИР И НАРОД НЯМАМЕ ДРУГ ПЪТ, ОСВЕН ДА БЪДЕМ ЕДНО! А както е казано: „Глас народен, глас божий!“.
В дните на Рождественския пост нека молитвата на всички ни да бъде още по-усилна за добрия изход на доброто дело!
Не в силата е Бог, а в истината!
София, 21.11.2017 г.
Въведение Богородично
Целуваме първосветителската Ви десница:
проф. Ангел Станков – преподавател в Музикалната академия, потомък на митрополит Натанаил Охридски и Пловдивски
Райна Дрангова – почетен председател на ВМРО, внучка на полк. Борис Дрангов и дъщеря на Кирил Дрангов член на ЦК, един от последните дейци на ВМРО, загинал трагично през 1946 г.
д-р Милен Врабевски – председател на фондация „Българска памет“
д-р Горан Благоев, автор и водещ на предаването „Вяра и общество“ и на „История.БГ“ (Българска национална телевизия)
Любчо Нешков, собственик на информационна агенция „БГНЕС“
Стойко Стоянов, главен редактор на сайта „Фактор.БГ“
акад. Стефан Воденичаров, председател на Българската академия на науките от 2012 до 2016 г.
доц. Александър Гребенаров – Институт за исторически изследвания към Българската академия на науките
проф. Лизбет Любенова – историк, Българска академия на науките
проф. Димитър Гоцев – историк
проф. Христо Кожухаров – Университет за национално и световно стопанство доц.
Ралица Русева – Институт за изследване на изкуствата при БАН, завеждащ Музей за християнско изкуство Крипта на храм-паметник „Св. Ал. Невски“
доц. Наум Кайчев – преподавател в Историческия факултет на Софийски университет „Св. Климент Охридски“
доц. д-р Тодор Чобанов – археолог
доц. Евгения Благоева – преподавател в Нов Български университет, правнучка на Ангел Голомехов от Куманово, екзархийски учител и деец на ВМРО
доц. Методи Андреев – преподавател в Университета по архитектура, строителство и геодезия
Михаил Развигоров – внук на воеводата Мише Развигоров, син на Страхил Развигоров, член на ЦК на ВМРО, убит през 1949 г.
Аглика Маркова – член на Съюза на преводачите в България, дъщеря на Йосиф Марков, един от последните дейци на ВМРО, безследно изчезнал през 1946 г.
Елисавета Шапкарева – правнучка на Кузман Шапкарев, зам. председател на Българското сдружение на родовете от Македония
Олга Пърличева – старобългарист, пра-правнучка на Григор Пърличев
Иван Николов – директор на списание „България-Македония“
Христо Матов – внук на революционера Христо Матов
Мила Миладинова – потомка на братя Миладинови
Елисавета Миладинова – потомка на братя Миладинови
д-р Зоя Андонова – издателство „Св. Климент Охридски“
Кирил Тодоров – изследовател на българо-сръбските отношения
Десислав Дионисиев – изпълнителен директор на „Биопрограма“
д-р Иван Колчаков –УМБАЛ „Софиямед“
инж. Евелина Александрова – внучка на Тодор Александров
доц. Любомир Георгиев, НБКМ
доц. Румен Ковачев, НБКМ
доц. д.и.н. Милкана Бошнакова, НБКМ
Юлия Карадачка, главен библиограф, НБКМ
.
„На свое заседание, проведено днес, Светият синод на Българската православна църква разгледа отправеното към българския патриарх Неофит и Светия синод писмо и излезе с единодушно решение. В решението, което е публикувано на сайта на Българската патриаршия, се казва: „При положение, че МПЦ признава БПЦ – БП за своя Майка-Църква, БПЦ – БП със съзнание за своя свещен дълг поема ангажимента да окаже пълно съдействие, като ходатайства и се застъпва пред Поместните православни църкви, предприемайки всичко необходимо за установяването на канонически статут на МПЦ.“
https://www.eurochicago.com/2017/11/sinod/
Из архива на митрополит Методий Старозагорски-Тодор Кусев, делегат от Битолска епархия на Църковния събор за Българска Екзархия.
„Ние, без да чакаме да се разреши въпроса за приемането на македонските представители по принцип, се решихме да влезем в събора от смесения съвет в заседание на пристигналите представители. Съветът се председателстваше от блаженопочившия Иларион Ловчански, а после Кюстендилски митрополит. Секретар на съвета беше г-н Марко Балабанов.
Влязохме във време на заседание, целувахме ръка на председателя архиерей и му връчихме своите пълномощни писма. За прочитане той ги предаде на г-н секретаря. Без да допускам да се произнесе някой по въпроса, веднага след прочитането, без отдих, започнах своята поздравителна реч. Между другото, казах:
„Сега, когато се приемам в този свещен събор за представител от Битолската епархия, е едничкия, единствен момент в живота, в историята на българския народ, когато той, от областите на своето отечество Мизия, Тракия, Македония и Добруджа, в лицето на своите представители, събрани тук на събора, си подава ръка за обединение под едно самостоятелно и църковно-общинско управление.
През цялата Македония, от където по моето пътуване минавах, народът трогнат от това велико събитие до сълзи, ме посрещаше и изпращаше с възгласа:
„Поздравете нашите възмъжали братя от Мизия, Тракия и Добруджа, стиснете им от нашата измъчена страна десницата им и славословете Бога в свещения събор, че ни удостои на край време да се обединим под едно самостоятелно национално църковно управление. Да живее обединението на българския народ и неговото освобождение от тежкото иго на духовното робство! Ура!” Силно, ентусиазирано ръкопляскане от събора. Повторно целунах ръка на председателя и побързах да си седна като приет. На противниците се задави гласът. Никой не можа да каже „гък” за неприемане.
Казах:
„Високопреосвещенейши архипастири и Вие Господа народни дейци!
Едно трябва да земете предвид, – едно трябва по въпроса за знание, че ние българите от Македония стоим на устата на топа, на фронта. Вие не знаете, що е панелинизъм и що е духовно робство; докато не изминат през нашите гърди и гърбове, при Вас не дохождат. Жребият да държим отпора на силата му се паднало на нас, на македонските българи. Ние стоим на фронта, вярна стража на българското племе и в културното, и в национално отношение. Врагът излага пред нас и ни предлага всичките блага на съблазън, за да напуснем фронта. Изказва ни голяма любов, за да ни прегърне като братя; дава ни парични крупни средства; поддържане на училища, на учители; стипендии за нашите младежи за нисше и висше образование и покровителство пред турските власти. За да стоим твърдо и непоклатимо на фронта с посрещане на удари и големи страдания – на каквито сме се осланяли, на какво сме се надявали?
Мислили сме, че в Северна и Южна България имаме братя възмъжали, силни в своя патриотизъм, богати и влиятелни пред властите; че те ще ни помагат, ще ни покровителствуват, ще ни бъдат братя – съюзници в борбата за освобождението и обединението ни!
Можете ли да мислите, че аз, като не ме приемете, ще се повърна да си отида, от гдето съм дошъл, да обадя на онези, които ме изпратиха с ентусиазъм на приветствия, да им кажа, че ония, от Северна и Южна България, наши братя, на които се надявахме, ни пъдят, не ни приемат, не искат нашето обединение с тях. Лъгали сме се, като сме мислили, че те са силни в патриотизма; наместо патриотизъм, братолюбие, обладало ги е злоба, братоненавиждане, лишени от всяко чувство на патриотизъм. Предполагате ли, че аз съм такъв голям подлец, че да се повърна от тук изпъден и с това да хвърля в отчаяние нашите братя, македонските борци за националното ни дело? Да не бъде! На…, ето сега, като изляза от тук, ще отида направо на ортакьойското скеле и ще се хвърля в морето, за да се запечата нашия патриотизъм в една смърт!!!”
Тогава, покойният Гавраил Кръстевич, великият българин, знаменитият патриот, душата, интелектуалният ръководител по църковният въпрос, стана и седна на колене на миндера, държа многочасова дълга реч, в която с големи подробности изложи, като на низа, всички приключения на църковния въпрос
Подир тази блестяща и патриотическа реч, аз прибързах отново да целувам ръка на председателя и си седнах като приет.
Другите представители от македонските епархии чакаха вън от заседателния салон- в коридора. Излязох, отидох при тях. Казах им да навлязат. Навлязоха. Целуваха ръка. Бидоха всички приети.“
Стара Загора, Аязмото, 8 март 1920 година
Щом има държава Македония, редно е да в тази държава да има и македонска православна християнска църква.