На заседание на Комисията по политиките за българите в чужбина, провело се вчера, 22 ноември 2017 г., Андон Дончев, председател на Комисията, прочете доклад за състоянието на българските общности в Албания и Косово. Предложенията, които се съдържат в края на този доклад, а именно:
„• Предлагаме на Министерство на правосъдието българският произход на българи от Албания и Косово да се установява по териториален признак. Ако дадено лице или негов възходящ е родено в едно от посочените по-горе селища в Албания или Косово, населени с компактно българско население, документът, удостоверяващ това, да се приема за удостоверяване и на български произход.
• Предлагаме за по-голяма яснота в удостоверенията за български произход на ДАБЧ да се посочва степента на владеене или не на български език. Защото в Албания, където все още няма официални държавни училища, където се преподава български, владеенето на български език е най-надеждното доказателство за българския произход на съответното лице.
Между другото, с всички кандидати за българско гражданство и в момента се провеждат интервюта и в протоколите се отразява владеенето на български език, но когато се удостовери този факт, незнайно защо не се взима предвид като доказателство за наличието на български произход. Отчитането на подобен факт може да подтикне децата на мигрирали във вътрешността на Албания български семейства да се обучават в българските училища в Албания. Още повече, че неотдавнашното посещение на Вицепрезидента на България г-жа Йотова в Албания албанските власти поеха ангажимент на учениците от български произход да се гарантира обучението по български език.“
не бяха подкрепени от Комисията.
Във връзка с проблемите, които съществуват с доказването на български произход не само в Косово и в Албания, но и в други страни с български исторически общности, и с отношенията между Държавната агенция за българите в чужбина и Министерството на правосъдието, Комисията по политиките за българите в чужбина реши друго – да проведе закрито заседание с представители на тези институции. Това решение бе свързано и с изказване на председателя на ДАБЧ Петър Харалампиев, който изрази критики към работата на правосъдното ведомство. На заседанието присъстваха и представители на българските общности в Косово и Албания.
Следва съдържанието на доклада, който представя цялостни и интересни данни за състоянието на българските общности в Албания и Косово не само в наши дни, но и в исторически аспект.
ДОКЛАД НА НАРОДНИЯ ПРЕДСТВИТЕЛ АНДОН ДОНЧЕВ
ПРЕДСЕДАТЕЛ НА КОМИСИЯТА ПО ПОЛИТИКИТЕ КЪМ БЪЛГАРИТЕ В ЧУЖБИНА
Уважаеми колеги и гости,
Каквито и политики да провеждаме към българите в Албания и Косово: образователни, разрешаване на пребиваване в страната или получаване на българско гражданство, българските институции и самите българи в Албания се сблъскват с един основен проблем – доказване на техния български произход. Самата категория произход изисква удостоверяване на кръвна връзка с възходящ българин. При българите в Албания обаче подобно удостоверяване има специфични особености и затруднения.
Както е известно, българите в Албания са от две религиозни групи. По-малката е на българите източноправославни християни, населяващи района на Мала Преспа, и съвсем малка част в района на Голо Бърдо. Единични български села от тази група са Връбник на границата с Гърция и Дреново и Бобощица, Корчанско. Другата група са българите мюсюлмани. Те са преобладаващата част от населението на Голо Бърдо, а също така компактно населяват района на Кукъска Гора. Специално при българите мюсюлмани в Голо Бърдо има една специфична особеност – там религиозната принадлежност често пъти е размита, като се срещат и случаи на семейства, при които част от децата са мюсюлмани, а други християни. Религиозната принадлежност в такива случаи е била решавана от родителите.
До 1912 г., докато тези територии са били в състава на Отоманската империя, българите християни са били признати като общност, имали са и български училища и църкви. Поради тази причина, макар и много трудно, тъй като от тогава са изминали вече 105 години, някои днешни представители на тази общност съумяват да предоставят диплома или кръщелно свидетелство, удостоверяващо българската принадлежност на техен възходящ, макар че и тук имаме проблем с удостоверяването на кръвната връзка поради извършвани промени на имената. Българите мюсюлмани пък никога не са били регистрирани като българи. В най-добрия случай в турските архиви са намирани документи, удостоверяващи приемането на исляма и българската именна система преди това.
Независимо от тези особености, българската държава след 1878 г. разглежда това население като българско и като такова попада в българската статистика. Най-подробни са данните на Васил Кънчов, който през 1900 г., описва подробно всички селища, броя на жителите им, броя на къщите, народността и религиозната принадлежност на населението. Достойнство на труда е, че Кънчов лично е посещавал населените места и статистиката му се основава на един обективен критерий: говоримият (майчиният) език. От тази статистика е видно, че селата в районите на Мала Преспа, Голо Бърдо и Гора са компактно населени с българи, т.е. тяхното население не е смесено с представители на други народности и този извод е много важен, защото именно той може да послужи за съвременното удостоверяване на българския произход на лицата, произхождащи от тези райони.
През 1929 г. Сребрен поп Петров подробно описва всичките български селища в Албания, като е направил и проучване на броя на българските учители и ученици през учебната 1911-1912 г. – последната, през която са функционирали. Към 1929 г. българските селища в Албания продължават да са компактни. В резултат на миграциите се наблюдава изселване на българско население, но не и заселване на албанско такова в българските селища.
През 1933 г. отново Сребрен поп Петров описва българите в Албания и натиска, на който те са подложени с цел обезбългаряването им. Според него общият брой на българите в Албания е 35 хил. души, като българските селища продължават да са компактни. Констатирано е, че денационализаторска политика са провежда както от албанските власти, така и от Югославия чрез нейни емисари и външнополитически натиск.
След 1944 г. българите християни в Албания са подложени на македонизация, като сред тях са изпратени югославски учители. През 1948 г., във връзка с разрива между Коминформбюро и Югославия, Албания се обръща към България да замени югославските учители с български, но тогавашното българско държавно ръководство проявява късогледство и не се възползва от предоставената възможност. Това е причината, поради която сред българите в Мала Преспа българското самосъзнание е в известна степен ерозирало и там намират почва македонистки прояви.
През 1991 г., във връзка със започналите политически промени в Албания и нейното отваряне, българите в Албания потърсиха контакти с България.
През периода 1991 – 1993 г. Спас Ташев посещава всички български селища в Албания и на базата на селищните регистри описва тяхното население както следва:
Мала Преспа – 9 компактно населени български села: Долна Горица, Туминец, Шулин, Церье, Леска, Пустец, Зърновско, Горна Горица и Гломбочани – общо 3997 души.
Голо Бърдо – 13 компактно населени български села: Стеблево, Кленье, Ворбница, Требище, Мало Острени, Големо Острени, Пасинки, Гиновец, Тучепи, Владимерица, Коньовец, Радовеш и Оржанов – общо 11740 души.
Кукъска Гора – 9 компактно населени български села: Шищевец, Борье, Орешек, Църнолево, Оргоста, Кошарище, Запод, Пакища и Очикле – общо около 7000 души.
Единични селища – с. Връбник (360 жители), с. Дреново (1200 жители), с. Бобощица (100 жители), всичките с компактно българско население.
Към 1993 г. обаче, в резултат на извършващите се миграционни движения, около 17000 българи са били напуснали историческите си обитания и са се преселили във вътрешността на Албания, в по-големите албански градове, живеещи вече сред албанско население. В по-голямата част от тези семейства българският език продължава да е майчин, но езикът на общуване на улицата вече е албански. По-младите българчета в такива семейства все по-трудно говорят български и постепенно започват да губят българския език.
Може да се обобщи, че към 1993 г. от около 42 хил. българи, броят на компактно живеещите българи е около 24500 души. В тези български села не само майчиният език, но и езикът на общуване на улицата е български. Българчетата започват да учат албански език едва когато тръгнат на училище.
Към 2005 г., в резултат на засилената миграция на българското население към вътрешността на Албания, рязко започна да намалява броят на компактно живеещите българи в някои селища. Така например в с. Стеблево от 180 обитавани къщи през 1993 г., бяха останали само 10, в с. Ворбница от 10 бяха останали 2. В резултат на миграцията, населението в селата Големо Острени, Требище и Коньовец бе намаляло с 50 %. Депопулацията в села като Радовеш и Оржанов бе 30 – 40 %, в Мало Острени, Тучепи и Лешничан бе 20 %. В резултат на изселването предимно на млади хора родилния дом в с. Тучепи спря да работи. Единственият останал родилен дом на територията на Голо Бърдо бе в Острени. Родилките в по-откъснатите села бяха принуждавани да раждат в градовете Пешкопия и Булкиза. Описаните миграционни процеси недвусмислено говорят, че през изминалите 20 години рязко е намалял броят на българите, живеещи в компактни общности, т.е. стеснява се базата за възпроизводство на българския етнос, което без съмнение трябва да ни тревожи поради увеличаващите се възможности за естествена асимилация.
Интересно е да се проследи миграционното поведение на българите. Прави впечатление, че те се опитват да се заселват групово в новосъздаващи се квартали. Така например от живеещите в новия квартал в гр. Елбасан над 80 % са българи. Подобно явление се наблюдава и в Тирана. В кварталите „Кодра привтит“ (попов хълм), „Брего люмит“ (речен бряг) и предградието около Ветеринарния институт около 90 % от жителите са българи. Това поведение говори за наличието на желание да се съхранят етнически, може би за неосъзнато противодействие на процеса на асимилация.
Днес за съжаление ние не знаем докъде е стигнало разселването, защото то не е проучвано. Ясно е обаче, че без подкрепата от страна на българските държавни институции, българите в Албания трудно биха се съхранили като общност със свой специфичен език и култура в чуждата за тях албанска езикова среда.
Сравнително аналогични са нещата в Призренска Гора в Косово – 18 компактно населени български села: Горна Рапча, Долна Рапча, Горни Кръстец, Долни Кръстец, Орчуша, Любовища, Радеша, Лещане, Кукаляне, Вранище, Млике, Диканце, Глобочица, Бачка, Брод, Зли поток, Крушево и Рестелица – общо 25000 души към 1991 г. Единствената особеност е, че една голяма част от тях мигрират в Р. Македония и не попадат в чуждоезикова среда.
Очертава се въпросът как българите в Албания и Косово да доказват своя български произход, след като практически им е невъзможно да намерят документ за техен възходящ, доказващ че е българин? Досега този проблем се решаваше частично с удостоверения, издадени от организации на българите в Албания и Косово или направо с удостоверения, издавани от ДАБЧ. Практиката тук обаче е изключително противоречива и непоследователна. В Министерство на правосъдието ту се приемат и признават подобни документи, ту се изискват допълнителни. Към Комисията за политиките към българите в чужбина се обърна Нуредин Нурединай, българин от Албания, който описа по следния начин своя случай: „Лично съм подал молба за придобиване българско гражданство на основа на по-горе посочения член (български произход). Съветът по гражданство, след тази процедура е взел решение, че преписката ми трябва да бъде прекратена с мотив, че няма категорични данни за наличието на български произход. Завършил съм висше образование в Софийския университет „Св. Климент Охридски“ на основание български произход, получил съм разрешение за постоянно пребиваване в България на основание български произход, обаче според Съвета по гражданство нямам български произход. Не разбирам какво е това налагане на двойни стандарти от различни ведомства за едно и също лице?“
Този случай е показателен за непоследователността и неефективността на българската държавна политика към българите в Албания. От една страна Министерство на образованието веднъж го е приело като българин, изхарчило е немалко средства за неговото обучение в наш престижен държавен университет. Сега следва докторантура пак в България. МВР също го е приело за българин и му е издало разрешение за престой. На всичко отгоре г-н Нурединай работи като преводач по български език към българското посолство в Тирана. Майчиният му език е български. Но Министерство на правосъдието не намира достатъчно доказателства за наличието на български произход. А лицето очевидно има трайна връзка с българската държава!
Очевидно е, че ние като комисия трябва да съдействаме да се реши веднъж завинаги този проблем. Затова предлагам да гласуваме следното решение:
• Предлагаме на Министерство на правосъдието българският произход на българи от Албания и Косово да се установява по териториален признак. Ако дадено лице или негов възходящ е родено в едно от посочените по-горе селища в Албания или Косово, населени с компактно българско население, документът, удостоверяващ това, да се приема за удостоверяване и на български произход.
• Предлагаме за по-голяма яснота в удостоверенията за български произход на ДАБЧ да се посочва степента на владеене или не на български език. Защото в Албания, където все още няма официални държавни училища, където се преподава български, владеенето на български език е най-надеждното доказателство за българския произход на съответното лице.
Между другото, с всички кандидати за българско гражданство и в момента се провеждат интервюта и в протоколите се отразява владеенето на български език, но когато се удостовери този факт, незнайно защо не се взима предвид като доказателство за наличието на български произход. Отчитането на подобен факт може да подтикне децата на мигрирали във вътрешността на Албания български семейства да се обучават в българските училища в Албания. Още повече, че неотдавнашното посещение на Вицепрезидента на България г-жа Йотова в Албания албанските власти поеха ангажимент на учениците от български произход да се гарантира обучението по български език.
–––––––––––––––
Както вече споменахме, този доклад не се превърна в одобрен от Комисията документ. Но, така или иначе, проблемите с доказването на български произход, с издаването на удостоверения за български произход, с даването на българско гражданство за сънародници от историческите ни общности в други страни, продължават да са достатъчно сериозни и изискват не само по-добър диалог между институциите и недублиране на функции, но и опростяване и изчистване на цялата процедура, ако трябва и законодателно, така че даването на удостоеверения за произход, както и на българско гражданство, да не бъде ходене по мъките за мнозина. По една или друга причина преписките се бавят, понякога даже с години, не е ясно кога онлайн системата на ДАБЧ за запазване на входящи номера е активна, дадени вече удостоверения за български произход се оказват недостатъчни за Министерство на правосъдието, в цялата процедура участват множество посредници, а в края на тази верига издадените укази за българско гражданство от страна на вицепрезидента Йотова, откакто е встъпила в длъжност, се броят на пръсти.
.
