От Калин Терзийски
Наскоро жена ми ми разказа за един експеримент. Не мога да възпроизведа съвсем точно разказа й, но мисля, че схванах добре смисъла на експеримента.
И след това историята се залежа в главата ми. А сигурно сте забелязали, че когато едно нещо лежи в главата на човек, склонен да мисли, то зрее.
Покрай него, така да се каже, се развиват благородни микроорганизми, които сами работят; независимо от съзнанието ни благотворните влияния на влагата, идваща от други мисли, и на хлада, идващ от други впечатления, повлияват на нещото, оставено да зрее в главите ни.
И то от обикновено знание става отлежало знание – като кашкавал от двестагодишна мандра в Парма. И някак много приятно, изведнъж това нещо, стояло в главите ни дълго, започва да ражда интересни размишления и странни изводи. Ние даже се чудим откъде ни идват те.
А то е заради зреенето.
Не се бойте да научавате разни неща, братя и сестрици, защото, прибрани на тихо и на проветриво в главите ви, те ще обраснат с разни други неща, ще се комбинират в мозъците ви с още по-други неща, ще се трансформират и улягат, ще се разслояват и подреждат; докато накрая се превърнат в благородно познание. А не дай си, Боже, един ден и в мъдрост! Ха, шегувам се. Просто някои казваха, че мъдростта носи печал. А в наше време печал не бива да се изпитва, защото има коледни разпродажби и промоции, и ако грабнеш (Да, грабни!) Еди Какво Си – то печалта ще отиде на майната си!
Ето какво ми разказа жена ми.
Някъде там – в САЩ, МАЩ или някъде още по-далече – на някое още по-важно място… където всичко направено е такова, че направо да си свалим гащите, да плеснем с ръце и да кажем: „Здравствуйте, братушки!“, та там някъде направили следния експеримент:
Вкарали десет маймунки от вида зелена морска котка (ох, майко, как тъжно, трагично се радвам, че висококултурният съвременен читател няма да издържи на това предизвикателство – да осмисли какво е това „маймуната зелена морска котка” – просто ще изпсува и ще каже: тоя идиот пак се е напил и нещо се ебава с нас – и ще захвърли това четиво, пък ще зачете нещо за Шампионската лига, където всичко е ясно и разбираемо!; а „зелена морска котка” е просто вид маймуни), та вкарали маймунките в една специална клетка. Нищо специално всъщност. Само дето имало една стълба в средата й. Висока Стълба. Може да си помислите нещо за Стълбата на Христо Смирненски – и няма да сгрешите.
Когато маймунките се настанили и свикнали с обстановката, когато заживели подреден и смислен маймунски живот, в един хубав маймунски ден коварните експериментатори взели, та сложили на върха на стълбата една голя-а-ама чепка банани!
Една от маймунките – най-умната, най-съобразителната или може би – най-гладната… или може би – най-лакомата (всеки ще я опише спрямо себе си) – веднага хукнала – и щрап, щрап, щрап – качила се на върха на стълбата!
И взела бананите. И вече по-спокойно, с вид на маймуна, изпълнила дълга си – заслизала наобратно. В тоя момент експериментаторите внезапно залели всички други маймунки с ужасна, ледена, гадна вода!
А маймуните, знаете, никак не обичат вода. С изключение на снежните японски макаци, които само в минерални извори им дай да се киснат, когато не участват в реклами на нещо. Маймуните запищели и изпаднали в паника! Когато при тях слязла сухата и доволна маймунка с бананите – те я гледали с лошо око. Много лошо око.
На следващия ден подлите експериментатори пак сложили бънч ъф бананас на върха на стълбата.
Вчерашната героиня, която вече била се качвала до Горе – веднага хукнала! Пак да се качи и пак да свали бананите за благото на всички! Поне така си представяла тя нещата. Банани – сваляне – за благото – на – всички. Защото не била заливана с ледена вода, разбииш ли.
И, както си тичала към стълбата – другите, заливаните с вода маймунки, вдигнали страшна врява!
Наобградили я и – бой, бой, бой – не оставили здраво място по гърбината й. За да й дойде акълът и да не си и помисля повече да тича така – алчно и амбициозно – към някакви си върхове на стълби за благото на всички!
Защото, когато един тича нагоре, другите ги заливат с ледена вода. Разбииш ли.
И така – потекли дните като водите на мътния Ганг, вероломните експериментатори слагали всеки ден по една чепка банани… но всяка вечер я махали от Върха на Стълбата непокътната. Защото деветте обливани с ледена вода твърде строго съблюдавали това – никоя прекалено амбициозна маймуна из техните среди да не хукне да сваля банани! За да не се стига до проклетата ледена вода!
След това гадните експериментатори взели, че извели една от маймуните и я сменили със съвсем нова. Нито сваляла банани, нито поливана с вода. Новобранец. Чист и неопетнен от маймунските страсти и неволи. И пак сложили чепка банани. Новата маймунка понечила да тръгне по трънливия път Нагоре – за бананите. Но веднага била възпряна от строгите и недвусмислени забележки на колежките си. Между другото – зелените морски котки имат доста големи за ръста си кучешки зъби. Хапят зле. И така – попредупредили я, разкритикували я – и въобще не се стигнало до ледени душове.
Течали дните, бананите си висели Горе, но никоя от маймунките не си и помисляла да ходи да ги вземе. А експериментаторите, тия мръсници, сменяли през няколко седмици някоя от маймунките с нова – необливана и некачвала се по стълбата. Явно го правели с надеждата да се появи такава, която да се осмели да хукне Нагоре и да свали проклетите банани.
Но, каквито и да били новите маймуняци – смели или страхливи, глупави или умни – винаги, още с влизането си научавали урока, че тръгне ли се Нагоре – има студен душ. И бой за тръгналия.
И така минала половин година. Експериментаторите всеки ден слагали нови, пресни и сочни банани.
Всички маймунки били вече съвсем нови. Тоест – нито една от поливаните с ледена вода не била останала в клетката. Повече поливания, както казах, нямало. Защото всяка нова, понечила да тръгне по Стълбата Нагоре, бивала строго предупреждавана (ха!) да не прави глупости и да не си въобразява много-много… Защото…
И така си живеели. Кротко, спокойно, смислено. Без банани. С проста каша от сушени маймунски фъшкии. Но пък и без душове с ледена вода. Нямало нито една, която наистина да е била поливана. Просто от древността, от старите поколения, отдавна изведени от клетката, се предавала – от уста на уста и от гърбина на гърбина – родовата памет! А родовата памет съдържала най-вече следната мъдрост-премъдрост: Ако хукнеш Нагоре, за да свалиш бананите… пък ако ще и да си мислиш, че го правиш за Всеобщото Благоденствие… ако направиш това – всички ще страдат! Защото ще се лее ледена вода! И ще настане плач и скърцане със зъби!
Никой в клетката никога не бил поливан с ледена вода. Никой не помнел какво е чувството да те полеят с ледена вода. Никой даже не бил виждал ледена вода.
Най-старият маймуняк, виждал Ледената вода, бил изчезнал от клетката отдавна-отдавна. Той бил изведен преди цели три месеца!
Но паметта… вечната и мъдра… святата памет на народа, на маймунския народ на десетте маймунки зелена морска котка, казвала така: Не – се – качвай – Нагоре – защото – ще ядеш – бой! Защото има Ледена вода! Защото Така!
И какво?! – ще каже всеки добър и мъдър човек. – Маймунките се пазели една друга! Предпазвали се от това – неовладените пориви на една към Нагоре да навредят на всички. Няма сега пък да страдат всички, заради амбициите на една!
Всеки опит за изкачване се тълкувал вече – в изградилата се за тия месеци философия и народопсихология на маймунките – като опасна и вредна за всички проява на вироглавие и егоизъм. Самохвалство, нарцисизъм, самовъзвеличаване, самомнение, болно високо самочувствие, мегаломания, алчност, кариеризъм, самовлюбеност, себеизтъкване, егоцентризъм…
…водещи до гадна, ужасна, ледена вода!
Та така за експеримента.
Тази история поседя достатъчно дълго в главата ми и неусетно обрасна и се слепи с разни други истории. Примерно – за българския народ. Кой знае защо към нея прилепна историята за това, как по време на османското… там каквото беше… българите нямали право да строят в селата си нищо по-високо от конака на бея. Ни къща, ни храм. Ако построели – ядяли бой. Лобут. И други неща. В конака. И българите лека-полека престанали да строят по-високи неща. После османското… там каквото беше… свършило. И нямало вече лобут. Но никой не започнал да строи нищо по-високо. И така – и досега.
И тръгне ли някой новобранец, никога нелобутен, да строи нещо по-високо – веднага строго го предупреждават.
Предупреждават го по най-категоричен и безпрекословен начин. А българите, както знаем, имат големи за ръста си кучешки зъби.
С тях те не хапят никого. Освен други българи. Всъщност – смята се, че тия прекалено големи кучешки зъби са се развили именно, за да се предупреждават един друг българите: Да не си и помислят за Строене – на – нещо – по – високо – от – конака – на – Бея!
И тук – за тия, що пълнят сърце ми с радост, защото са малоумни буквалисти и не знаят ни какво е метафора, ни какво е иносказание – ще кажа, че въобще не става въпрос ни за къщи, ни за храмове, ни за арени армеец. А за нещо наистина Високо, което се строи в умовете!
Но – както и да е.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Калин Терзийски е роден през 1970 г. в София. Завършил е Националната природо-математическа гимназия и Висшия медицински институт (сега Медицинска академия) в родния си град. Специализирал е психиатрия. Работи няколко години като психиатър в Държавна психиатрична болница „Свети Иван Рилски“ в кв. Курило, Нови Искър. Успоредно с това започва да пише за вестници и списания – „SAX“, „Егоист“, „Клуб М“, „Ева“, „Едно“, „Night life“. През 2000 г. напуска работата си на лекар и се отдава изцяло на писането. Работи като сценарист в предаванията „Квартал“, „Лица“, „Каналето“ (БНТ), „Досиетата Хъ“ (Дарик радио), „Шаш“, „Пълна лудница“. През 1997 г. получава присъда за дребно хулиганство за политически протест, за запалването на огън на площада пред Народното събрание, заедно с Мартин Карбовски. През 2006 г. създава, заедно с Карбовски и Ангел Константинов, литературния клуб „Литература*Диктатура“. През 2010 г. учредява, заедно с други сценаристи, Сдружение на българските телевизионни сценаристи (СБТС). Учредител е и на Асоциация на писателите в България. През 2010 г. издава романа „Алкохол“, написан в съавторство с Деяна Драгоева. Носител е на „Най-първа награда“ за проза от националния конкурс за хумор в гр. Хасково „Хасковски Каунь“, на Награда за литература на Европейския съюз (2011). Номиниран е четири пъти за наградата „Хеликон“ за сборниците си с разкази „Има ли кой да ви обича“ (2009) и „Любовта на 35-годишната жена“ (2010), и за романите „Алкохол“ (2010) и „Лудост“ (2011).
.
