На 11 декември 2017 г. от този свят си отиде Русчо Тихов. И на тези, които са го познавали добре, им е трудно да обяснят феномена Русчо, затова ще споменем само някои факти от неговата биография. Той е роден в София на 11 май 1947 г. Учил е във Френската гимназия в родния си град и в Университета в Клермон-Феран, Франция. Работил е като редактор в алманаха „Апропо”, като преводач на емисиите за чужбина на БНР, превеждал е от френски романи, пиеси и друга художествена литература, работил е и други неща. Издава две свои книги десетилетия след написването на текстовете, които влизат в тях – това са „Праволинейна инерция” /2010/ и „Някога“ /2013/. Първата си изложба с асамблажи и колажи прави също на късни години. Тя се случи тази пролет в софийската галерия „Етюд“.
Ето какво написаха в памет на Русчо във в. „Култура“ двама негови приятели – Христо Буцев и Силвия Чолева.
.
Русчо Тихов (1947 – 2017)
.
Бяха времената на размразяването, когато на училищна конференция можеше да се говори, че социалистическият реализъм не е изкуство.
В тези времена, както и във всякакви други, ученичките си правеха „споменници” – тетрадки, в които дружки и съученици рисуваха сърца и отговаряха на въпроси. Спомням си един такъв: “Какво е отношението ти към мен?”
Русчо беше написал: „Отношението трябва да се пази чисто и да се мие често”.
Такова беше отношението му към отношението. Беше израсъл сред поети и писатели, като хлапе беше дишал праха на кулисите в Народния театър – и вместо да стане bonbourgeois или поне bobo, цял живот гледаше с отстранение около себе си културните персони и делата им.
Беше следвал във Франция и се беше отъркал около TelQuel. Разбира се, не беше завършил. Като го питаха защо се е върнал, отговаряше двойствено: „Геният трябва да се изразява на собствения си език”.
Във Франция беше написал книга. Петдесет години по-късно я публикува – непипната, така, както гладният студент я беше изрекъл на един дъх.
В България трябваше да превежда. В радиото. За Бюлетина на СБП. Пиеси („Харолд и Мод”, например).
Беше един от основателите и френски редактор на алманаха Apropos. Известно време беше таксиджия.
Когато всичко се беше устремило към София, той успя да живее три години в къщата си в с. Куманите. През зимата трябваше да погребва някои от старците. В стопанството си имаше животни и птици.
Още от седемдесетте години правеше колажи – особено обичаше картините на руските передвижники, които съчетаваше с голи медицински сестри.
Беше от хората, които не могат да се опишат.
Като гениите, беше си създал свой собствен език.
Сбогом, приятелю!
Христо Буцев
.
Краят не е край
.
„Аз съм чувствителен като струна, звучащ при всеки допир в преминаването ми между другите и обратното, неконтролируем, неспособен на собствена настройка, непротивопоставящ се, унищожаващ и самоунищожаващ се. Определено не отговарям на въздействие, почукване, полъхване, одраскване, докосване, закачане.“ Както в „Праволинейна инерция“, от която е този цитат, Русчо Тихов извършва насилие над думите, над изреченията, над разбирането за текст, така насилва и самия живот. Както импровизира в текста си преди 43 години, в онова „спряло време“, така, живеейки, импровизира, джазира през последващото време. Волността, с която преминава през него, е опасна, екстремна и самоунищожителна. Подсмихва се с лекотата на детето, което сега играе с думи, после с живота си, захвърляйки думите: „текст вече няма“; „нямам думи за себе си/ за останалите още по-малко“. Да, няма написан на български език такъв експериментален текст, несъстоял се във времето си, но години по-късно показал, че вратата на въображението е била отворена, трябвало е само човек да се престраши да мине отвъд. Русчо Тихов прекрачва. И захвърляйки след това писането, прави експеримента начин на съществуване, иронията и играта – основните подправки на живота си (първата му и последна изложба „70 години Русчо Тихов“, която осъществи пролетта, също показа това с асамблажите от капачки от водка, мъниста, сувенири и всякакви възможни непотребни предмети). Докъде може да се стигне, колко може да (се) понесе: „Не, аз никога няма да се озаптисам. Все така ще продължавам да натрупвам и да отхвърлям.” И също: „Аз съм се осъществил в живота, не в писането. Живях добре, хубаво и приятно, не се съобразявах с никого и толкова.“ В също късно излязлата единствена негова стихосбирка „Някога“ (1962-1966) в стихотворението „Исках всичко“ от 1963 г. Русчо Тихов казва: „Търсих щастието нарочно/ там където го няма/ когато отидох/ където знаех, че ще го намеря/ пак го нямаше.“ Две книги, една изложба и живот. При цялата му щурост, сега, когато ни напусна, ми идва по-скоро да се усмихна, отколкото да тъжа.
Прощавай, Русчо.
Силвия Чолева
.
