Успокоих се, когато прочетох мечтата на Камен Донев, която е и моя, свестните да напуснем градовете и да се заселим в селата, да гледаме животни и зеленчуци, а децата ни да бягат боси по калдаръма (стига да го има).
Някои приятели се опасяват, че такова преселване би направило от селата – градове, но аз си мисля, че това зависи от населилите мястото, защото ако искаш да избягаш от смрадливия и грозен град, ти не би превърнал новото си място за живеене в същото, от което си избягал.
Гледайки българските села, които носят толкова романтика и спомени на тези от нас, прекарали ваканциите на детството си там, и четейки немалкото примери на млади хора, зарязали големия град, кариера и амбиции, за да живеят щастливо и стойностно, си мисля, че това не е невъзможно, но изисква организация и усилия, които са свързани най-вече с образованието на децата и здравеопазването в малките населени места.
Целенасочената политика на държавата ни от поне 15 години да ни вкара всички в големите градове доведе до отчайващи резултати. Нито ние сме щастливи, нито имаме средствата и времето да се възползваме от екстрите на големия град като културен живот и социални контакти, нито самите градове станаха по-красиви от усиленото строителство, което се извърши в тях.
Напротив, градовете станаха тесни, смрадливи, обеззеленени и ние всички се опитваме през уикенда да наваксаме нуждата си от природа, тичайки към някой природен парк. Там пък, в природните паркове, се случва същото като с градовете, но с по-забавени темпове, които наскоро почнаха да се забързват. Истината е, че никой не иска гмеж и бетон, а май това ни предлагат в повечето случаи.
Та така, помислете по въпроса!
Аз не спирам да мисля как да си осигуря живот извън бетона 🙂
Стела Николова
