На всички, които ме питат за рецептата за промяна на наложилото се статукво в България, отговарям:
ИЗЛЕЗ ОТ РОЛЯ – БЪДИ ЧОВЕК !
Ако сте имали срещи с държавни и общински органи, със съсловни организации, професионални клики и други сценични предприятия, защитавайки кауза, вероятно сте попадали на изрази: „Не мога да коментирам”, „Неофициално съм съгласен, но служебното ми положение не допуска да изразявам отношение”, „Разбирам ви, но какво да направя, на работа съм”, „Съжалявам, но това ми е работата, от мен нищо не зависи” и т.н. удобно-оправдателни извинения.
Моят опит на активен общественик е съпровождан често от такива шизофренни изрази, на раздвоени служебни лица, къде със съжаления, къде с арогантно доволство от проявения възторжен идиотизъм на властничеството. Някои от тях, които се осмеляват да надникнат в предверието на неподправеното, човешко общуване, извън професионално-ролевата си „отговорност”, изказват своята съпричастност на думи, а делата – по служебен ангажимент. Как тези индивиди съжителстват със себе си, не знам, но със сигурност лудостта на житието им е „оправдана” от удобното приласкаване на ролевата значимост и страха от загуба на материално обезпечена позиция – на актьорски хонорар!
Системата или матрицата е всъщност една театрална постановка, една пиеса, драматургично разработена, режисирана и актьорски изпълнена. Всеки актьор е функция на точно определено внушение, с време, място и интензитет на участие. За успешната пиеса са необходими добри актъори, които да пресъздадат убедително поръчаната им роля – характера на образа, идеята, която носи и качествата, които въплъщава. Всеки амбициозен актьор се стреми да активира и поддържа именно онази част от себе си, която отразява най-пълноценно ролята му, за да бъде успешен. Гъделът на успеха е заложен дълбоко във всеки индивид, в неговия жизнен цикъл, което създава неоспорими, а често и непреодолими условия за поглъщане на човека от ролята.
Един живот, акцентиращ върху ролевото разпределение и зависимости, фокусира и мобилизира изпълнителите единствено върху зададената им програма, по сценарий и режисура. Така Кукловодът е абсолютен монарх на сцената и социалното пространство, и управлява спектакъла според замисъла и търсения резултат.
Всички актьори доброволно и стремглаво се надпреварват да заемат, заслужат и уплътнят максимално своите роли в пиесата. Пиесата е успешна, според броя на представленията, докато не слезе от сцена – колкото повече сезона се играе, толкова повече се издига популярността й, като привлича все повече зрители, участници в театралния живот и съучастници в политико-социалния живот. Успехът главозамайва, емоцията циркулира, без значение от трагичния, комичния или абсурдния мотив, важното е продукцията да завзема все повече пространство, все повече влияние и да натрапва самоцелен живот, в ролева достатъчност.
В тази ролева достатъчност и театрален комфорт се окопава почти всеки социално облагодетелстван участник – служител с гарантирани привилегии и примамлива професионално-ролева перспектива. Така цялата енергия и персонален стремеж напомпват ролята, асимилират човека, разпарчетосват цялостта му, защото успехът на ролята превзема личността в егоцентрично самодоволство.
Кукловодът тържествува, актьорите са обладани от ролите, пиесата триумфира – системата се самовъзпроизвежда от зрителския интерес и неизбежността на илюзията е повсеместна.
Излез от ролята – пробуди се като Човек!
Вихрен Михайлов
