Откъси от романа на Надежда Бонева „Едно лято в Париж“
(издателство „Асеневци“, 2014 г.)
…Ако не е малката Мари, дните ще изглеждат еднакви като зърната на броеница. Тя им придава допълнителен нюанс с детските си капризи, които се одобряват винаги от майка й и леля й.
Днес за втори път ме лишиха от обяд, защото ме обвиниха, че съм счупила кристалната ваза, купена във Венеция по време на карнавала миналата година. Мадам Форестие не ми разреши да обясня дори, че вазата е счупена в мое отсъствие от Мари, която с наведена глава гледаше в чинията си.
Макар че е само на 7 години, Мари проявява характера на майка си. Когато казва “Искам това”, означава, че трябва да го има в следващия миг, веднага. Ако не се изпълни желанието й, изпада в истерия. В състояние е да плаче цял ден или цяла нощ. Тогава хубавото й лице придобива зъл и надменен израз, какъвто се изписва върху лицето на майка й, щом се налага да се обръща към хора, които нямат пари. Този израз у Мари ме плаши. Не съм го виждала у друго дете. Страхувам се, че ще стане като майка си. Но повече изпитвам страх за малкия Мишел. Наскоро, когато го слагах в леглото да спи, се разплака:
– Искам да умра, защото никой не ме обича.
Бях поразена. На пет години това дете говореше като възрастен. Прегръщайки го, възразих, че не е вярно, защото го обичат мама, татко, Мари.
– Не, не ме обича никой. Мари обича куклите си, мама обича да ходи на ресторант, а татко няма време за мен – продължаваше да плаче детето.
– Обичат те, както и аз, мъничкия ми. И ти го знаеш. Вярно е, нали? – казах, прегръщайки го отново.
– Да, но и ти ще си отидеш като другите.
“Другите” бяха жените бейбисистърс, които идваха от Източна Европа след 1989 г.
Когато казах, че аз няма да си отида, Мишел започна да се успокоява. Сложих в леглото любимите му играчки, целунах го и го оставих да спи.
Преди вечеря дойде един от приятелите на мадам Форестие. Тя излезе с него, без да каже една дума. Всъщност, мълчанието беше едно от най-често използваните й средства за унижаване на тези, които са зависими от нея, като мен. Не й казах, че не аз, а Мари счупи венецианската кристална ваза. Беше излишно, защото тя сигурно знаеше истината. Не й казах нищо за Мишел, защото бързаше, както винаги.
Мишел е чувствително дете. Той обича животните и приказките за тях, които му чета, преди да заспи. Може да бъде слънчево дете, ако е обградено с любов. Всяка сутрин, когато се събужда, пее, докато стане време за закуска. Струва ми се, че това дете продължава песните от сънищата, в които не се чувства само. Изглежда, че се страхува от майка си. Има нужда от баща си, когото обича, не само защото му купува играчки и различни лакомства.
Когато мосю Форестие остава вкъщи (което се случва рядко), играе с него и го извежда навън. Води го в зоологическата градина, в музея на куклите. Всеки път, щом са заедно, отиват в една скъпа сладкарница близо до музея на Пикасо и Мишел избира най-голямото парче шоколадова торта. Това ми разказва, като обича да повтаря: «Много хубаво прекарахме деня с татко.»
Аз обичам Мишел. И той отговаря на любовта ми с привързаността на чувствително, самотно дете.
Чаках до късно мадмоазел Софи. Когато се върна, не поиска чай, защото беше пияна. Мислех, че е четвъртък. Оказа се, че е петък. Доста често ми се случва да не знам каква е днешната дата, защото времето минава край мен, без да ме докосва.
[…]
…Над Пер Лашез кръжеше ято птици. В тишината чувах само ударите на сърцето си. На гроба на Марсел Пруст имаше много цветя. В търсене на изгубеното време някой като мен изпитваше носталгия към красотата на отминалите мигове с аромат на цъфнал глог, щастливо детство и щастлива любов… Някой като мен се връщаше в миналото, защото се чувстваше уязвим и крехък в настоящето. Като мен някой имаше нужда от Марсел Пруст…
Давах си сметка, че идеализацията на миналото означава отричане от настоящето, неприемане на неговите конкретни измерения. Бягството в миналото означава страх от настоящето, от неговата несигурност и неизвестност. Тази несигурност изпълваше нощите с кошмари, от които главата ми тежеше, когато се събуждах.
Стоях с някакво странно усещане, че бързеят на времето е спрял до мен, че този летен ден с ухание на треви и тишина няма да свърши никога. Бях в Пер Лашез и в същото време не бях, защото мислите ми се връщаха назад, към детството. Защото желанието ми да върна детството бе по-силно от необратимостта на времето.
Изпитвах същото чувство, както в онзи септемврийски ден седмици, преди да тръгна за Париж, когато отидох в градското гробище, за да поговоря с родителите си и с брат си, (както правеше мама преди смъртта си). Бях им доверила страха от това, което ме очакваше, и плахата надежда за промяна в Париж далеч от сина ми, далеч от ябълковата градина, в която бе минало детството ми. Беше невероятно усещането от допира с преходността на времето, от това, че сега съм тук, а утре ще бъда на хиляди километри, че сега слушам мълчанието на миналото и се взирам в бъдещето, което е близко и далечно, че ме има, че съм част от това битие, което е смърт и живот едновременно.
Най-дълъг е пътят на сърцето към мъртвите. Но още по-дълъг е обратният път оттам, където бяха останали мъртвите.
В есенния ден тишината не бе подтискаща. Пламтящият невен върху гробовете на близките ми беше едно жълто петно от живот.
[…]
…На обяд разлях малко от кафето върху ленената покривка на масата. Мадам Форестие едва не получи инфаркт при вида на кафявото петно. Лицето й се изкриви, смали и заприлича на сврача главичка. Бях забелязала, в подобни моменти, когато се посягаше по какъвто и да е начин върху нещо от собствеността й, лицето на мадам Форестие ставаше грозно и се смаляваше като главичка на сврака. То придобиваше зъл и хищен израз и при вида на чужди деца. Тя ги гледаше с остри и пронизващи очи, с каквито свраката отнема пшениченото зърно на малкото и безпомощно врабче. И в ръцете й, макар че бяха грижливо поддържани, имаше нещо хищническо, което се забелязваше в начина, по който хващеше чашката с кафе, захарницата, приборите за ядене. Подобно усещане имах и сега, когато ме хвана за ръката, за да ми покаже петното от кафе върху покривката. Не беше докосване, а сграбчване, както хищник сграбчва жертвата си. Бях забелязала също, че с безшумната и крадлива походка мадам Форестие напомня невестулка. Никога не чувах нейните стъпки. Разбирах, че е идвала, по миризмата, която оставяше след себе си.
Бях наказана, като ми се отне правото да имам свободно време до края на седмицата. Не казах нищо, защото нямаше смисъл. Думите ми нямаше да чуе никой. Преглътнах сълзите. Никой не трябваше да разбере, че страдам от несправедливостта и унижението. Наказанието бе прието с мълчание. Софи излезе на балкона с чашата кафе, а Мари ме погледна с предизвикателна недетска усмивка.
Преди да си легна, написах дълго писмо на сина си Александър, който следва в Художествената академия. Опитах се да скрия болката от днешния ден. Александър не трябваше да знае нищо. Бях дошла тук не само заради Париж, който обичам, но най-вече заради него, с тайната надежда, че ще продължи образованието си в града на Лувъра и Орсе. Разказах на Александър за часовете, прекарани в Пер Лашез, когато не мислех колко е преходно всичко, не мислех за смъртта. С повече подробности писах за Марсел Пруст и Оскар Уайлд, които бяха обичали Париж като мен. Александър знаеш наизуст “Приказка за принца и розата“.
Сега, когато съм далече от Александър, не мисля, че беше “странно дете“, както казваше баща му. Беше по-различен от другите деца, по-чувствителен. По отворените сетива за болката и страданието си приличаме.
Веднъж, когато беше малък, Александър донесе гладно врабче, което бе намерил на улицата. Когато то умря след няколко дни, плака много и беше тъжен седмици наред. Има малко приятели, за които е готов да направи всичко. Един ден ми призна, че е дал всичките си спестени пари на Емил (дете на разведени родители), за да си купи яке за зимата. Подари най-хубавите си обувки на Матей, защото ги беше харесъл много. Ако потрябваше, беше готов да свали всичко от гърба си без капка съжаление. Спомних си, че когато научи за смъртта на дядо си, не се разплака, но цяла седмица не проговори. Завит през глава, се преструваше, че спи. Когато кризата премина, се опитах да обясня на Александър защо дядо му е бил в един от най-страшните концлагери, за които говореха, че са хранели свинете с телата на затворниците. Бяха ги измислили тези, които обезмислиха съдържанието на комунистическата идея и я правеха утопична, недосегаема. С годините тя бе още по-недостижима, заменяйки я с банки, монополи и финансови далавери, които прикриваха с излъскани от грим думи: демокрация и отговорност.
Времето на каскетите се замени с времето на меките шапки, както казваше един много добър писател, убит с чадър в центъра на демокрацията (в един лондонски трамвай), неизвестно от кого и защо според официалната версия, и забравен, както много други честни и добри писатели.
Във времето се събираше помия и кал, и аморалност сред „отговорния” политически елит, който създаваше за себе си и за парите си, закони. Във времето се събираше и ужасна мизерия, от която бягаме на Запад…
Александър трябваше да знае, че истината е относителна, че свободата има различен смисъл за тези, които управляват, и за онези, които са управлявани. Трябваше да знае, че властта променя хората.
Дядо му беше от малкото, които се съпротивляваха на рутината, ограничеността, гаврата с идеалите на миналото. Той се бореше без оръжие, с думи, убеден, че не всичко е наред в управлението и, че отиват до крайност в отричането на религията, на миналото.
– Без минало, без история не може да има държава – говореше той спокойно, убедително. Трябва ни Бог, за да бъдем по-добри. Той не е само нашият Създател, но и учител, който формира нашите пътища. Всички ние сме ученици в науката за доброто, но можем да бъдем и учители на доброто, да помагаме на нашия Спасител.
Баща ми рядко ходеше на църква не защото беше забранено. Той беше близко до Бог със сърцето си и вярваше, че му помагаме не с думите, а с делата си.
Александър приличаше на дядо си. Беше наследил и неговата любов към изкуството, към художници като Гоя и Брьогел. С часове съзерцаваше птиците и дърветата или рисуваше цветя и облаци (най-често, кой знае защо – върху сняг). Веднъж му казах, че цветята измръзват през зимата, а той отговори:
– Няма да измръзнат, ако ги стоплиш с любовта си…
Александър беше убеден, че животните не искат нищо в замяна, когато ги обичаш, за разлика от хората.
.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Доц. Надежда Бонева е поет, писател и преводач, университетски преподавател по „Антична и западноевропейска литература“ в Шуменския университет „Епископ Константин Преславски“ в периода 1975-1989 г. Автор е на дисертационния труд „Константин Величков и италианската литература”, на стихосбирките „Страхът от самотата на щурците” /2006/, „Любовен дует” /2009/, на други две стихосбирки на италиански език /2007 и 2009/, на „Нежността на утрото” /2015/, на романа „Едно лято в Париж” /2014/, откъси от който са публикувани тук. Последната й книга – „Непознатият Константин Величков” излезе миналата година.
.
