.
Отдавна ме чакате, мои роднини,
във скучния райски чертог.
Деня си последен човек как да види –
чертицата драснал е Бог.
Броите ми чашите, всяка цигара,
сушите в зародиш сълзи.
Сърцето ми рано е там да отмаря,
духът – подкосен да пълзи…
Наточи ли, дядо, небесното вино?
От него глава не боли.
Към тебе пътеката пеш ще измина,
вините ми – в девет коли.
И баба, огрибала лунните нощви,
погача за мене пече,
а мама се щура какво да наготви;
баща ми е още момче –
вари си той дяволска люта ракия,
не вярва, че аз остарях.
За земното, татко, сега ще отпия:
най-сладък е сетният грях.
Не бях по света, не видях Самотраки,
с отворени идвам очи.
За теб, братовчеде, играя сиртаки –
страхът ми дано не личи…
Възпявайте, цигански ангели, пътя,
звънти и ти, звездно дайре!
Той свършва ли, няма натам да пристъпя.
Не може душа да умре!
Ганка Филиповска
