В края на миналата година излезе от печат книгата на Владимир Георгиев „Правно значение на глупостта“ (издателство „Летера“ – Пловдив, 2017 ). След сборника „Едно дете играе дама“, който издателство „Жанет 45“ пусна през пролетта на 2017 г., това е втори литературен сборник на този автор. Предлагаме на вниманието на читателите два текста от „Правно значение на глупостта“.
ПРАВОТО НА АЛЧНОСТ
То е субективно право от рода на притежателните. Понякога се превръща в преобразуващо право – интервенира в чужда правна сфера, за да конфискува чрез присвояване чуждото имущество и да го трансформира в собствено на активния деец, наричан алчник в континенталното или алчноискател в англосанксонското право.
Като форма на действителност, алчността е винаги неформална. За нейната валидност не е нужна правна форма, нито пък да е обективирана в някакъв документ. Изразява се във визуални, опорно-двигателни и силови, често вербални действия, а също и посредством злоумисъл, престъпления, видове измама, предумишлен саботаж, изкористяване на чужди успехи, присвояване и обикновена манипулация.
Правните последици от алчността се свързват с увеличаване на материалното положение и имуществото на алчника, за сметка на намаляване на същото у лицата, чрез които и по отношение на които алчността се е материализирала. За осъществяването на правото на алчност често се използват различни правни институти и обективни прояви на властта като прокуратура, правителство, парламент, полиция, а също и бирници във всичките им форми на териториални приходни ведомства: те са също са алчноподобни институции, действащи от името на държавата, но за своя сметка.
За отличаване от други правни фигури правото на алчност не трябва да се отъждествява с глупостта, макар и да има общ корен с нея; глупостта се родее повече с културата, отколкото с алчността.
Спори се в науката кога за първи път е защитено от закона правото на алчност. Вероятно самото възникване на закона ознаменува и правото на алчност, защото защитава по-силните от по-слабите, вместо да е обратното. В някои страни в Африка това право е непознато поради установилата се от няколостотин години правна система, предвиждаща публично изяждане на алчниците; преди това същите се варят в котели в неразфасован вид.
.
.
ФИРМА
Експертът чоплеше семки и разсъждаваше:
„Ако оправя тази анархия в службата, дали тя ще заработи по-ефективно или хаосът ще вземе връх и забатачването ще се задълбочи?” – питаше се той и плюеше обелките върху мазния килим на пода.
Шефът на експерта пиеше уиски в съседната стая и умуваше:
„Как би могло да съществува това предприятие изобщо след толкова старания от моя страна? Няма ли някой поне да го обяви в несъстоятелност? Да ми се махне от главата поне. Няма читави кредитори в днешно време. Банка не остана да не й дължа пари, а всички ми дават разсрочки и никоя не прави нищо да си вземе кредита обратно. А на държавата дължа най-много.”
Чистачката пушеше в тоалетната и съобразяваше:
„Много боклук има в тази фирма, ама нищо. Поне заплатата ми я плащат редовно. То боклукът е затова, да се трупа. И годините за пенсия се трупат. Така трябва да бъде. Животът е хубав и е съвсем хигиеничен.”
Собственикът на фирмата плуваше в плиткото в лагуната на остров в Тихия океан. Край него две туземки носеха питиета със сламки и плодове. Туземките бяха голи, ако изключим шапките и гирляндите върху гърдите. За миг собственикът се замисли нещо, но после махна с ръка и си каза: „Оная фирма съвсем я забравих. Сигурно е фалирала, щом не се обаждат. Не ми е до тях. Нали си взех, каквото ми трябваше. Тя е източена до дъно, тая фирма. Да се оправят, както могат.”
Държавата през това време изчисляваше колко дължи на своите кредитори и колко има да взема от длъжниците си. Когато държавата стигна до името на въпросната фирма, установи, че вече сума ти години никой не събира дълга. „Трябва да има причина!” – досети се държавата и погледна нагоре, където върху облак или вълшебно килимче стоеше човекоподобно същество, което вземаше важни решения и изпускаше дим под себе си. Държавата подмина името на фирмата и започна да се рови в следващите в списъка.
Погасителна давност настигна дълговете на фирмата. Банкерите си мислеха като държавата, никой за нищо не бива да я пипа, специална фирма трябва да е това, тъмни и страховити сили стоят зад нея.
Днес, ако случайно влезете там – то ще е без причина, разбира се, защото там никой нищо не работи, а само умозаключава – ще установите, че чистачката пуши в тоалетната, шефът се налива с уиски, експертът чопли семки и всичко е наред.
Всички си мислеха, че някой е обещал да не се закача тази фирма. Някой отгоре, от онези неземни хора, които изпускат дим отзад, и този дим се превръща в захарен памук или в облак.
Всъщност нямаше такова нещо: той не изпускаше дим.
.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
.
„Веселото в тези разкази е малко тъжно. Боде понякога, приболва. Но нали казват, че болката може да е и лечебна – означава, че ако е имало рана, тя вече заздравява. А може и да не е така. Човек има право да вярва на глупостта на другите и да я нарича мъдрост. Свободен е да избира и да предпочита само своята собствена глупост, като по този начин доказва самобитността си. В развитите държави това се нарича „Право да бъдеш сам“ – Right to be let alone. Имаш ли себе си, имаш всичко. Написаното тук ще Ви помогне да се съхраните и, надявам се, да се посмеете. Ако това не е едно и също…“ – пише авторът за втория си литературен сборник.
Владимир Георгиев e poдeн в Paдoмиp пpeз 1967 г. Освен на двата литературни сборника, които излизат през 2017 г., той е автop и нa тpи ĸниги в oблacттa нa бaнĸoвoтo и бopcoвoтo пpaвo, издадени преди литературните. Πишe paзкази oт 1984 г. Πyблиĸyвaл e във в. „Народнa млaдeж“, „Cтyдeнтcĸa тpибyнa“, „Πyлc“, „Hoвият Πyлc“, cп. „Poднa peч“, „Πлaмъĸ“ и дp. Твopчecтвoто му e oтpaзeнo най-пълно в сайта „Литepaтypeн cвят“. Haгpaждaвaн e в литературни ĸoнĸypcи. Негови творби влязоха в сборника „Часовниковата кула“, подготвен от редакционния ни екип, който излезе през 2017 г.
.
