Разказ от Радка Атанасова-Топалова
.
Селото замръкна в очакване. Утре Герана щеше да вдига сватба на дъщеря си. Той бе един от най-личните хора в селото и околията – работлив, умен и сладкодумен. Богата зестра беше приготвил на щерка си, а момчето и то беше от сой. Хората обичаха Герана, ценяха го, за много неща се допитваха до него, а някои… и завист ги глождеше. Само нещо дето се зашушука, че много скоро след годежа вдигат сватбата.
Селото заспиваше. Боровете приемаха кротко ласките на луната. Гераница все нещо нареждаше, премисляше. Дъщерята спеше отдавна, а малкият още се одрямваше. Неспокойна беше Гераница – лош сън я беше споходил. Искаше да види чедото си под венчило и тогава щеше да си отдъхне. Силна българка – в душата си таеше и радост, и мъка, но повод за приказки не даваше на хората.
Герана още седеше на пейката пред къщата и радиото му свиреше.
„Какво ли се бави този човек? Сигурно е задрямал. Не помисля, че утре цял ден ще сме на крак” – мислеше си Гераница. Зави момчето си, изгаси лампата и излезе да го прибере. Приближи, а той и не помръдна. Побутна го по рамото… и окаменя. Мъжът падна на една страна.
– Божичко… – изстена тя, прихвана го и нещо лепкаво намокри дланта й… кръв! Някой го беше убил. Последната мисъл в главата й беше за съня и едрата жена рухна пред стопанина си. Колко време беше минало така… не знаеше. Внезапно огнена мисъл я парна и изправи на крака.
„Децата… ако се събуди някой – не, само това не, Господи!”
Огромна буца я задушаваше, но сълза не се отрони от очите й.
„Защо Боже, защо? Кой го направи и… защо?”
Хукна Гераница като обезумяла към избата, грабна чувал. Как се справи, какво и даваше сили – не знаеше, но довлече тежкия си човек до избата. Старият скрин беше голям – приюти го. После изми кръвта и скри новите му дрехи. Цяла нощ седя на стола до леглото. Гледаше възглавницата и мълвеше: ”Боже, Боже, има ли те, Боже? Ако те има, поне децата ми пожали!”
А утре трябваше да е весела, трябваше да е силна!
Зазоряваше. Скочи Гераница, разшета се, направи закуска на децата. Скоро пристигнаха и шетърниците. Всички питаха за Герана, но най-много я жегваха въпросите на децата. Булката се обличаше и плачеше:
– Как може точно в такъв ден да го вземат в града… и посред нощ? Какво толкова спешно може да има в горското?
Гераница усмихната промърмори да не се коси, че той ще си дойде до обяд.
Сватбата си е сватба – дойде момчето със сватовете… и веселбата започна. Весела беше Гераница, а сърцето в ужас и мъка. Трябваше да издържи! Все за него питаха, а тя все по-често излизаше навън – да погледне за него, че тежки сълзи се ронеха в душата й…
Вечерта младите се прибраха в тяхното село – младоженката нажалена за тейко си. Гераница придума сестра си да остане при нея през нощта, да помогне в разтребването. Чак тогава рукнаха сълзите… като отприщена река. На сутринта тръгна да изпълнява плана си – отчаяна, но решена на всичко за детето си. Изтегли парите от книжката и ги занесе на младите – да отидат до морето. Преди се инатеше и беше против това ходене – заради малкото, което щерката носеше в утробата си, но сега така беше по-добре. Настоя да заминат веднага, че и без това Герана уж пратил хабер, още два-три дни няма да се връща. Дълго им маха при тръгване и гледа подир тях.
Отмаляла, с тежки стъпки мина през мегдана и се запъти към църквата. Запали свещ и се помоли на Господ… да прости нейния грях!
По никое време камбаната заби на умряло… Селото настръхна – питаха се едни други.. кой е. Понесе се слух, че Гераница е онемяла. Тръгнаха подир нея хората като омагьосани…
Отвори тя раклата тогава… Тълпата се люшна ужасена…
А тя зави и застена…
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
* Още от същата авторка – вж. тук.
