Разказ от Красимир Бачков
Казват, че помаците били страхливи, изостанали и не знаели – българи ли са или турци. Казват го глупаците, разбира се.
Лесно е, когато си потомък на българин и всъщност дори не знаеш как са оцелели собствените ти деди, да съдиш другите. Вярно, че тези скромни, планински хора се капсулират и живеят по своите правила и разбирания. Правят го, тъкмо защото това им е осигурило оцеляването до момента. Били са изправени пред избора – да приемат исляма и да запазят живота на децата и внуците си (за себе си те не правели сметка), или всички да бъдат изклани като агнета. Ако всеки се постави на тяхно място, ще разбере колко лесно или трудно се прави подобен избор. Колкото до мен, аз просто ще разкажа една стара, тъжна история, съхранена почти седем века, която ясно показва що за хора са помаците…
Всяка година, малко преди Коледа, фирмата, в която работи жена ми, организира тридневно събиране на служителите си, заедно с техните семейства, на специални места. Избират се скъпи хотели, със спа процедури, ресторанти с изискана кухня – и поне за малко по-бедните работници живеят като богаташи. Всичко се прави човешки, без помпозност и фукня, точно като между приятели. Това наистина сближава служителите на фирмата и след това те работят много по-съвестно и отговорно от обикновено.
Тази година се събирахме в хотел „Арте СПА“, в покрайнините на Велинград. Това бе нов хотел, построен в алпийски стил, сгушен в пазвите на планината, малко преди „Юндола“. След дългия, почти петстотинкилометров път дотук, първото нещо, което сторихме, щом се настанихме, бе да слезем със седемгодишния ми син до минералния басейн. Басейнът бе практично разделен на основен и детска част, само с една рампа, и ние се гмурнахме в топлата вода с огромно удоволствие. Усещах как с всяка минута умората изчезва от тялото ми, а щастието да видя доволен сина си бе по-важно от всичко друго. След това влязохме в едно вътрешно джакузи, после излязохме навън, където имаше други джакузита, а накрая потопих краката си в аквариум с рибки, които подобно на малки пирани изгризаха мъртвите кожички по стъпалата ми. Двамата се прибрахме доволни в стаята и малко по-късно слязохме заедно с жена ми на вечеря в ресторанта. Както винаги, нашата група бе отделена в специално помещение. Настанихме се край масата и всеки си сервира мезета и ястия от претрупаната блок маса. Както всеки път, имаше в изобилие от всичко, но най-вече добро настроение. Синът ми започна да се гони и играе с децата на другите служители, жена ми се заприказва с една своя колежка, а аз се чукнах за „Наздраве“ с едно младо момче, родом от този край. Казваше се Рожен и аз лекомислено се пошегувах с името му, във връзка с едноименния връх и астрономическата обсерватория, за поддържането на която държавата напоследък все не намираше средства. Споделих и колко запуснат и занемарен ми се бе видял Велинград, в сравнение с преди. Рожен повдигна рамене и се усмихна тъжно:
– Като навсякъде в България, бедните стават все по-бедни, а богатите още повече забогатяват! Много хора избягаха от Родопите, защото няма работа, а тази, която се осигурява, е давана предимно по политическа линия. Има цели села, които са се изселили я в Щатите, я в Канада…! Всичко си отива от тук!
Загрят от изпитата ракия, аз директно го упрекнах:
– Така ще е, щом само си траете! Открай време сте такива по тоя край! Ами вземете, че станете, изхвърлете партийните крадци и престъпници, оправете си живота! Неслучайно сами не знаете какви сте – българи или турци, и не знаете на кой Бог да се кланяте! Манипулират ви, а вие се поддавате като деца…!
Тук усетих, че съм прекалил. В очите на Рожен блеснаха кафяви искри, той отпи от домашната ракия, донесена, за да ни почерпи, и с тих глас запита:
– Искаш да знаеш на кой Бог се кланяме ли? Ще ти кажа…!
– Не се засягай! – опитах се да замажа сторения гаф аз. – Нищо лично, но ме е яд, че у нас успяват предимно хайдуците! Свестните хора – кучета ги яли!
– Не само тук, навсякъде в България е така! Затова сме на тоя хал! – присви очи Рожен. – А ние се кланяме на едно топче кал! Това е нашият Бог!
– Всъщност, как така? – изгледах го с недоумение.
– Така! По-малко от билярдна топка топче кал, което от десетки поколения се предава от баща на син, и което аз, като дете, без да искам изтървах и счупих на земята.
– Вярно, че според Библията всички сме сътворени от кал! – промърморих несигурно, а Рожен присви очи и с дрезгав глас продължи:
– Когато започна преименуването на българските турци, баща ми си върна истинското име Иван. По-рано се казваше Шабан. Името на мама бе Арифе, но сега е Ангелина. Баба ми стана Правда, от Адиле, а дядо ми от Раиф стана Райко. Нашите купиха и заклаха теле по този повод. Опекохме го на чеверме, горе в планината, далеч от хорски очи… Баща ми за пръв път се напи и разплака! Всички се прегръщахме, сякаш това бе най-големият празник, който ни се бе случвал.
Бях малък и помня, че по Нова година или Гергьовден, щом седнехме всички на масата, най-старият от мъжете се изправяше и вместо тост или молитва, свеждаше глава и предаваше в ръцете на сина си едно обикновено топче от кал. Целуваше го по челото и после веселбата започваше. Това се повтаряше неизменно, а когато детското ми любопитство надделяваше и питах мама, какво е това топче, тя само слагаше показалец пред устните си, в знак да мълча. Само веднъж каза, че това е нашето общо сърце. Така и не я разбрах тогава, обаче на един празник, струва ми се бях в първи или втори клас, съзрях топчето, оставено на бюфета и го взех. Излязох на терасата на втория етаж на къщата, за да го разгледам на спокойствие – и, както го оглеждах, го изтървах и то падна на плочите в двора. Светкавично слязох и видях топчето счупено на три парчета, а в едно от тях блестеше малък, златен кръст…!
Там, на поляната, когато ядохме чевермето, по случай връщането на изконните ни български имена, всички поред целунахме този кръст, защото той олицетворяваше нашия Бог! Да, вярно, скрит бе нашият Бог, но бе по-истински от големите, златни кръстове на патриарсите в храмовете! Струваше повече от всичките им натруфени одежди, луксозни коли, „Ролекси“ и църковни имоти! Не за друго, а защото олицетворяваше не църквата и дори религията, а… вярата ни!
Погледнах Рожен и видях само топлота в очите му. Чукнахме се с неговата домашна ракия и я изпихме до дъно. Нямах повече упреци и въпроси към него. Знаех, че сме от едно семейство, което дори не определях като българско. Бяхме от потомците на истинските владетели на тези земи! Това ме правеше спокоен, защото знаех,какво да оставя след мен на сина си. Стигаше му само човещина, вяра и тази безкрайно красива земя, между „Дунав“ и „Черно море“, от нос „Калиакра“ до Трън, за да може и той да предаде нещо след себе си, някой ден…!
Красимир Бачков
