МАТРИЦАТА НА БЪЛГАРСКОТО БИТИЕ Е ЖИВОТ НА НОКТИ
Интервю на Георги Н. Николов с
доц. Ивайло Христов
Ивайло Христов е роден през 1970 г. в гр. Горна Оряховица. Завършва българска филология в СУ „Св. Климент Охридски“. Започва научната си дейност като докторант в Института по литература към БАН. Понастоящем е доцент по история на журналистиката и народопсихология в Университета за национално и световно стопанство. Сред основните му научни трудове са „Николай Хайтов. Духовна биография“, „Николай Хайтов и спорът за гроба на Васил Левски“, „Българинът в глобалния свят“, „Душевност и национална съдба“, „Българският национален характер, „Основи на българската народопсихология“, “Публичният образ на Васил Левски“ и др.
– Приятелю, в контекста на твоите научни интереси, нека поговорим първо за нашата народопсихология. Какви най-позитивни черти вмества в себе си и какви – негативни? И много ли е променена от Възраждането, та до днес?
– Проследяването на еволюцията на нашия народностен характер откроява някои общи „регулатори“ на националната ни историческа съдба, които имат пряко или косвено отношение към изграждането и функционирането на българската народопсихология. Те биха могли да изглеждат приблизително така: първо, проявлението на основните черти в българския национален характер е асиметрично – полюсно: между градежа и разрухата, между бялото и черното, между трудолюбието и ленността (кръшкането), между ученолюбието и невежеството, между доверието и недоверието към интелигенцията, между самоувереността и чувството за малоценност и пр. Това означава, че в народопсихологията ни сложно съжителстват и се сблъскват добродетели при индивида и колективни неуспехи. Неслучайно индивидуализмът в съвременното българско общество доминира над държавническото чувство. С малки изключения, в историята ни е преобладавала мисията на оцеляването поединично. Фактор, който развива у нас прекалено силен индивидуализъм, довел до трайно хипертрофиране на индивидуалното поведение у мнозина съвременни българи. Второ, тези амплитуди в българския характер са обусловени от факта, че нашият живот е бил измъчен живот на народ-мъченик. И при чужда власт, и при своята. Живот на нокти, на ръба, една непрекъсната битка за оцеляване. Това е матрицата на българското битие. Но точно това постоянно усилие да се задържим и оцелеем, от една страна, показва важни черти в националния ни характер, а от друга носи особена продуктивност, която държи националната ни енергия будна, а и способностите на българина живи!
– Често говорим, особено по бележити дати, за светли личности в нашата история: Ботев, Каравелов, Левски. Съществуват ли заветите им в реалността ни през ХХI век, или са само повод за гръмки речи и граждански изяви?
– Техните идеали са несъвместими с днешната епоха. Ще дам пример с Васил Левски. След 1989 г. кабинетите на управляващите опустяха и осиротяха откъм „украса“ с брадатите образи на класиците на марсизма-ленинизма. На тяхно място почти повсеместно беше поръчан портретът на Левски. Той стои сега засега зад гърба на овластените при демокрацията и точно тук буквално избухва логичният въпрос: а това означава ли, че идеалите на днешното общество са идеалите на Апостола?!! Никак не би било грешка, ако се каже ясно и категорично: не – не са! Защо? Защото житейските и морални норми, от които се е ръководел Васил Левски, нямат нищо общо с утвърждаващите се днес ценности. За каква държава мечтае Апостолът? В неговото съзнание тя е „храм на истинната и правата свобода“, на „съгласието, братството и съвършеното равенство“. Там човекът е „свободен с пълна свобода“ и „има благословението от Бога да бъде господар с всичките си права“. Днес обаче потомците на Апостола в своето доминиращо мнозинство са унизени от цинизма на новите богати; смазани са от мизерията, те са озлобени и без вяра в собствената си държава. Формалното създаване на демократични институции (многопартийна система, свободни избори, правителство, което управлява на базата на парламентарно мнозинство и в рамките на мандати, и пр.), не доведоха до просперитет на България. Не се подобри благосъстоянието на повечето от българските граждани. Напротив, все повече факти доказват, че всичко се превърна „в батак“, а развитието на нацията и държавата тръгват за пореден път от нулата.
В държавата на Левски човекът трябваше да живее човешки. Там да владее силата на правото, а не правото на силата. Там всички „живеят под едни чисти и святи закони“. Там „всичко се състои в нашите задружни сили.“ Там решава народът „по вишегласие, а не по мнението на тогова и оногова“, според нечий каприз, алчност, егоизъм, продажност и простотия. Социалното и политическото съзнание на самия Левски са свързани с мисленето на свободен човек, който ясно декларира, че не ще да е „турский и никакъв роб, същото да гледам и на милий си род“. Докато днес „филите“ и „фобите“ в София се чудят как да се поклонят по-ниско или на американците, или на брюкселската бюрокрация, или на руския президент, за да получат нещо, което да разпределят между своите поддръжници. Днес търпението и сривът на национално самочувствие в голяма степен са насаждани от властимащите под натиска на новите световни сили, наложили невидимия с просто око сюзеренитет над Третата българска държава. Това е една постоянно натрапваща се реалност. Всички правителства на прехода (без изключение) следваха външни указания и директиви за правене на социалните, политическите и културните реформи. И за да се провеждат по някакъв начин тези преобразования, на българските управници им трябваше уплашен, послушен и търпелив народ. Но абсолютна илюзия е, че страхът може да роди нещо позитивно и градивно. Страхът ражда чудовища – такива са днес мутрите, мафиотите и олигарсите, поставили под контрол публични блага, узурпирали власт, медии и държава…
– Книгата ти „Публичният образ на Васил Левски – медийни полемики и обществени дебати“ породи разбираем интерес сред читателите от различни възрасти. Всъщност – чий е Левски? И как се обогатява представата за него в народното съзнание?
– Близо век и половина животът и делото на Васил Левски привличат вниманието на множество мемоаристи, български и чуждестранни историци, писатели, публицисти, драматурзи, поети, скулптури, художници. Като резултат се очертаха контурите на един от най-продължителните и смислово богати дебати около дилемата: „Кой е (и чий е) Левски?”, „Кои са водещите ценности в неговата идеология и богата политическа практика”?, „Кое е онова, което привлича като с магнит към Апостола вниманието на всяка следваща генерация?“. Защото, независимо от идейните и естетически предпочитания на авторите (няма значение дали те са учени, журналисти или творци на изящната словесност), всички търсят „своя Левски“ – тенденция, която не се наблюдава при нито една от другите значими фигури в националния исторически пантеон.
Един истински феномен, защото за българската народопсихология е характерна липсата на съгласие по елементарни въпроси, дори от сферата на бита и всекидневието. Стига се вече до ситуация, при която Васил Иванов Кунчев се превръща от някои пишещи от реално човешко същество в легенда, в национален символ, в своеобразна емблема за измерване на национално достойнство и дори мит. А образът му е втъкан в спомена на всички българи и е неизменна част от колективната национална памет. Мащабите на дебата върху живота и делото на Васил Левски и особено спецификите на идейните основи, от които се интерпретира фактологията, неизбежно пораждат и различни нюанси в оценките за личността на Апостола. Това е така, защото Левски безспорно е най-известната личност между българите, но в същото време е и революционен и политически деец, чийто жизнен път и дело крият и редица загадки. Например: бил ли е идеолог на тайната Вътрешна революционна организация (ВРО)? Или е само деятел-практик, положил нейните организационни основи? Кога и по какъв начин дейността му става известна на турската полиция? Защо толкова опитен революционер се връща в Ловеч на 24 декември 1872 г. (на път за Букурещ), след като е знаел, че там е в опасност? Следователно, Левски предаден ли е, или в Къкрина сам е попаднал в клопката на заптиетата? В най-ново време започнаха истинските баталии около истината, свързана с гроба на Васил Левски. И най-важното питане – вярвал ли е наистина Апостолът, че България ще се освободи преди всичко със силите на своя народ, при положение, че е имал доста причини да е резервиран към такава перспектива: наличието на огромната и силна армия на Османската империя, липсата на средства и оръжие в комитетите, отсъствието на международна подкрепа и т.н.
Без съмнение, най-интересният аспект във всички тези загадки е самата личност – човекът Васил Левски! Неговият характер и душевност. Защото Левски е интересен с историята, която създава, но и с вътрешната си драма и страдание на велика личност, надраснала своите съвременници, защото е осъзнал всичките им плюсове и минуси. И въпреки всички недъзи на българина от епохата на османското владичество, той, Апостолът, тръгва да се самопожертва в името на народната свобода. Така Васил Иванов Кунчев възражда и преобразува същностно смисъла на апостолството в политиката. С неговото име се свързва представата за Апостола не само като пръв и непосредствен разпространител на нови идеи, подобно на християнските светци – апостолите Петър и Павел, а като самостойна фигура в световния революционен и политически процес.
– Размислите ти за „вчера“ и „днес“ не са от най-бодрите. На сегашните човеци какво би пожелал? И на сънародниците ни по света също?
– Повече вяра в себе си и в България! Не е нормално в националната ни психика да взема превес „отечественоругателският синдром“, убеждението, че в България няма да има управия, че ще продължаваме да живеем в един безкраен батак, че нямаме личносттно и национално самочувствие, че никога сами няма да се разберем и т.н. Ефективната борба срещу такива нихилистични послания без национално самочувствие няма да бъде успешна. Или, както гласи великият завет на Васил Левски: „Твойта работа, байо, по-хубаво от теб няма кой да я свърши…“
.
