Разказ от Владимир Георгиев
След Коледа заваля градушка. Изсипа се внезапно от сивото небе, после спря. Замълча и отново засипа – още по-ожесточена. Беше и топло, и лошо време. Нездраво. Като клисавия хляб от фурната, дето бабата все го пустосваше и затова сама си месеше питките.
Дядото на Васил наричаше това време болно.
– Василе, печката не ще да дърпа – вика възрастната стопанка и току отваря с кърпа желязната вратичка. – Значи е калпаво времето. Виж, кюмюрът гасне. Дървата едва пропукват. Небето е стиснало времето за гушата. Като в приказките.
Дядо Васил подухва в огнището.
– Какви приказки, дядо? – пита малкият Васил. Той беше на пет години и се взираше през замъглените стъкла на обримчения с маджун прозорец. Градушката му изглеждаше като бомбардировка от небето. Сигурно сега ще слязат самолетите на немците. Ще посипят по-голяма канонада от бомби и къщицата ще падне. Баба и дядо ще умрат. А той, Васил, ще остане сам самичък. Той няма да умре, но ще плаче толкова дълго, че накрая ще забрави защо е оцелял. И може да съжалява за това.
Дядо му все гледаше Viasat History и той покрай него знаеше всичко за войните преди и след Времето.
Присви очите си, зачервените, дядото и отговори, докато бъркаше въглените:
– Приказките за Времето, разбира се. Нали съм ти ги разказвал? – мъчеше да припали огъня. Бабата мърмореше под носа си и почти не се разбираше какво говори, но май се ядосваше, че бобът няма да се свари за обяд.
– Кои са тези приказки? – преструваше се хлапакът. – Може пък да съм ги забравил! Я ми ги разкажи пак!
След дъжда времето поутихна, снежните кристалчета се стопиха; а после задуха вятър. Влезе в комина, раздуха пещта, бабата се успокои и задряма до печката, та да чува къкренето на манджата и да я подушва като куче кокал. Дядото пригали внука и заразказва:
– Времето е било пират на младини. Бушувало из океаните, из моретата и ширините, влизало в домовете на хората, крадяло и пожаряло де що намери. Насилвало жените, отвличало децата, а мъжете убивало. Превръщало младите в стари, загрознявало хора и животни…
– Защо, дядо?
– Такава му била природата, сине. Затова. То не признавало нищо друго, освен себе си. Знаело, че един ден ще легне да спи и ще засънува нещо, което си въобразява, че още притежава. И треперело да не би някой да влезе в съня му.
– И да открадне богатствата му ли?
– Да. Най-големите богатства на Времето били в младостта. Страхувало се то, че ще заспи и ще засънува младостта си. А стане ли това, значи е се е появил признак; признак, че вече младостта е отминала, че Времето е остаряло. Сънуваш ли минало, значи бъдещето е по-близо от него.
– Какво означава това?
– Като връвта на престилката на баба ти. Ето виж я – посочи с палец разръфаните окончания на старата фуста, завързани накриво. – Краят е по-близо от началото. Слушай сега. А така, гушни се до мен. Та, легнал да спи този пират, Времето, след дълъг пиянски запой; празнували – с повод, без повод ли – никой не знаел. Цялата нощ пирували, а морето било тихо; само виковете, крясъците и несвързаните думи на Времето и гласовитите песни на тези, които смятали, че ще пребъдат чрез него, пречели на Луната да почива. Корабът се полюшвал леко на вълните и нищо не предвещавало буря. Вече не помнел пиратът в своята пиянска веселба колко хора е убил, колко души е унижил, колко човеци е затрил. Не се страхувал от нищо, защото знаел, че Времето е негово, та той самият бил Времето. Затова – окрилен от своето могъщество! – решил да бъде пират и да вършее из света, както си пожелае. И миналото, и бъдещето пожелал да бъдат негови. С един замах можел да превърне спомен в настояще. Ако пък друго му хрумнело, катурвал бъдещето в минало.
– Толкова голяма сила ли имал този пират?
– О, да! И още повече, чедо, още повече сила имал. Той можел да се подмладява. И знаел, че няма смърт, няма и раждане. Всичко е кръговрат, щом Времето е твое. Сега ще завали градушка, утре – сняг, по-нататък – дъжд, ще напои земята, ще поникнат кълновете. Пиратът обаче не мислел така. Той не признавал ни природни закони, ни сезони, нищо. Когато поискал, ставало зима. Когато му било весело – ставало лято. Ние, хората, мечтаем по Коледа да вали сняг (голям сняг, голям комат, нали знаеш?), а Времето не позволява – ядовито е. Пиратът иска жертви. Мъка.
Внучето сви нозете си до гърба на своята баба, която смучеше лукче и дремеше.
– Всички злодеи искат жертви в приказките, дядо. Триглавата ламя е готова да убие всекиго заради ябълката. Кумчо Вълчо все е гладен и изобщо не се интересува от Снежанка. Неродената мома…
– Така е. Само дето Кумчо Вълчо го няма в приказката за Снежанка. Но нищо. Прав си, сине, Времето иска жертви.
– И затова ни бомбардира ли? Да унищожи къщичката ни? Да убие кокошките? Да причини смърт? И какво като са се напили на кораба? А Луната не е успяла да заспи?
Бобът вреше, бабата спеше. И тогава дядото сниши гласа си, за да не чуе думите му онзи пират, Времето:
– Снишило се небето и залепило влажните си устни връз морето – за това говореше баба ти преди малко. И като духнало! Извила се страшна буря. Пияното Време не очаквало такова нещо. Природата въстанала срещу него. Огромни трийсетметрови вълни поглъщали сами себе си и после си играели с пяната в мъртвешки вихър, усукан като предило в хурка. Обърнал се корабът, прекатурнал се няколко пъти в стихията. Изпопадали всички от палубата, морето ги засмукало във фуния, издавили се в ужасни мъки: тези, същите, които мислели, че ще пребъдат с Времето.
– Всички ли? И Времето ли се удавило? Най-големият пират?
– Не, то оцеляло някак. Но осъзнало – така, лека-полека, съвсем само във водната пустиня след бурята бавно разбрало, че е безсилно. „Напълно безсилно е времето, когато не прилича на себе си.“ Така си казало.
Детето разбра, че става свидетел на тайнство; нещо ще му бъде съобщено: от онези съкровения, които не бива да знаят всички хора.
– Защо да е безсилно, дядо? – прошепна.
– Защото няма власт над себе си. Затова. И Времето понякога е несвоевременно.
Внучето знаеше от телевизията и от приятелите си, че който има власт, има всичко: оръжия, сила, пари и други неща, дето правят хората и държавите велики. Затова не можа да разбере напълно тайнствените думи на дядо си. Дори му възрази:
– Ако този пират, Времето, няма власт над себе си, не се владее, как ще властва над света? И над хората?
Притихнал до печката и вече полусънно вслушан в равномерното прохъкване на бабата, старецът отговори:
– Това още никой не знае, чедо. Може пък ти да го разбереш.
.
