Всеки човек е емигрант, но всеки емигрира по своему. Някои от нас хващат самолет, други автобус, трети си бият шута (каквото и да означава това), а четвърти емигрират вътре в себе си.
„Трябва ли да обиколиш цялата Земя, за да разбереш, че навсякъде небето е синьо?“ – бил попитал някой някога си. „Трябва“ – бих му отговорил.
Всички сме емигранти, хора на път, търсещи всеки свойто си Елдорадо, само за да се озовем един ден в началото на пътя си.
Земята е един пътуващ космически кораб, носещ се в безкрая на времето. Всяка една страна по света е като каравела, търсеща попътния вятър в безкрая на океана. Всяка една емиграция е като прехвърляне от един движещ се кораб на друг.
Интересното е, че емигрантът не усеща самото движение на корабите. Той си мисли, че винаги ще намери кораба, от който е тръгнал, в същата точка на океана, където го е напуснал.
Такава е същността на емиграцията. Тя е бягство, да, но бягство от неумолимото движение на времето.
Всеки един от нас има някаква представа за идеалния живот и тя обикновенно го отвежда в миналото. Все пак бъдещето не е известно на никого, нали?
Ханибал – Мисури е град на емигранти. Най-известният от тях се казва Самюел Клеманс, известен още под името Марк Твен.
Той толкова много е искал да емигрира, че е увлякъл със себе си целия си град. Самюел е превърнал Ханибал в машина на времето. Пресичайки Великата Мисисипи, вие преминавате от двайсет и първи в деветнайсти век.
Веднага след като пресечете реката, завийте на юг и след някакви си пет-шест километра излезте от модерната магистрала, и поемете по чакълените пътчета между хълмовете на западният бряг на реката. Ако сте късметлия, след доста лутане по местните ферми, може да попаднете на дома на семейство Гард. Този дом не е мръднал от времето на Самюел Клеманс. Обстановката е запазена до такава степен, че седалката на стола, на който е обичал да седи Самюел, изглежда така, като че ли писателят току-що е станал от него да си сипе чаша кафе или да си напълни лулата с тютюн.
Ханибал – Мисури е бил малък, беден американски град, останал е малък, беден американски град и ще бъде завинаги малък, беден американски град, защото така е поискал великият писател в устрема си към своята емиграция – великата страна на детството.
Мислите си, че Америка е страна на небостъргачите, колите, милиардерите, компютрите, корпорациите, промитите мозъци, социалното неравенство? Мислете си го, ако така ви харесва.
Аз пък си мисля, че Америка е в Ханибал – Мисури. Вие ли ще ми кажете къде да емигрирам?
В дома на семейство Гард ще ви посрещнат Джон и Джули. Те ще ви покажат къщата и ще ви настанят в една от стаите за гости. Всяка стая си има камина, защото в деветнайсти век няма климатик. Всички се хранят в столовата, където закуската е придружена с обилна доза американско гостоприемство и гарнирана със самобитен американски хумор. Да, хумор! Да, американски! Мислите, че се майтапя ли? Може би. А може би и не. Свикнали сте да възприемате Америка като страна на кича, страна, неразбираща хумора, страна, изгубила душата си в преследване на парите? „Не съдете прибързано – казва евангелието и господин Кардиналът.“
На закуска Джон ни сервира маса домашно правени вкусотийки. Всичко – от маслото за кекса до яйцата за омлета – е местно производство. За пиене, освен несекващи количества чудесно черно кафе, ви предлагат и сок. На въпроса ми какъв е сокът, Джон отговори просто „Гаравинков“ – като че от само себе си се разбира, ча на закуска се пие Гаравинков сок.
„От какво е направен сокът“ – запитах отново, чудейки се дали не съм изпуснал някоя важна дума в английският език.
„Гаравинковият сок се прави от гаравинки разбира се, както ябълковият сок от ябълки и боровинковият от боровинки“ – снисходително ми поясни Джон.
„Страхувам се, че не съм запознат с тези гаравинки“ – му казах и в продължение на цялата закуска развивах теории на жената, че сигурно става дума за някакъв вид горски ягоди или боровинки, характерни за този регион, защото името им изглежда някак свързано с фамилното име на хората, притежаващи къщата от поколения – Гард. Джон наливаше масло в огъня с истории за това как един от предишните собственици искал даже да бутилира сока и да го продава, но имало много бюрократични ограничения и той се отказал.
За щастие, преди да изработя план за бизнес с Гаравинков сок, се появи Джули и ни обясни, че мъжът й обичал да се майтапи, и това е просто микс от боровинков и портокалов сок.
Нямало хумор в Америка ли? Не искате да го потърсите – това е. Живеете си двайсет години някъде там, в Чикаго, ходите си на гости при други българи, където обсъждате как ви липсва самобитният български хумор и как американците не разбират от шеги.
Хайде, слезте от магистралите най-сетне. Забийте се по чакълените пътища, между хълмовете и навлезнете в безкрайните американските гори.
Какво си мислите, че в София живеете между българи ли? Не се залъгвайте. Около вас има куп емигранти. Едните живеят духом в Европа или Америка, а другите – в България от своето детство. Тези последните ме кефят най-много. Те поне познават страната на своята емиграция. Живели са в нея, видели са я. Другите си измислят някаква си там Европа или Америка, която нито съществува, нито някога е съществувала. Тази измислица те се опитват да претворяват в живота си – и разбира се всичко изглежда гротескно – като маймуна, облечена във фрак и сложила цилиндър.
Това, което си мислите за Америка, е само бял прах – като този, който се вдига от чакълените пътища и покрива къщите и колите наоколо. Само прах от последните петдесетина години, белязани с преминаването на капитализма през империализъм към корпоративен социализъм. И това ще отмине, господа и другари, и дъждът на времето ще измие прахта на икономическите и социални системи.
Ханибал, обаче, ще остане винаги в деветнайсти век, защото така е поискал Самюел Клеманс; и неговата емиграция е най-истинска, най-неподправена – емиграция към детството. Нима всички ние не се стремим към детството?
Виктор Хинов
Индианаполис, САЩ
