Или защо един холандец може да обича България и да се бори за нея, срещу невероятната наглост на разни българи, които държат държавата в плен и се опитват да продадат всичко, което могат… България не е на онези, които я търгуват и продават парче по парче, които продават богатствата и децата й. Тя е на онези, които могат да се опълчат срещу прогнилата система, използвана от мнозина овластени лица за лично облагодетелстване. „Ще дойдат по-добри времена за България, но без белези няма да мине.“ – казва Патрик Смитьойс. Един холандец, който може да ни накара да се замислим за собствените си често примиреност и бездушие, за това, че сме се предали на тази прогнила система, за това, че сме се уморили от нея, дори понякога й съдействаме… Затова капките постоянно преливат в кофата от корупция, беззаконие, подкупи, продажност… Защото сме се уморили да се борим, защото често не вярваме, че си струва. И се превръщаме във вътрешни или външни емигранти. Но все някой трябва да се бори за това България да се превърне в нормална държава. Все някой трябва да измете авгиевите обори, напълнени от самозабравили се хора, способни да продадат всичко. Една лична история, която не е само лична; един пример за битката между наглостта и достойнството, който си струва да прочетете.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Както Пирин за много хора е само капката, която преля кофата, така и за всеки от нас нещо се е случило, заради което решихме да застанем срещу системата и да се борим докрай.
Много хора през годините са ме питали, от какво аз пък толкова се вълнувам, при положение, че не съм българин. Толкова ли един човек може да обича тази България? Да, може! Но като много от Вас, съм преживял моята лична трагедия – моментът, в който и на мен ми гръмнаха бушоните и реших, че е неизбежно да изляза от моята зона на комфорт, да оставя бизнеса си на заден план, да открадна много време от моето семейство, да натоваря моите близки с многобройни моменти на мълчание и тежко настроение.
През 2014 г. съпругата ми беше доброволка в частен детски дом. Докараха момченце на три седмици, сираче, от болницата, с абокат още в крачето. Той беше болен от сифилис. На другите доброволки и дежурните лелки в дома им беше трудно да се грижат за него, защото мислиха болестта за заразна. Съпругата ми пое грижата за него. Всеки ден беше в дома и през тези месеци Стефи стана като майка за него. На третия месец и ние се включихме с Емма, щерката ми. Стана ясно, че нямаше друг избор, освен да го осиновим. Имахме право, защото имаше силна емоционална връзка между момчето и нас. Емма, тогава на пет години, беше съгласна. Радваше се да има братче. Ходихме на курс, изкарахме свидетелство, че ставаме за родители…
Когато обяснихме в дома, че подадохме документите за осиновяване за нашето момченце, нещата се промениха. На третия ден директорът се усукваше в 10 посоки да ни обясни, че имала нужда от пари, защото синът й щял да учи в Холандия. Аз, като холандец, би трябвало да знам колко струва това и, че тя в момента тичала по банки да тегли кредит, но някак си досега не успяла…
Обърнахме цялата държава наопаки. Снимахме със скрити камери, даваха ни по телевизиите. Подадохме сигнали в прокуратурата, водихме десетки разговори със социално подпомагане, ходих в Хага, в Брюксел, писахме сто писма…
Достъпът до дома ни беше забранен. От септември 2014 г. не сме виждали нашето момченце, освен във Фейсбук. Той има нови родители и изглежда здрав и щастлив, за което сме безкрайно благодарни.
Когато избухна скандалът, незабавно се дали момчето за осиновяване. По случаен принцип – такъв бил законът. Ще ми повярвайте ли, като Ви кажа, че той беше осиновен от семейство, което живее на няма и сто метра от нас? “Случайно” са го дали на най-близко до нас регистрираните кандидат-осиновители. Целта беше да ни измъчат максимално, като наказание, че сме посмели да отворим устата.
За това съм на протест тази вечер. Аз съм на протест срещу невероятната наглост и нечовешкото презрение на тези, които държат цялата държава в плен.
Син няма да купя. Господ ми даде през 2015 г. още едно страхотно момиченце, но 2014-та остави голям белег на душата ми.
Това искам да Ви кажа. Господ е с нас. Ще дойдат по-добри времена за България, но без белези няма да мине.
Патрик Смитьойс
