Пристигнахме още на 2 януари 2018 г. в градчето Нейпъл с надеждата, че поне за една седмица ще избягаме от кучешкия студ в Индианаполис, но за наше огромно съжаление ни посрещнаха студен вятър, дъжд и пустеещи улици. Не успяхме в първите часове след пристигането да разгледаме този непретенциозен, сравнително малък град на Мексиканския залив в Югозападна Флорида. На следващият ден като гарнитура заваля дъжд и, искаш или не искаш, вземаш или книга, или започваш да ровиш из интернет, все едно си загубил нещо там.
Отдавна ме човъркаше онова чисто човешко любопитство да надникна в една забранена за обикновените хора зона, защото като оставим настрана златните бижута, всичко останало, свързано със златото на България, винаги е било обвито с гъста мъгла и мистериозното „СТРОГО СЕКРЕТНО“.
Колкото повече неща си припомнях или научавах за първи път, толкова по голяма тъга ме обземаше. Затова, че сме на първо място в Европа по залежи и добив на злато и на едно от първите места по бедност. Затова, че концесионерите от ДЪНДИ ПРЕШЪС МЕТАЛС плащат една смешна сума от 1,5 % концесионна такса, в която са включени само концесионни такси за мед, сребро и злато, без останалите 9 редки метала в рудата, един от които има по-висока цена от златото. Нещата, които научавах, в един момент се оказаха толкова шокиращи и депресиращи, че трябваше да се откажа да научавам повече какво има в уж „бедната“ на полезни изкопаеми България.
Тогава реших да проверя какво става с ония не знам си колко десетки тона злато, които се съхраняваха в подземията на Българска народна банка. Оказа се, че те или са се изпарили, или потеглили в неизвестна посока. Един казва – половината в Швейцария, другата половина в Лондон; друг вика, че били преплували океана. Сигурен съм, че където и да е това злато, няма никаква опасност да настине, да плесеняса или ръждяса, каквато опасност е имало, ако остане на влагата и тъмнината в подземието на БНБ.
Викам си, поне ни останаха златните съкровища, които, където и да копнехме из Българско, все вадехме по нещо уникално. Та се сетих за един случаен разговор с един „непознат“, в който само за 15 минути научих толкова много за структурата и дейността на мафиотските групи в този занаят, че трябваше да прекратя разговора с дежурното „много бързам“. Човек не може да си представи за каква организация става въпрос, за нивото на покровителство от високите етажи и… по-добре е по-малко да знае…
Оставих настрани лаптопа и неусетно се пренесох в незабравимата вечер, даваща началото на 2018-ма година. Когато те е налегнала тъга, винаги търсиш нещо позитивно, което да ти върне доброто настроение.
Сто и петдесет българи от Индианаполис заедно, българска реч около теб, деца тичат наоколо, жените са по-красиви от когато и да е, а мъжете… мъжете като че ли стъпват по-търговски, със самочувствие, увереност и спокойствие. Жени и мъже, знаещи цената си, позабравили за белезите, които са им оставили първите години на емиграцията, за усилията, които са положили последната година (или може би тъкмо заради тях)… – ето ги на мегдана всичките, когато засвири българско хоро. Жените стъпват леко, понесени от мелодията, а мъжете набиват яко крак, все едно искат да кажат: „Дръж се, земьо, българин те гази.“ По-големите от децата са се хванали и подскачат несръчно, но от сърце, а по-малките току се шмугват между игралджиите на хорото…
До мен е застанал един от гостите от Тексас и се опитва да започне разговор.
– Никога не съм предполагал, че има на света такова място, където българите са толкова задружни, добронамерени и изпитващи радост да са заедно.
Погледнах го учудено и не отговорих веднага, защото винаги съм вярвал, че това е истинската ни същност, и ако на някого не му е стигнал един живот да го разбере, как да го убедя за минути?
Музиката затихна и позапъхтените и леко потни хоротропци се запътиха към местата за сядане около масите, с доволни и усмихнати лица.
– Знаеш ли, че в тази зала няма човек, който да не заслужава уважение, защото всеки е положил необходимите усилия да е удовлетворен от труда си. Няма значение колко високо е нивото, което си достигнал. Тук няма нито един, който е достигнал своето ниво с непочтени средства, без труд и без усилия. Затова и уважението между тези хора е взаимно и всеки цени постиженията на другите…
Спомних си за този разговор около историите с българското злато. Какво е всъщност златото: мъртъв метал, малко по-лъскав и по-жълт от другите, накичен с предразсъдъци, човешка алчност и символи. Хората умирали и убивали за него. Майната му на това злато. А какво става с живите хора, които всеки ден напускат България, и на хиляди километри се опитват да съхранят българското в себе си и в децата си, и да успеят заради себе си, децата си и заради България? Това е истинското, живо злато на България, заради което си струва да жалим и с което можем да се гордеем!
Руси Русев
Индианаполис, САЩ
