Депутатът Андон Дончев за рисковете и идеологията на Истанбулската конвенция

Истанбулската конвенция крие опасност от разпад на обществото

Тъй като в последните дни се говори много за лош превод и невярно тълкувание на т. нар. Истанбулска Конвенция, си направих труда да прочета спорните текстове и в оригинал на английски и френски език. По този повод искам да изразя личната си позиция по темата. Внимателното четене на текста на конвенцията обаче разкрива множество изключително проблемни аспекти.

Счетох, че не е възможно и министърът на правосъдието, и министърът на външните работи, и вицепрезидентът, и премиерът да твърдят, че Конвенцията няма никакво отношение към трети пол и джендър идеология, а касае единствено и само защитата на жените от домашно и друго насилие и дискриминация.

Това са все пак първите лица на държавата, трябва да са грамотни и да разбират какво четат. А и имат не само съветници, но и цели юридически отдели. След като внимателно се запознах с текста на този изпипан международен документ възникват следните въпроси, които е нормално всеки здравомислещ човек да си постави:

1. Тези хора чели ли са текста, който са гласували на Министерски съвет?

2. Ако са го чели, разбрали ли са неговото съдържание?

3. Ако са го разбрали, как може да са го приели, а след това да не спират да ни лъжат, че Конвенцията разглежда само отношенията между жената и мъжа, и няма отношение към хората с различна сексуална ориентация и към въвеждането на джендър обучението във всички нива в образователната ни система?

4. Ако са го приели без да го прочетат или ни лъжат, защото не са разбрали текста, какво правят на тези най-отговорни държавни постове?

5. Ако са разбрали текста и съзнателно са го приели, респективно – съзнателно ни лъжат, на кого служат? На българския народ, който ги е избрал, или се подчиняват на някого другиго?

Предполагам, че всеки, който си направи труда да прочете краткия анализ на спорните части от Конвенцията, който ще изложа по-долу, няма как да не си зададе същите въпроси.

Конвенцията на Съвета на Европа за предотвратяване и борба с насилието срещу жени и домашното насилие, известна като „Истанбулската Конвенция“

Истанбулската конвенция има за основна тема превенцията срещу насилието срещу жени, особено в домашния кръг. Тя е продукт на Съвета на Европа, международна организация, включваща страните от ЕС, източноевропейските държави, Русия и Турция, представляващи общо 47 държави. Влязъл в сила на 1 август 2014 г. Този документ е подписан от 44 държави (с изключение на Русия, Азербайджан, Армения), но е ратифициран само от 28 държави.

Мерките за защита на жените и предотвратяване на насилието срещу тях придобиват нарастваща актуалност особено в страните от Западна Европа, в които се наблюдава спад в зачитането на правата им поради галопираща ислямизация.

Внимателното четене на текста на конвенцията обаче разкрива множество изключително проблемни аспекти.

Трите най-важни са:

• Въвеждането на понятието “джендър” и превръщането му в идеология, разпростираща се далеч извън рамките на равенство между половете.

• Налагането на тази идеология на нашите деца (чрез нейното въвеждане в образователната и възпитателната система).

• Използването на насилието срещу жени за създаване на нови механизми за привличане на имиграция.

I. Теория на “джендъра” в „Истанбулската конвенция“ – използване на насилието срещу жени за идеологически цели.

Конвенцията посочва в своя преамбюл различни видове нарушения на правата и достойнството на жените. Преопределя понятията „насилие срещу жени“, „домашно насилие“, „дискриминация срещу жените“ и „насилие, основано на пола“. За да разберете мотивите e необходим щателен анализ на определенията на термините формулирани в член 3 от Конвенцията:

• насилието срещу жените обединява всички други понятия на насилие и е нарушение на правата на човека, изразяващо се в домашно насилие или всяка друга форма на насилие, подобно на дискриминация, основаваща се на пола.

• домашно насилие е всяко насилие, което се случва в семейството, дома или между бивши съпрузи или партньори (без концепция за необходимост от съжителство).

• „Джендърът“ се изразява в ролите, поведенията, дейностите и социално изградените особености, които обществото счита за свойствени за жените и мъжете (чл. 3, §c)

• Както е посочено в преамбюла, насилието срещу жените е „проява на исторически сформиралите се неравнопоставени властови отношения между мъжете и жените, които са довели до господство и дискриминацията на жените от мъжете, лишаващи жените от пълната им еманципация“ (Préamb, § 10).

В тези формулиравки е положен крайъгълния камък на така наречената теория за половете, наследник на феминистките тези, породени през 70-те години. Налага се идеята, че неравенството между мъжете и жените е структурно предопределено (Préamb, § 11), тъй като е желано от патриархалните общества и обществата, доминирани от силния пол и по презумпция генерира насилие. Човек може да достигне далеч в разсъжденията, следвайки така зададената линия, както например Марлене Шиапа, която квалифицира галантността като „благосклонния сексизъм“. Всеки акт, който разграничава социалните роли между мъжете и жените (от разделянето на домакинските задачи до обикновената галантност), е вектор на неравенството и в крайна сметка се квалифицира като насилие (физическо или психологическо).

Член 4, п. 3 от Конвенцията гласи, че „разпоредбите на тази конвенция се прилагат без дискриминация“ на базата на:

• „пол, джендър, сексуална ориентация или идентичност на джендъра“. В този пункт, всяка отделна дума обозначава много специфична реалност и именно тук е въведена (с опит за завуалиране) джендър идеологията (или идеологията на пола). Съвсем не случайна е комбинацията на сексуална ориентация с джендър и идентичност на джендъра в пункта, касаещ дискриминацията. Точно чрез тази йезуитска формулировка се извършва институционализацията и узаконяването на “третия/четвъртия и всички останали полове”.

„Пол“ е естествената разлика между мъж и жена, а „сексуалната ориентация“ напълно се освобождава от пола и става синоним на известния акроним LGBTIQQAAP. Вероятно малцина от Вас знаят какво означава LGBTIQQAAP, още повече, че практически нито една от думите, формиращи този акроним, няма български еквивалент (не съм сигурен, че има еквивалент и на който и да е друг език, освен английския).

Ето какво обозначава LGBTIQQAAP:

L – Lesbian

G – Gay

B – Bisexual

T – Transgender (Всеки, чиято сексуална идентификация, нейното проявление или предизвикано от нея поведение се отличават от сексуалната идентичност, която му е била приписана по рождение.)

I – Intersex (Всеки, който по рождение притежава едновременно и мъжки, и женски атрибути.)

Q – Queer (Нестереотипен)

Q – Questioning (Лице, което не е самоопределило своята сексуална ориентация.)

A – Asexual (Това е доста широка категория с няколко подкатегории, в която попадат тези, които не изпитват или много рядко изпитват сексуално привличане.)

A – Allies (Лица с правилна ориентация, поддържаща LGBT общността.)

P – Pansexual (Всеки, който изпитва привличане към други лица без за него да има значение техния джендър.)

• Вкарването на понятията „раса, цвят, език, религия, политически възгледи или друго мнение, национален или социален произход, принадлежност към национално малцинство, богатство, раждане, възраст, състояние здравословно състояние, увреждане, семейно положение, мигрантски или бежански статут или всеки друг признак“ в едно с „пол, джендър, сексуална ориентация или идентичност на джендъра“ разкрива очевидното желание на съставителите на Конвенцията за комунизиране на обществото.

• Краят на чл. 4 на Конвенцията илюстрира една ужасна логика, която съществува в идеологията на пола (както във всяка идеология). Според създателите на Конвенцията, жената, бидейки естествено дискриминирана (фалшиво преекспонирано) във всички патриархални и консервативни общества, е необходимо създаване на противодействие на тази дискриминация. Всяко поведение на мъжа, базирано на остарелите стереотипи, изградени в патриархалните, консервативни общества, бива категоризирано като агресия и дискриминация спрямо жената. За противобаланс на тази “агресия” създателите на конвенцията считат, че всички мерки за защита на жените от този тип “агресия” не са дискриминационни. Следователно всяко специфично право, предоставено на жените, или всяко отнемане на права на мъжете, ще бъде легитимно, ако се направи позоваване върху обосновката на теорията за пола.

Разсъжденията са дълбоко идеологически и отварят вратата към съвършено произволни тълкувания и към тяхното всеобхватно прилагане.

И понеже ще ме упрекнете, че спекулирам – предлагам като аргумент позицията на „Трансджендър Европа“ – организация със 105 членове от 42 държави, която още преди 4 години обяснява, че „Истанбулската Конвенция“ сама по себе си е първият международен документ, който има обвързваща сила за промяна на местните законодателства в посока на „решителното навлизане в образованието на джендър идеологията, както и специалното отношение към мигрантите, които се самоопределят по полов признак“.

На практика държавите, ратифицирали Конвенцията, се отказват частично и от националния си суверенитет, и го предават на т.нар. GREVIO – органът, който ще следи за прилагането на Конвенцията и санкционира неприлагането й. Така че – нека не ви „продават“ безобидността на документа по отношение на „третия, четвъртия и n-тия пол“ като аргумент, след като водещите трансджендър организации сами се „хвалят“ какво им носи той.

II. Джендър идеологията ще бъде преподавана (налагана) на децата на всички нива.

• Член 13 изисква „страните да насърчават и водят кампании за повишаване на „осведомеността“ и това „на всички нива“. Тази текст е неясен и обхваща почти всяка област на обществото и всякакви средства за пропаганда.

• Член 14 конкретизира някои от тези нива на пропаганда по следния начин: „Страните предприемат необходимите стъпки, за да включат в учебната програма на всички нива на образование […] обучение за нестеротипните роли на половете, за ненасилственото разрешаване на конфликти в междуличностните отношения, за насилието основано на пола срещу жените, … „. Интегриране на съдържанието на тази Конвенция в учебните програми.

III. Конвенцията прави възможно използването на насилието срещу жени като предлог за имиграция.

Никоя страна, ратифицирала Конвенцията, няма да има право да откаже да предостави право на постоянно пребиваване на жена от друга страна, ако тя заяви, че в своята страна е подложена на насилие или дискриминация. Достатъчно е да каже, че е жертва на дискриминация поради това, че не е съгласна да пере или да мие чинии…

Тези три пункта са отровата, която искат да влеят в нашето общество, приподнасяйки ни я в една красива торта с надпис “предотвратяване и борба с насилието срещу жени”.

Конвенцията съдържа и други изисквания, които не мога да приема, но няма да се спирам на тях за да обърна внимание на няколко внушения, които се опитват да ни втълпят нейните защитници.

Че можем да ратифицираме конвенцията съз забележки, резерви или тълкувателна декларация. В чл. 78, п. 1 на Конвенцията изрично е записано, че не се допускат никакви резерви и тълкувания към Конвенцията с изключение на пунктовете, упоменати в следващите два параграфа, които са от несъществено значение и нямат отношение към въведената джендър идеология. Международното право е над националното, а конвенцията е международен документ и следователно всякакви наши промени и тълкувания няма да бъдат признати.

Че сме длъжни да ратифицираме Конвенцията, защото в противен случай сме щели да покажем на Европа, че сме против защитата на жените от агресия и дискриминация. Конвенцията няма задължителен характер. Някои от държавите, участвали в нейното изработване дори са отказали да се подпишат под получилия се окончателен документ.

Редица други държави не са я ратифицирали.

Самата Великобритания, която е една от страните, които ни оказват най-силен натиск да ратифицираме конвенцията, не я е ратифицирала. Тяхната позиция е, че ще я ратифицират едва след като променят своите закони така, че да бъдат в съответствие с конвенцията. Възниква въпросът – защо толкова настояват ние да я ратифицираме, а не ни препоръчат да следваме техния пример?

Че не можем да не я ратифицираме, защото всички цивилизовани страни са я ратифицирали. Нито една от великите сили не е ратифицирала тази Конвенция. Нито САЩ, нито Китай, нито Русия, нито, както споменах по-горе, Великобритания. Тези страни да не би да не ги е грижа за домашното насилие над жени? Или просто тези страни са СУВЕРЕННИ и не приемат някой друг вместо тях да определя, какво да ратифицират?

Че всеки, който е против конвенцията, е за агресията и дискриминацията на жените. Това обвинение само потвърждава логиката на привържениците на Конвенцията, а именно презумпцията за виновност, която произтича от текста, че всеки инакомислещ е агресор (както се оказа – дори и Българската Православна Църква).

Друг сериозен проблем, след евентуална ратификация на документа, може да се окаже вписаният отказ от всякакви традиции и културни норми. Под прикритието на защита от т.нар. „чест“ и други традиции на определени малцинства, на практика нашите общества се отказват от религията си, от социалните и традиционни норми, утвърждавали се в обществото ни векове наред. И за да не бъдем теоритици – да разтълкуваме: Ако накарате (и дори поискате от) жена си да направи новогодишната баница или да учи децата ви на християнски ценности, тя може да ви обяви за насилник. Тези традиции вече няма да имат стойност, ако се тълкуват през Истанбулската конвенция.

Чл. 42, п. 1 „Страните предприемат необходимите законодателни или други мерки, за да гарантират, че в хода на започнатите наказателни производства вследствие на извършването на актове на насилие, обхванати от настоящата Конвенция, културата, обичаите, религията, традицията или така наречената „чест“ няма да бъдат приемани като основания за такива актове. Това обхваща по-специално твърденията, че жертвата била нарушила културни, религиозни, социални или традиционни норми или обичаи за подходящо поведение.“

В заключение, трябва да кажа, че няма нито един основателен довод в полза на ратифицирането на Конвенцията. Въвеждането на международен документ, с който не е синхронизирано българското законодателство, ще създаде серия от объркващи ситуации за българските съдилища, а и много прецеденти. Ако допуснем тази грешка, не само ще се вкараме в мелачката на националните ни вяра, традиции и обичаи, не само че ще бъдем подложени на допълнителен геноцид, а и ще си плащаме за това. И дори ефектът да не бъде забелязан в най-близко бъдеще, този документ ще има съсипващо, разграждащо, за българското общество действие в по-дългосрочен план.

Андон Дончев,

народен представител в 44-то Народно събрание