Трипер от комар

Разказ от Хасан Ефраимов

На какви ли места не ни е отвеждала съдбата, в какви ли не поселища. Пристъпваш в някой град, където вече си бил. Дали някъде е останала следа от младежа, мечтал в парка? Калдъръмите дали още пазят спомените от протритите му маратонки, или дъждовете отдавна са отмили всичко и са го превърнали само в спомен? Поглеждаш с надежда към всеки ъгъл. Дали пък оттам няма да се появи момичето, с което сте крачели, стиснали пламтящи длани? Ето… Не… това е само зрителна измама! Измама, като всичко на този свят. Просто момиче друго, тръгнало света да преоткрива, докато не се поквари накрая и то в безкрайните дебри на човешката низост. Неволно повдигате поглед и се вглеждате в блестящата витрина. Посивял човек оттам ви гледа. Да, все още е силен, виждате снагата му с енергията в нея стаена, но погледът… Той е празен. Мечти в него отдавна няма.

С тези мисли покрачих из Русе. Бях ходил многократно там, но не познавах добре града. Харесваха ми сградите, строени в една отминала епоха, атмосферата, която се носеше из улиците. Но само толкова.

Оставих колата на платен паркинг, където собствениците се оказаха по-скоро ортаци на джоба ми, отколкото временни пазители на возилото.

– Какво пък? В Търново ми продадоха моята собствена кола още веднъж – си изрекох и включих каката от телефона. Тя веднага заговори с прекрасния си глас и ме поведе из русчушките калдъръми.

За около час-два приключих с ангажимента си, но ми оставаше още един, с промеждутък между двата от няколко часа. То, какво и да правиш в чужд град? Да киснеш в някое кафене? Не, не е за мен това. Затова поех към реката. Винаги ми е било приятно да съзерцавам Дунава. Това е велика река, да знаете! Толкова мръсна, пълна е с фекалии, а си тече спокойна. Също като хората! Ако не вярвате, излезте по улиците. Ще срещнете толкова много мръсни души, погнусата едва не ще ви погуби, но те ще се усмихват, подобно на сълза невинна.

Не след дълго се озовах на крайречната алея. Денят бе слънчев, но студен, а всички знаете, че аз зимата навън не излизам. Този ден, обаче, бях се екипирал подобаващо. Навлякох си дебело яке, подплатено с вата, скиорската шапка нахлузих досущ под ушите, топъл шал намотах около врата като не забравих да си увия и устата и носа. Естествено, не пропуснах и велурените ръкавици, подарени ми от едни приятели на поредния ми рожден ден. По едно време се видях в някакво огледало, което не знам как се озова там, и едва не подскочих – пред мен стоеше опакован ескимос, дошъл от сибирските тундри.

Поразходих се насам-натам из алеята. Някакви романтични мисли, породени от мръсната река, така и не усетих, но ми беше приятно да се шляя безцелно. Странно – студ не усетих. По едно време застанах до едни перила и с празен поглед се вгледах в реката, поела към своята гибел в морето. Някакви идиоти бяха разпънали неразбираема апаратура и се шляеха из брега.

– Ей, откачена работа – възнегодувах от най-дълбоките дебри на душата си. – Какъв ненормалник трябва да си, за да работиш навън в този студ?

Сто процента щяха да се разболеят. Час-два и накрая все щяха да замръзнат. Но какво ми пукаше?

– Ей, приятел, цигари имаш ли? – обърна се тогава единият от тях към мен. Беше дребен шишко с огромни мустаци. Те, дребните мъже, са така – винаги ходят с бради или поне мустаци, за да изглеждат значими. Ако не вярвате, вгледайте се из улиците. Чак тогава разгледах цялата компания от идиоти, работещи на студа. Бяха трима мъже и една жена. Дамата по-скоро обикаляше като на модно дефиле с ръце, пъхнати в джоба на якето, и подскачаше непрекъснато, докато мъжагите се кьореха в апаратурата и се правеха, че разбират нещо. Формите на дамата привлякоха вниманието ми така, както си беше загърната в якето, и неволно лигите ми потекоха и навлажниха шала.

– Имам, ама са си мои – срязох веднага мераците на шишкото към цигарите ми. Винаги така правя – режа от раз. Иначе няма отърване. Приятел, туй-онуй, докато не станат ортаци на кутията ми с цигари. Ама аз тази попара вече бях я сърбал стократно.

– Ако почерпиш по една цигара, ще ти кажа какво правим – опита се да ме стимулира шишкото.

– Че мен какво ме интересува? – довърших го почти от упор.

– Е, как не те интересува? Всички спират и питат.

– Гарантирам, че е някоя простотия. Отдавна не съм виждал да се върши нещо смислено на този свят.

– А, недей така, приятел. Вършим много важна работа.

– Че каква важна работа може да се върши в студа?

– Ще ти кажа, ама ще почерпиш ли цигарка?

– Не! Работата ви важна, ама пари за цигари нямате.

– Броим комари – изцепи се тогава шишкото.

Учудването ми бе толкова огромно, че ако не беше шалът, който да го придържа, ченето ми щеше да висне чак до тинята на реката.

– Моля…? – успях да отроня само.

– Броим комари!

– Комари?

– Да, комари.

– В този студ?

– Че какво му е на времето?

Е, нямаше как да споря повече, затова безславно се предадох. Бръкнах в джоба си и веднага им предоставих цялата кутия с цигари. Не е здравословно да се спори с хора, които могат да броят комари дори в януарския студ. Онези веднага се дотътриха и награбиха по една цигара с треперещи от студа ръце.

– Много тънки, бе господине – изцепи се и красавицата по адрес на цигарите.

– Е, като не ти харесва, върни я. Пък ако искаш дебела… – ликвидирах я веднага. Не е познала човека, с когото да се заяде.

Нашите довършиха цигарите си за отрицателно време. Без това тънките ми цигарети могат да понесат само няколко дръпвания. Първа бе дамата. Хвърли фаса и веднага посегна за нова папироса.

– Не дърпай толкова навътре, де! Ти, с тази уста, може да си отвориш банка от Дунав мост, моето момиче – не й останах длъжен. Но онази само се засмя и ме погледна гальовно. Усетих как погледът й ме разсъблече. Тръпка премина през цялото ми тяло и неволно се облизах, мъчейки се да озаптя лигите, потекли от устата ми. После, след тази успешна атака, красавицата без свян запали нова цигара. Явно й допадна идеята, която изтървах без да искам пред нея.

Приказката тръгна и не след дълго разбрах, че е трябвало да дойда с цял стек цигари при преброителите на комари.

– И защо ги броите тези комари? – все пак не се стърпях по някое време.

– Защото това ни е работата и затова ни плащат – отвърна веднага шишкото.

– Брех, мамито му… И кому е потребно това?

– Как кому? На държавата. Той и Премиерът брои бандероли от кофите за боклук, ама някой да му е казал нещо? Всички знаят, че оттам му идва папото.

– Държавата що не вземе да преброи курвите по Дунав мост?

– А, това вече е друг ресор. Ние сме специалисти само по комарите.

– А бе, какви комари броите посред зима?

– А, няма зима, няма лято. Дългът си е дълг и ние работим в студ и в пек – отвърна и един дългуч, който също беше с мустаци. Явно мустаците бяха атрибут на преброителите на комари, защото и третият член беше с мустаци.

– Добре че красавицата поне е без мустаци – изтърсих на себе си. – Като знам колко мустакати жени се разхождат из улиците. Живи джендъри, ама после роптаят по Фейсбук.

– Може ли по още една цигара? – замоли се отново шишкото.

– Приятел, цигарите ми не са за отопление – срязох мераците му, но оня се направи, че не ме е чул, и лапна поредната жертва от кутията ми.

– Има много преброители из държавата – продължи дългучът. – Даже може да се каже, че ние сме държава от преброители.

– Вярвам, че е така. След като дори и Премиерът брои.

– Има такива, които броят орлите, таралежите, дивите свине и жабите дори.

– Брех, мамито му…

– Има и преброители, които броят облаците, изгревите и залезите. Но това, за което си мечтая аз, е да си намеря работа при Преброителите на ветрове.

– Преброители на ветрове?

– Да, има и такива. Седят по цял ден и си чешат… ушите, и никой не може да им хване спатиите.

– Да няма и Преброители на пръдни?

– Има. И там не е лоша работата.

– Аре ве… И как става това?

– Ами, замерва се нивото на сероводорода в атмосферата. Знае се колко хора има и количеството сероводород, изпуснато при една пръдня. Нататък вече е лесно.

– Това пък за какво?

– Как за какво? Евродирективи! Евронормативи! Ами парниковият ефект! Глобалното затопляне! Това са все проблеми, касаещи света. Една хубава такса за всяка пръдня и, а изпускай сероводород в атмосферата после.

– Брех, мамито му… Слушай, приятел. Дали има и такива, които броят лешперите в тази страна?

– А, да се разберем! Няма да обиждаш народа.

– Е, за народа нищо не съм казал, ся.

Реших повече да не питам нищо. Накрая все щях да загубя някой зъб или пломба от почуда, а не дай си Боже и цяло чене. Беше явно, че хората вършат много важна дейност и не беше моя работа да се изказвам по въпроси, които не разбирах. Така и щях да си тръгна, докато имах все още няколко цигари в кутията, ако не ме бяха попитали, какво правя аз на брега на Дунава.

– Оплождам комари – отвърнах без да се замисля. Всички ахнаха в един глас. Дълго не можаха да се съвземат от шока, който им нанесох с тези мои думи. Шишкото дори изтърва скъпоценната цигара от устата си. Тя полетя надолу, превъртя се няколко пъти в безумен пирует и накрая цопна в мръсната вода и пое натам, където умират реките.

– Да бе, оплождаш комари – възмути се искрено дългучът. – Че може ли да се оплождат комари?

– Е, като могат да се броят…

– А, това е друго. Важна и отговорна работа в държавата.

– Броенето на пръдни е по-важна работа.

– Че, този комар, с тази малката…

– Колкото е по-малка, толкова е ценна, господине.

– Брех, мама му стара, наистина е така!

– Ама… как го правите? – не се стърпя дамата накрая.

– Аз питам ли ви как ги броите?

– Ама, все пак…

– Е, ако държите много, мога да ви покажа нагледно, но само на вас. Все пак и аз си имам професионални тайни.

– Искам, искам – заподскочи красавицата.

Аз само това и чаках.

– Добре, но елате да се отдалечим, че да не ни гледат.

Е, и красавицата, сякаш, само това бе чакала. Пое напред преди мене, подскачайки от радост. Само дето не затананика песничка. Прехвърлихме едно хълмче, озовахме се под малко мостче, скривайки се от очите на мустакатковците, които с неприкрита завист гледаха след нас.

– Но ще изпълнявате всичко, каквото и да е то. Иначе… – предупредих я по пътя.

– Добре. Обещавам.

– Повдигнете си якето. Така… Сега си свалете гащичките.

– Ама…

– Няма ама! Или не искате вече да видите как оплождам комари?

– Искам. Добре.

– Така… Сега се наведете и си подайте двете ръце назад. Точно така. Хванете комара, който ви подавам за крилцата, за да го държите неподвижен. Иначе много шават гадините и пречат на оплождането. Така, хванахте го.

– Не усещам нищо.

– След малко ще усетите. Много бързате.

– Добре, господине. Ама… ох… Ама вие май…

– Стойте, госпожо, тъкмо нацелих комара.

– Госпожица…

Ся, аз на това, което ми се говори, ли да вярвам или на моя собствен… усет? Ала нейсе…

– Извинявам се, госпожице – изтърсих само в транс.

Трудна работа е това оплождане на комари, но красавицата ми помогна много. Включи се активно и с жар в изпълнението на мисията.

– Няма ли място в екипа ви за мен? – попита накрая, повдигайки гащичките си. Цялата се бе запотила в студения януарски ден.

– Ще помислим по въпроса – отвърнах и аз с треперещ глас, дърпайки ципа си нагоре. – Такъв ценен помощник като вас…

Странно, не ми беше студено вече. Изведнъж бях се затоплил и аз. Шалът ми се бе размотал и се въргаляше, подобно смачкана змия в краката на красавицата. Скиорската ми шапка, незнайно как, се бе озовала върху някакъв храст. Не било толкова зле през зимата дори в прословутия русенски студ, с такава страхотна асистентка.

– Искам да видя и аз как се оплождат комари – изтърси шишкото, при вида на самодоволната физиономия на красавицата.

– Да, бе… – не се стърпях и отвърнах, възмутен.

– Значи за джендъри може, а за нас не. Така ли?

– Моля?

– Е, Аманда, пак удари кьоравото – не се стърпя и дългучът. – Откак обръсна мустака и сложи токовете… Наистина, в днешно време тези хирурзи вършат чудеса.

Дори не се замислих, а ужасен се затичах, далеч от брега. Какво ме интересуваше кой, как и защо брои комари?

– Но, господине, вие ми обещахте. Във вашия екип… за оплождане на комари – чуваше се истеричен крясък след мен.
Изобщо не останах за втория ангажимент. Скочих в колата и натиснах газта.

– Мамито му… – повтарях по време на целия път. – Къде се напъха пак, глупако? Защо все на мен се случват подобни неща?

Прибрах се и дълго време не излизах никъде. През цялото време продължавах да псувам. Докато не усетих болка между краката. Отначало беше по-скоро неприятен гъдел, но постепенно се превърна в нетърпимо изтезание. Най-страшно беше в тоалетната. Имах чувството, че изпикавам метални стружки.

– Мамито му… Сега пък и трипер – изпсувах, наведен над тоалетната чиния. То бива, бива, ама… да прихванеш чак пък трипер от някакъв си комар.

Какво пък? В края на краищата, бях гинеколог и да лекувам трипер ми беше професия. Как иначе ще излекуваш болния като не знаеш какво усеща? Велики лекари са го правили в миналото. Нарочно си причинявали заболявания, за да изпробват своите лекарства. Имената им сега са в учебниците.

– Да бе, в учебниците, с някакъв смотан трипер, прихванат от комар – обади се и някакво дяволче, нейде в мен. – По-скоро като лекар-глупак, дето ангелът му е слаб.

– Дали пък няма да измисля лекарство, лекуващо трипера, настанил се в мозъците на хората? – се питах, гълтайки поредния антибиотик.

– Да бе – отвръщаше дяволчето отново – Ще излекуваш трипера, а какво ще правиш със сифилиса? Ами с десетките зарази, предаващи се по пътя на мисълта?

Оставих настрана заразните болести, преносими по различни пътища, и се замислих за преброителите.

– Мамито им… – изпсувах отново. – Тръгнали комари да ми броят. Че и облаци, ветрове и пръдни броели. То, какво и друго да броиш в този свят, освен пръдни?

Излегнах се на леглото и дълго още мислих за земята, в която се оказахме. Какво бъдеще оставяхме за децата си? Как да живееш в свят, в който може да прихванеш трипер дори от комар? Сякаш нямаше да е зле да се преместя да живея по-навътре в гората. С кучето! То, кого и другиго да вземеш? Все ще е заразен с някакво опасно заболяване. Може дори мисълта му да е заразена. Дали пък да не оплодя накрая някой нещастен комар? Може пък наистина да се пръкне някакво по-мислещо същество, което да не живее в лъжи и да ги изрича по цял ден.

Неусетно съм заспал. Сънувах преброителите. Но не онези, измислени от човешката глупост и алчност, а истинските, пратени от самия Всевишен. Знаете ли? Бродеха сред нас и записваха всичко чинно. Незабележими ангели, свидетели на човешкото падение. Не пропускаха и най-дребната лъжа и гавра. Мълчаха и само записваха. Да, някой ден щеше да слезе Спасителят. Можеше дори да се появи и от самите хора. Навярно от дълго време е сред нас и помага за преброяването. Толкова много има да се брои вече в този свят. И набира… набира ярост и гняв. Мечът и огънят щяха да затанцуват смъртен танц. Видях добре това в съня си. Неволно се усмихнах и стана някак драго на душата ми. Дали пък не се превръщах в нихилист? Забравих дори за болката от трипера между краката си. Наистина, идваше ден и всеки получаваше заслуженото. Дори човечеството, извратило се от волята на самия Сатана! Само малко още… Та, какво бъдеще искате за свят, в който може да прихванеш трипер от комар?

.