24 май трябваше да е сред най-големите акценти на българското европредседателство, да покажем, че кирилицата всъщност трябва да се нарича българска азбука. Това заявява в интервю за Dir.bg доц. д-р Ана Кочева от Секцията за българска диалектология и лингвистична география в Института за български език при БАН.
Зад гърба си има десетки изследвания, свързани с историята на българския език. Тя е създател на уникалната Карта на българския език на ново място по света, която обхваща 15 милиона българоезични (по етнически произход. Автор е на три монографии, няколко студии и десетки статии по езикови въпроси.
От картата на българските диалекти: Пуна вуна буе. Що е то?
Повод за поредната ни среща с доц. Ана Кочева е незабележимостта на 24 май в календара на българското европредседателство.
– Как си обяснявате този абсурден пропуск – като недоглеждане или липса на елементарна далновидност?
– Въобще не си го обяснявам, истината е, че умът ми не го побира, защото Денят на светите братя Кирил и Методий, на българската просвета и култура и на славянската писменост е един от най-обичаните празници у нас и навсякъде по света, където живеят българи. В този смисъл пропускът е наистина абсурден, но той е и абсолютно недопустим, който и да е редил календара на българското европредседателство, просто няма право да го пропусне с лека ръка.
Още повече на фона на факта, че кирилицата е световно културно наследство, това е българската азбука в рамките на ЕС, най-ценното ни достояние, което ни е отредило заслужено място в Европа още през 9 век, много преди редица други просветени народи, много преди Реформацията.
Кирилицата трябва да се нарича именно така – българската азбука – в европейските структури и какъв по-добър начин да се покаже нейното значение тъкмо на българската земя?! Редом с откриването на българското европредседателство, 24 май трябваше да е сред най-големите акценти в календара.
Трябва да се покаже на изконно място на европейските ни гости защо кирилицата е българска, а не абстрактно славянска, още повече, че към празника ни посягат от всички страни. След като го въведоха преди години в Русия, от тази година ще го отбелязват и в съседна Сърбия. Това, разбира се, не е лошо, но защо тъкмо ние правим този пропуск наистина не мога да си обясня. Все пак смятам, че време има достатъчно, за да се навакса и да не се „излагаме пред чужденците“, както клиширано, но очевидно съвсем вярно сме свикнали да казваме.
– Какви посегателства имате предвид?
– В науката, например, отдавна се извършават спекулации и подмяна на характера на Кирило-Методиевия език. Всички славянски народи посягат на делото на светите братя и го приписват за свое.
В Русия беше създадена една група от медиевисти, която целенасочено се опита тотално да ревизира схващането за българската народна основа на Кирило-Методиевия език. Тази основа бе максимално разширена, като в нея бе включен на първо място и руският език. Понеже групата прояви изключително шумна активност и създаде цяла школа от последователи, вече не е за пренебрегване фактът, че отново започна да се хвърля сянка на съмнение върху научната истина за родината на Кирило-Методиевия език.
Тенденциозността им, вероятно случайно, но много точно е формулирана в един от руските сборници, посветени на т.нар. древноруски език: „Да се откаже на древноруското общество самостоятелен литературен език – значи то да бъде превърнато в някаква византийско-българска сянка – нещо, което не намира никакво потвърждение във фактите и се основава на лъжливата представа за ниската култура и изостаналост на Древна Рус” – огорчено признават руските учени.
Явно историческите факти се преглъщат трудно от руските езиковеди, независимо че много висококултурни нации по света и днес използват чуждестранни книжовни езици, без това ни най-малко да накърнява техния престиж и самочувствие. В 9 в. славяните от Солунско са говорели на диалекта, въз основа на който двамата изключителни ерудити Кирил и Методий създават глаголицата, правят първите преводи и пишат книги. Същата тази глаголица през 886 г. идва в България, донесена от учениците им, на нея се твори в книжовните средища Плиска, Преслав, Охрид, които са истински средновековни университети. Не друг, а гръцкият хронист Теофилакт, нарича Климент Охридски „пръв епископ на българския език“. На българския, не на някакъв друг! Така че каквито и опити да се правят за изопачаване на историческата истина, тя самата ги опровергава, при това с 12-вековна давност.
– Имате предвид, че на политиците трябва да се изнесе открит урок за словото?
– Един голям френски славист, проф. Роже Бернар, казва: „България е заслужила признателността и уважението не само на славянските народи, но и на други народи по света, и това ще бъде така, докато човечеството влага истинско съдържание в думите напредък, култура и човечност… Езикът на този пръв разцвет на славянската писменост и култура не е никакъв друг, а старобългарски. Този език надживя всички опити на чужди нашественици за претопяване, благодарение на твърдостта на българския народ, на неговото желание да съхрани българското слово, което често е било застрашавано, но никога не е било покорявано.” Това слово е кирилско, милиони по света пишат на него, но то е създадено тук, въз основа на българския солунски диалект през 9-ти век, и ние трябва да говорим непрестанно затова, докато светът го научи и запомни.
Източник: Dir.bg
