Разказ от Калина Томова
Срещна го съвсем случайно. Нищо не търсеше, отдавна затвори вратите на сърцето си за всички мъже. Само старите проверени приятели останаха там, само в тях имаше доверие. Дори не във всички.
Когато вдигна поглед, по алеята се движеха много хора. Но той привлече вниманието й с някакъв дребен, незначителен жест. Едно малко момиченце плачеше неутешимо на детската площадка. Майката тревожно поглеждаше наоколо, сякаш търсеше нечие съдействие, защото по никакъв начин не можеше да успокои детето. Тогава се появи той. Вървеше с твърди сигурни крачки по алеята, подсвирквайки си с уста. Когато чу плача на детето, поспря и се върна малко назад към пътеката, водеща до детския кът. Още в движение започна да подскача, да цвили и тича като палав жребец, да издава разни неопределени звуци. Момиченцето го гледаше изумено и остана така – с отворена уста и мокри очи, от които вече не капеха сълзи, а гледаха с любопитство. За минутка той я превзе – нея, както и малкото момиченце. Смехът, като буйна клокочеща река, напираше отвътре с риск да изригне. Детето вече се смееше с глас. Майката отдъхна и също се усмихна.
А тя беше поразена – от тази естествена заразяваща веселост, която се излъчваше от него. Нещо в нея се предаде на чара му. Почувства го близък, сякаш някога някъде бяха се срещали. Дори повече, имаше усещането, че винаги го е познавала. Сърцето й се почувства освободено – от страха, който я бе обзел напоследък. Стана й леко и хубаво. Почувства се непонятно щастлива, също като малкото момиченце, което вече протягаше към него ръчички, за да види света от високо.
Колко стоя така и наблюдава нетипичната случка, не знаеше. Сякаш времето спря. Остана единствено той. Всичко друго бе просто фон. Не мислеше, не си задаваше въпроси, само гледаше и се смееше. Лицето й посветля, все едно слънцето бе влезнало в нея. В един миг той я забеляза. Погледна я весело и й махна с ръка. Толкова естествен й се стори този жест, че и тя му отвърна, а усмивката не слизаше от лицето й.
Майката на момиченцето му благодареше и се извиняваше едновременно, смутена от ситуацията, в която беше изпаднала. Той спокойно махна с ръка – “Деца!” и като погали детето по главичката, тръгна обратно към алеята. Обърна се няколко пъти с усмивка към малката си приятелка и с жест за довиждане пое своя път, отново свирукайки си, все едно живееше в свой собствен свят, незасегнат от световната икономическа криза. Изведнъж спря, извърна се рязко встрани и погледна към нея. Усмихна се, махна й с ръка и в този момент… се запъти към тревата. Наведе се, после се изправи, държейки нещо в ръка и тръгна. Застанал до пейката, имаше вид на исполин, а малкото синьо цвете блестеше като небесно око в ръката му.
– Може ли? – погледна въпросително нея и празното място.
– Да, заповядайте! – дори не изпита страх.
– Благодаря, за мен е удоволствие да Ви подаря къс от небето! – очите му весело светеха.
“Дали подхожда на годините ми?” – смутено се запита тя. “Някакъв непознат идва при мен с цвете в ръка, като в ученически роман.” – Тревогата започна да надига глава в гърдите й.
– Какво, да не би да не обичате цветя? Или сте алергична към синьото? Може би ще намеря червено?
Този път се засмя, спонтанно и искрено. Очите й весело засияха. Напрежението изведнъж я напусна. Довери му се. Какво толкова! Един мъж й подарява цвете! Защо се плаши? Трябва ли миналото да я държи винаги в плен на страха?
Така започна случайното им познанство.
***
Мина време. В началото само се чуваха. И си разменяха имейли. За срещи дума не ставаше. После се случи така, че той трябваше да замине – внезапно и за дълго.
Нещо опари душата й. Почувства празнота. Дните й имаха някаква тръпка, сама не знаеше каква. Той бе по своему магнетичен и заразителен с оптимизма си. Не знаеше много за него, но не любопитстваше. Това, което чуваше, й бе достатъчно.
Той също тъгуваше, усещаше привързаност, без да може да определи защо. Някаква тайнствена нишка свързваше душите им. Как наистина минаваха дните преди тази случайна среща? Защо тогава не се чувстваха така?
“Трябва да се измъкна от тази зависимост!” – строго си зашепна тя с такова постоянство, все едно произнасяше мантра.
“Ще мине време, ще я забравя!” – пропъждаше тъгата си той и се опитваше да звучи весело и непринудено в разговорите и в имейлите си.
А времето неуморимо отминаваше.
Той замина. Тя остана. Всеки имаше своя път. Всеки имаше достатъчно задачи и грижи. Всеки имаше своя изживян кошмар. Всеки имаше самотата и се спасяваше по своему от нея.
***
Нещо я събуди посред нощ. Стана, запали лампата. Непонятен тътен в душата й я държеше нащрек. Искаше й се да поговори с някого. Какво е това безпокойство, което я обзе? Или…
Колко време не беше го чувала? Липсваше ли й наистина? Знаеше, че е така. Нямаше обяснение защо, но знаеше, че когато чуе гласа му, нещо в нея светва и светът изглежда различен. Не искаше да си задава въпроси, не искаше да чува отговори. Не искаше да мисли. Искаше само да го чуе. Но той бе толкова далече, че се питаше ще го види ли изобщо някога.
“Ще му пиша имейл!” – заплаши сама себе си.
“Само да посмееш!” – отговори й онзи вътрешен глас, който се явява проводник на будната съвест.
“Но защо?” – недоумяваше тя. – “Какво лошо има в това?”
“Стига!” – почти изкрещя съвестта й. “Малко ли ти беше това, което изживя досега?”
“Да, така е..”. – промънка сконфузено. – “Но аз нищо не искам, само разговарям с него, шегувам се…”
“Знаеш много добре, че винаги така се започва!” – съвестта вече беснееше в нея.
“Какво да направя?” – уплашено попита себе си.
“Лягай и заспивай!” – изкомандва будната съвест, която не знаеше какво е сън, защото в малкото моменти, когато беше заспивала, ставаха големите беди. Повече нямаше да й позволи да се държи безразсъдно.
Тя стана, разтри челото си с треперещи пръсти и се подчини. Легна в празното легло, сгуши се като уплашено дете и… си спомни. Спомни си за разплаканото момиченце в парка и за веселата му усмивка. Плачеше й се, но някаква топлина пропълзя в тялото й. Отпусна се и започна да си мечтае – за него, за деня, когато ще срещне очите му и ще могат да си разкажат толкова неща. Да, тогава ще го пита за всичко, кое го вълнува и интересува, какво обича и мрази. Колко неизказани неща стояха помежду им! Толкова ли много иска?
Така я завари сънят. Заспа спокойна, леко усмихната. Някъде близо до нея, невидим, остана неговият образ – да пази съня й.
***
Той имаше толкова задачи пред себе си, коя ли по-напред ще успее да разреши? Животът му поднесе куп изпитания, предстоеше му да се пребори с много сложни неща. Къде изчезна усмивката, твърдата му убеденост, че с шега и закачки трудностите са по-леко преодолими? Той, който умееше да види комичното във всяка ситуация, сега се зазида и вкамени като скала, притиснат от всички страни. Защо изобщо замина? Не би ли могъл да успее да промени живота си там, където усещаше себе си, сърцето си? Кое течение го отнесе толкова далече да търси онова, което може би се намира навсякъде? Така самотен се чувстваше понякога! Както сега…
Какво ли прави тя? Отдавна не беше чувал гласа й, не беше й писал. Защо? От какво бягаше, кое го уплаши? Та тя беше толкова деликатна и фина, не изискваше нищо от него.
“Всички в началото се представят така!” – прошепна му някакъв глас.
“Но тя е различна!” – правеше опити да се отбранява от себе си.
“С какво? Та тя е жена, една от многото. И тук е пълно с жени – погледни ги!”
“Да, виждам – красиви, добре облечени, закачливи.” – призна той в душата си.
“Тогава? Защо мислиш за нея?” – предизвикателно го дразнеше гласът.
“Липсва ми…” – призна пред себе си и капитулира.
В този момент си даде сметка колко много му липсва наистина – онази мелодичност на гласа й, която го правеше различен от другите, онази чистота на очите й, която изписваше всичко помислено в тях. Тя умееше да е различна, но истинска. Макар да не се срещнаха повече, той я почувства от първия миг, от онази случайна среща, когато я видя усмихната на пейката в парка. Да, той позна по някакъв неизразим начин човека в нея, който го разбира без думи, с едно вътрешно усещане.
“Защо, защо се държах по този глупав начин?” – питаше сам себе си и се срамуваше да си отговори.
“Не исках да я допусна по-близо, защото се страхувах… Да, страхувах се, като си внушавах, че не може да съществува жената, отговаряща на моя идеал. Но ако това е тя? Ако от мнителност не я разпознах?”
Спомни си всички усещания след разговорите с нея. Знаеше, но не искаше да си признае как се чувства след това, колко самотна е душата му и как му се иска да можеше да я прегърне, да я почувства, да се порадва на съприкосновението с тялото й, да докосне с устни лицето й, да погали косите й…
“Ще позвъня!” – закани се сам на себе си и се надигна. “Не ме интересува часът! Независимо какво ще се случи! Аз трябва да я чуя и да й кажа истината!”
Усмивката се върна на устните му и те весело засвирукаха позната мелодия. Момчешка закачливост се изписа по лицето му. Стана му спокойно и хубаво. Отправи се към компютъра с надеждата да чуе гласа й, да види съненото й лице, да й каже това, което досега сам не е знаел…
***
Нещо се движеше под нозете му. Странно усещане разбърка стомаха му. Силен тътен разтресе всичко. Това стана за един кратък миг. Наоколо падаха предмети. Токът прекъсна. Земетресение! Оставаше само едно – да намери по-сигурно място. И да чака… какво ще се случи нататък.
“Защо?” – питаше себе си. “Защо чака досега?”
От очите му се стичаха сълзи. Заплака с глас.
“Какво прави толкова време?”
Пред погледа му стоеше тя – светла, усмихната, очакваща, забавна… И толкова самотна… В този момент проумя, че я обича, осъзна, че тя беше жената от неговите мечти, че е готов да бъде с нея до края на дните си и да й подари сърцето и душата си, всичко, което е успял да съхрани от себе си.
“Защо? Защо едва сега го проумя?” – упрекът като камшик шибаше уплашеното му съзнание, а сълзите го давеха и задушаваха… Дали бяха сълзите?
***
Тя четеше и плачеше… Душата й беше накъсана на безброй малки парченца – като отломки от земетресение. Куп останки от нищо… Празнота… Самота… Болка…
Един далечен непринуден смях кънтеше в ушите й, две закачливи очи я гледаха насмешливо и задаваха безгласно лудешки въпроси, а тя се смееше с глас… Откога не беше се смяла така – истински, от сърце! Той успя да й върне усмивката.
А сега? Къде е сега той? Защо замлъкна? Ще го види ли някога?
Пред замрежения й поглед се виждаха руини и отломки, купища нищо… от места, където доскоро е кипял живот.
“Не! Това не се отнася за него! Той не може да е там! Той си има ангел-хранител, който го пази! На него не може да му се случи…” – плачът разтърси тялото й и повече нищо не виждаше, нищо освен него – вървящ с твърди сигурни крачки по алеята в парка, подсвирквайки си с уста. А едно малко момиченце плачеше неутешимо на детската площадка.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Калина Томова е родена в Хасково. Завършила е ВИНС – Варна, специалност “Счетоводство и контрол” и “Педагогика”. Пише поезия, импресии, проза. Прави го още от ученическите си години, но по-активно започва да се занимава с литература след 1990-та. От 2008 г. Калина живее в Чикаго. Има публикации в печатни издания в родния си град (в. Хасковски вести, в. Шипка, в. „Новинар-юг“), а след пристигането си в САЩ предимно във в. “България Сега“. Както и в сайтовете „Литературен свят“, “Откровения“ и “БГ нюз“. Калина е инициатор за основаването на литературен клуб в Чикаго, провеждащ сбирките си в кафе-книжарница “Лейди Бъг“ от лятото на 2009 г., наречен по-късно клуб “Българско слово“, с което се поставя началото на организираните литературни срещи сред българската общност в града. Когато през април 2010 г. в Чикаго е учреден Съюз на българските писатели в САЩ и по света, Калина става негов секретар и член на УС. Включва се и в инициативата на Съюза за създаването на първия по рода си сборник с творби на автори, живеещи в чужбина – алманаха „Българско слово и багри от САЩ и света“, издаден през 2012 г. Авторката сама е подготвяла и принтирала книги със свои творби, които е подарявала на приятели. Една от тях, романът “Тайната на сребърната нишка“, излиза през 2012 г. Калина е носител на втора награда за стихотворение от литературния конкурс „Изящното перо“ 2017 – Чикаго.
.
