1. ИЗЧЕЗВАМЕ БЪРЗО, НЕВЕРОЯТНО ДОРИ
*** Дори официално не се знае колко деца се раждат у нас
*** Демография и икономика. Децата като финансов „актив“ и „пасив“
Коментар на Григор Лилов
В последния си бр. (4) в. „Банкерь“ публикува мой анализ за демографията. Давам пълния текст на този анализ.
От 1 януари до 31 декември 2017 г. по „някои данни” са родени 56 437 деца. Това е абсолютен антирекорд за българската история.
За сравнение, през 1950 г. новородените са били 182 571 (дотогава раждаемостта е около 25 на хиляда), през 1970 г. са 138 745 бебета, през 1980 г. – 128 190, в края на социализма (1989) – 112 289.
Четете по „някои данни”, защото те са взети от Информационната система за ражданията на Министерството на здравеопазването. Има обаче и други данни на националната статистика, които се различават от тях.
Защото за по-миналата – 2016 г. тази система тогава е отчела 60 609 раждания, докато националната статистика – с пет хиляди повече: 65 446.
За изминалата 2017 г. данните на статистиката обаче ще станат готови чак през април.
Защо се получава тази разлика?
Информационната система е регламентирана в Наредба № 32 от 30.12.2008 г. за утвърждаване на медицински стандарт „Акушерство и гинекология“, която няколко пъти е осъвременявана.
По последния й регламент, родилните отделения трябва да въвеждат информацията до 3 дни след раждането. В действителност, обаче, това се случва, когато им скимне. Някои го правят редовно, други – на седмица, трети – веднъж в месеца или дори по-рядко. Та затова данните в този регистър се различават дори за изминали вече периоди, в зависимост от това кога сте го отворили.
Това е първият проблем!
Вторият е как се брои.
Отчитат се ражданията. Но се забравя, че има и детска смъртност. Затова за същата 2016 г. (последната с данни) статистиката е отчела деца на възраст под 1 година на 31 декември с 781 бр. по-малко от ражданията, или 64655.
Третият проблем е отново какво се брои!
Информационната система брои ражданията у нас – не само на българчета, а и на дечица без родно гражданство. Има и такива – вярно е обаче, че не са много. Статистиката пък се опира на ЕСГРАОН-а: той регистрира децата, получили автоматично ЕГН, т.е. българско гражданство, стига родителите им да са запазили свой адрес у нас, макар че иначе са емигрирали. Освен това системата ГРАО регистрира и всички дечица, които живеят зад граница и чиито майки и бащи са решили да им го дадат – като бебета, като поотрасли, като младежи или сами са си го поискали, вече станали пълнолетни.
Тези данни – за родените българчета зад граница, обаче, са нещо като светая светих – макар и необявено, фактически са засекретени дори повече и от папките в ДАНС с гриф – само в един екземпляр. Неофициално се знае, че годишно в тази бройка влизат около 10 000 – 11 000 българчета.
Равносметката е, че най-вероятно България годишно се сдобива с около 46 000 – 50 000 дечица. Това е число, далече по-малко от официално обявяваните.
Повод за тревога? Може би да? А може би не?
Защото кризата с раждаемостта съвсем не е ново явление. В Европа тя се проявява около 1972-1976 г., а у нас – от 1980 г. И въобще не е само български проблем.
Например, дори сега коефициентът на раждаемост у нас – 9.3% продължава да остава по-висок от този в Германия – скочил от 8.2% на 8.8%, понеже от пет години насам той нараства там (заради мигрантите).
Тревогата би трябвало да не е толкова в този показател, а в другия – 186-то място в света по размери на отрицателният демографски прираст. По този показател сме първенци в ЕС, в Европа и в света. Дори страни, на чиято територия се водят войни – като например Сирия, са с по-добри данни от нас. Според статистиката на Департамента по икономически и социални въпроси на ООН, годината на развития социализъм – 1986-а, е преломната, от която нататък населението на страната ни започва да намалява, а в последните десетилетия тази тенденция се задълбочи.
Статистически погледнато, само днес – денят, в който четете тази статия, според ООН (техните данни са малко по-песимистични от родните), са се родили 141 деца, умрели са 227 българи, емигрирали са още 21 и съответно населението е намаляло с 107 души.
2. КОЛКО НИ СТРУВА РЕДУЦИРАНЕТО НА НАСЕЛЕНИЕТО?
*** Социалните разходи на държавата ни като % от БВП са по-високи от тези в Румъния, Латвия, Литва, Естония, Ирландия и равни на онези в Малта и Словения.
*** Демографските „пустини” – 38% от територията ни погребват 5-6 млрд. евро евентуален брутен вътрешен продукт.
*** Пропуснати ползи от намалялото вътрешно потребление – 28 млрд. лв.
На фона на тревогата за демографската криза, ниската раждаемост, застаряването на населението, сме склонни да подкрепим всякакви мерки това да се промени, дори ако ги предлага някой корумпиран политик или олигарх. Може би, защото генетично ни е заложено. Интуицията обаче, както казва известният поведенчески икономист Дан Ариели, често ни лъже и трябва да бъде подлагана на внимателна проверка.
Едно от решенията родният елит и правителството търсят или поне рекламират като политика в увеличаване на дела на публичните социални разходи.
Средният процент за ЕС е 29% от брутния вътрешен продукт на нациите, а за България – 18%. Най-нисък е в Румъния и Латвия – малко под 15%, Литва и Естония – 16%, и Ирландия – 17%. В Малта и Словакия делът на социалните разходи от БВП е също 18%, а в Чехия е 19% На другия полюс е Франция, където делът на разходите за социална защита през 2015 г. достига 34%. На второ място са Дания и Финландия с по 32%, а на трето са Белгия, Холандия, Австрия и Италия с по 30%, следват Швеция, Германия и Англия с по29%.
Но икономистите не забелязват никаква корелация между тези данни, от една страна, и раждаемостта и демографският прираст, от друга. Например скандинавските държави и Германия са с най-ниската раждаемост в Европа.
Освен това у нас си имаме своя „специфика” при социалните разходи. В много ромски семейства децата не са станали „шефове“, а все още представляват „икономически актив“ и източник на доход, включително от незаконни дейности. Тази „специфика” е валидна и за част от бедните семейства в по-изостаналите региони на страната. Парадоксалното обаче е, че държавата, със своите мерки за справяне с демографската криза, всъщност стимулира раждаемостта в най-проблемните семейства – раждаемостта в гетата, независимо дали са етнически български, каквито са редица региони на страната, или други етнически по характера си. А добре е известно от световния опит, че независимо от размера на наливаните пари, гетото винаги може да пресъздаде само и единствено себе си.
Парадоксалното е, че въпреки митовете в общественото пространство и притесненията за бъдещето, отрицателният демографски прираст засега, именно засега спаси финансите на пенсионната ни система. За последните 20 години пенсионерите са намалели с над 800 000 души – на 2 169 144 души с общо 2 616 783 бр. пенсии (към 30 септември). Причината е, че смъртността е почти два пъти-по-висока от раждаемостта, по официални данни, и над два пъти – по неофициални. Може и да ви прозвучи цинично, но такива са фактите.
Истинските проблеми обаче не са в спада ни, а в качеството на това население.
Проблемът грижливо се избягва както от официалните власти, така и от специалистите.
Според данни от преброяването през 2011 г. (последни, нови не са обявявани), 2.5 млн. души от населението (това над 17 години) са с основно или по-ниско образование и неграмотни!
Резултатът не е плод само на прехода. Едно засекретено при социализма представително изследване на Социологическият център на ЦК на БКП показа, че над 60 на сто от пълнолетното население на страната тогава е било функционално неграмотно – без умения да се справи и осмисли дори елементарни текстове и задачи и да полага някакъв по-висококвалифициран труд.
Но половин милиард, трупащ се всяка поредна година към предишните, вече натрупани суми, за 10 години поред прави 27.5 милиарда лева нереализиран стокооборот в страната. Това е огромна изгубена сума за България – повече от една четвърт от целият ни прогнозиран брутен вътрешен продукт за 2018 г.
А за 20 години, за тридесет или повече?!
Третият огромен проблем е в оформянето на т. нар. „демографски пустини”. Терминът се прилага за територии, в които гъстота на населението е паднала под 10 души на квадратен километър.
38% от територията на България вече е такава!
Българите все повече се концентрират да живеят в столицата и няколко големи градове (Пловдив, Стара Загора, Бургас, Варна) Все по-тревожен става процесът на шоково бързото, и често пъти фатално обезлюдяване за малките села и градове.
То носи огромни икономически загуби в селското стопанство. Според някои експертни оценки, те се равняват на около 5-6 млрд. евро годишно загуба на брутен вътрешен продукт. Именно затова не трябва да ни изненадват доматите от Македония и Турция, картофите от Полша, чесънът от Китай и да не давам други примери за ситуацията по пазарите и магазините.
Като демографска пустиня днес се определят 42 хил. кв. км от площта на България.
Това е много повече от цяла Белгия и дори с 500 кв. километра повече от територията на Холандия. В тези части на страната и дори цели региони (Северозападния) непрекъснато растат разходите за поддържане на комуналната, транспортна и социална инфраструктура, без от тях да има никаква възвращаемост.
Демографските прогнози: ще изчезнат от картата на България всичките 290 малки села с население до 100 души в общо 14 от 265 общини в страната. В други 85 общини от пълна депопулация са застрашени две от всеки три села в тях. Само в 75 села от 18 общини демографската ситуация гарантира оцеляването им през следващите 33 години.
Застрашени са и малките общински центрове, където населението ще намалелее с около една втора, а възрастовите му показатели рязко ще се влошат.
И най-сетне не е безспорно доколко по-голямото население е положителен фактор. Например САЩ са с по-ниска гъстота на населението, отколкото България, което не им пречи да са сред най-високоразвитите държави в света.
При по-ниска гъстота на население на човек ще се пада повече естествена природа и замърсяването й ще е по-ниско „при равни други условия“. Всъщност, най-значимият фактор вместо количеството е качеството на населението.
Малкият Люксембург е сред лидерите в света по доходи и брутен вътрешен продукт на човек от населението. Една два пъти по-малка от държавата ни Швейцария, съпоставима по население с България, е сред същите примери.
Затова най-големият проблем у нас е не толкова демографията, колкото примитивното й тълкуване и разбиране.
3. ДЕЦАТА КАТО АКТИВ И ПАСИВ
Американецът проф. Даниел Канеман, носител на Нобелова награда по икономика, откри в свое проучване, че за майките грижата за децата се нарежда на 16-то място по удоволствие от 19 различни други техни дейности.
Неговият колега от Великобритания Андрю Освалд, който направи подобно сравнение между десетки хиляди британки с деца и такива без деца, леко го коригира: „основният извод е, че децата не ви правят по-малко щастливи; просто децата не ви правят по-щастливи“.
Даниел Гилбърт, един от водещите психолози в Харвард, написа цяла книга по този въпрос. И по този повод и лекциите си заяви, че „никога не съм срещал някого, който да не спори с мен за това“.
Проблемът е, че поведенческата икономика и психология изследват ежедневието на хората, но не и начина, по който осмислят живота си – възразяват им др. учени.
Но дори и те са съгласни, че: „…отглеждането на деца се е променило фундаментално. Преди урбанизацията на децата се гледаше от родителите като на икономически актив. Ако имате ферма, те работят с вас, за да покриват своите разходи. Ако имате семеен бизнес, децата ви помагат да се грижите за него. Но всичко това драматично се промени с моралните и технологични революции на съвременността. Накратко, децата от наш персонал станаха наши шефове.“
От друга страна този „актив” не само се стопи, но се превърна в пасив – в икономическа тежест. Проблемът според тях е в постоянно растящата с изпреварващи темпове цена на социализацията на детето (отглеждане, възпитание, обучение), за да се справи с живота. Именно икономизацията, монетаризацията на съвременното общество във всичките му аспекти създава притесненията на родителите и намалява радостта им от детето. Постоянните въпроси, пред които те се изправят, е ще ми стигне ли времето за децата (за по-богатите) и следващия: „Ще имам ли достатъчно пари, за да го социализирам и образовам”.
Качественото отглеждане на дете струва все по-скъпо и скъпо. Някои данни сочат, че нарастването на тази цена в развития свят изпреварва през последните четири десетилетия 1.5 пъти нарастването на доходите, а в последното десетилетие – около 2 – 2.5 пъти за различни държави (Германия и Япония са първенци по този показател и затова раждаемостта там е сред най-ниските, а средната възраст на населението – сред най-високите в света).
За България такива изследвания няма.
Но чисто емпирично погледнато, ножицата между цената на социализирането и образованието на едно дете и заплащането на труда, дори най-висококачествения и котиращ се, се е разтворила в невъобразими размери. Висшето образование у нас вече е неконкурентоспособно на фона на световната глобализация, а приемливото равнище в развитите държави струва годишно поне около 30 000 евро.
Тази тревога обаче има и друга страна. През 1972 г. я оповести Римският клуб в доклада си, наречен „Границите на растежа“. Основната идея беше, че ресурсите на планетата привършват и населението не може да расте безгранично.
Миналата година клубът и неговият председател Ернст Улрих фон Вайцзекер лансираха идеята „1 процент е достатъчно”. Става дума за растежа на брутния продукт, но сред новите тези е и тази за „едно дете е достатъчно”. Идеята е да се пести природният ресурс, от една страна, а от друга – да се избегне конфликтът между работната ръка и предстоящата повсеместна роботизация.
Предлагам го като нейно мото – „Е, и к’во толкоз!“
Из актуализираната „Национална стратегия за демографско развитие на населението на република България“
„Обществото следва да бъде подготвено да приеме намаляването и застаряването на населението като неизбежна даденост през следващите десетилетия, в които институциите ще трябва да концентрират усилията си и да се изправят достойно пред целия набор от промени, които съпътстват този процес.“
„В духа на съвременните европейски тенденции и разбиране, институциите в България следва да възприемат ПОЗИТИВЕН ПОДХОД (бел.а.: главните букви са мои) към това явление и по този начин да намират не само най-верния път към справяне с възникващите проблеми, но и да превръщат предизвикателствата в нови възможности за устойчиво развитие.“
