Хората на лъжата и злото

Лесно е да мразим лошите хора, макар че св. Августин е казал да не мразим хората, а греха. Обявявайки определени човешки същества за носители на злото, трябва да си спомним съвета на Христос, че преди до посочим сламката в окото на ближния, следва да погледнем гредата в своето. Тук иде реч за тъмната страна на живота и онези, които оценяваме като носители на злото. Те не са приятни хора и присъдата над тях е необходима. Мнозина от нас познават подобни типове, които се срещат все по-често. Необходимо е те да бъдат разпознавани и разбираеми за нас, обикновените хора. От религиозна гледна точка в човечеството и цялата вселена се води борба между силите на доброто и злото. Бойното поле е душата на всеки човек. Около тази борба се върти смисълът на човешкия живот. Понятието за злото заема ключово място в религията, но почти не е отразено в науката. Причина за това е тяхната несъвместимост и взаимното им изключване, особено от страна на науката, която дори се определя като „свободна от духовни ценности”. Но това започва да се променя, защото наука без духовни ценности в крайна сметка се превръща в лудост, като надпреварата във въоръжаването.

Отсъствието на общоприето определение на злото отразява необятността на свързаната с него мистерия. Независимо от това, всеки има в сърцето си някаква представа за неговата природа. Злото е противоположност на живота и му се противопоставя. Накратко, то е свързано с убиването. Някои обясняват злото толкова интелектуално, че това почва да звучи абстрактно и безсмислено. Като казваме, че е свързано с убиване, то не е свързано само с физическо унищожаване. Зло е това, което убива духа. Човешкият живот има няколко същностни свойства – сетивност, подвижност, осъзнаване, растеж, самостоятелност, воля. Унищожаването на което и да е от тях може да стане и без физическо унищожаване на тялото. Можем да пречупим човек или животно, без дори да го нараним физически. Обратно на хората, ценящи видовото разнообразие и жизнени форми и неповторимостта на индивида, други хора избягват неудобствата на живота, като превръщат обграждащите ги в послушни автомати, ограбвайки човешкия им облик.

Накои не различават човешкото зло, като умишленото убийството на човек или животно, от естественото зло, унищожаващо човешки същества при пожари, наводнения, земетресения и други природни стихии. Психоаналитикът Ерих Фром посвещава част от живота си в изучаване на злото във фашистката идеология. Той е първият учен, който ясно определя личностния тип на злия човек, в изследването си върху осъдени водачи на Третия Райх. Той има преимуществото, че обектите на изследването му са вече осъдени от историята като носители на злото. Всички те са притежавали огромна политическа и емоционална власт в един конкретен режим, среда и време, като остава впечатлението, че те са останали нейде в това отдавнашно време и място. А злите хора са твърде често срещано явление, особено днес, и на пръв поглед изглеждат съвсем обикновени. Често деформациите и неискреността им са толкова големи, че ни се струват невъзможни. Заплетените им лъжи, изкривени представи, мотиви и комуникации ни удивляват с тяхната несъстоятелност. Чувстваме се прекалено слепи, за да се ориентираме в заплетените коридори, през които ни водят, и прекалено слаби, за да ги дарим с любов срещу изпепеляващата им омраза. Чувството на отвращение може да ни бъде много полезно като диагностично средство, което по-бързо и по-точно ни сочи, че се намираме в присъствието на зло човешко същество. То е могъща емоция, която ни кара веднага да избегнем онова, което ни отблъсква, да избягаме от него. И точно така е най-правилно да постъпим при нормални обстоятелства. Злото е отблъскващо, защото е опасно. Оставайки прекалено дълго в негово присъствие, то ни отравя и е разрушително за нас. Реакцията на отвращение е инстинктивна и ни е дадена като спасителна радарна система. Друга реакция, която често предизвиква злото, е объркването и тази реакция е напълно уместна. Лъжите объркват. Злите хора са „хора на лъжата”, които заблуждават другите и трупат пласт след пласт заблуди. Макар и всяващи страх, те са достойни и за съжаление. Вечно бягащи от светлината на разобличението и гласа на собствената си съвест, те са най-уплашените хора на света. Животът им е истински кошмар и няма никаква нужда да бъдат изпратени в ада, защото те са вече в него.

Главният недостатък на злото е отказът да бъде признато. Те могат да живеят и на вашата улица, да бъдат богати или бедни, образовани или неуки. В тях няма нищо забележително и драматично. Не са обявени за престъпници. Но най-често са солидни граждани – бизнесмени, политици, журналисти, полицаи, военни и пр. Как е възможно това? Как е възможно хората на злото да не бъдат обозначени като престъпници? Ключът е думата „обозначени”. Те са престъпници, доколкото извършват престъпления, за които не са и често няма да бъдат обвинени. Освен в случаи като с Хитлер и други доказани диктатори, заедно с обкръжението им, постигнали неограничена власт, освобождаваща ги от вината за извършеното.

В практиката си на полицай често съм беседвал служебно с осъдени престъпници. Те почти никога не се приемат за виновни и зли. Обикновено са деструктивни, и то последователно такива. Макар и пред властите да не поемат отговорност за злодеянията си, в порочността им има известна откритост. Твърдят, че са заловени и осъдени именно затова, че са „честни престъпници”. Истински лошите винаги се измъкват и остават извън затвора – казват те. Тези твърдения им служат за оправдания, но лично аз смятам, че са напълно прави. На тези в затвора винаги може да се постави диагноза и характеристика – като лудост, импулсивност, агресивност и липса на съвест. Но тези извън затвора нямат подобни видими недостатъци. Разграничавайки злите хора от обикновените престъпници, следва да различим злото като личностна черта от хората, извършили лоши дела. С други думи, лошите дела не правят злия човек. Иначе всички щяхме да бъдем зли, защото вършим и лоши неща. Тъй като не можем да бъдем съвършени, всички ние грешим. Естествено престъпленията са с различна тежест. За греха и злото е неправилно да се степенуват. Да разбиеш банкомат, измамиш банка изглежда по-малко отвратително от това да мамиш и ограбваш бедните. Но престъплението си е престъпление. Законът прави разлика между това да мамиш бизнеса, държавата с укриване на данъци, и това, под предлог че е била с приятелки, съпругата да изневерява на съпруга си. Но всички тези деяния представляват лъжа. Ако сме честни към себе си, следва да признаем, че мнозина от нас съгрешават по подобен начин.

Колкото и да е странно, злите хора са често деструктивни именно, защото се опитват да разрушат злото. Проблемът е, че го локализират погрешно. Вместо да унищожават другите, би трябвало да унищожат болестта в себе си. Думите „образ”, „привидност”, „погледнати отвън” са особено подходящи да ги разберем. Макар че са лишени от всякаква мотивация да изглеждат добри, те неистово се стремят да изглеждат такива. Именно затова са хора на лъжата. Без да признават, те чувстват естеството на своята природа и неистово се стремят да избягат от това. За разлика от психопата, те не са съвсем оперирани от чувство за морал. Злото е възможно да бъде разпознато от неговата маска. Виждаме усмивката, която прикрива омразата, мазното ласкателство, което прикрива яростта, кадифената ръкавица, в която се крие юмрук. Маската, която злото най-често избира, е маската на любовта. Затова най-типичната жертва на злото са децата. Това е естествено, защото децата са най-слабите и беззащитни членове на обществото, но и защото родителите имат власт над живота им, която по същество е абсолютна. Незрелостта на детето и произтичащата от това зависимост оправдава голямата власт, дадена в ръцете на родителите. Отношението родител – дете е отношение на принудителна близост. Господарят винаги може да продаде роба си, но не така е с родителите. Както детето не е независимо от родителите си, така и на тях не е лесно да избягат от децата си и от проблемите, които им създават. Ако искате да потърсите злите хора, най-лесният начин е да проследите жертвите им. А най-вероятното място, където може да ги намерите, е сред родителите на емоционално разстроени деца.

Тъй като са експерти по маскировката, разкриването на злите не е лесно. Трябва да изучаваме и да познаваме човешкото зло, въпреки нежеланието му да бъде изучено. Основният му психологически проблем се крие в нарцисизма, на който посветих преди година публикацията „Нарцисът, отровното цвете на обществото”. По тази причина няма да се спирам на него.

Злите хора отричат да страдат от угризения на съвестта за своите прегрешения, несъвършенства и причинени злини, като прехвърлят вината на други. За тези, над които господстват, създават едно умалено болно общество. Изживяват ли някакви морални страдания злите и фалшиви хора? Външно не изклежда, че страдат дълбоко. Така и трябва да бъде, тъй като не признават слабостите и недостатъците си. Те трябва да смятат, че са винаги на върха, че винаги те командват. Нарцисизмът им го изисква. Компетентният им вид не е нищо повече от привидност и преструвка. Вместо да командват те, командва нарцисизмът им, който винаги изисква, принуждава ги да поддържат форма и цялостност. Помислете си само, каква психическа енергия се изисква, за да се поддържа този толкова характерна за злите хора привидност. Определено можем да ги съжалим за това, че прекарват живота си в непрестанни страхове от разобличение. Каква сила ги е обладала, какво ги тласка? По същество това е страхът. Те се ужасяват, че привидността ще се разпадне и ще бъдат разобличени пред света и пред себе си. Страхуват се да погледнат злото в себе си. От всички емоции страхът е най-болезнен. Независимо от усърдното им старание да изглеждат спокойни и хладнокръвни в ежедневието си, изживяват живота си със страх. Дори и да не сме способни да ги съжалим за ужасните старини, които ги очакват, можем да им съчувстваме и съжаляваме заради този страх.

Но, освен индивидуално зло, съществува и колективно зло. Особено по време на война. Ние, хората, сме така устроени, че се нуждаем от чувство за собствена социална значимост. Усещането, че сме нужни и полезни, е приятно за всеки. И обратно, нищо не предизвиква по-голямо отчаяние от усещането, че сме безполезни и ненужни. Във време на траен мир военните са пренебрегнати. В страната си са смятани в най-добрия случай за необходимо зло, а от някои – и за паразити. По време на война обаче стават жизнено важни за оцеляване на държавата. Презрените стават герои. Военната ситуация не само радва военния от кариерата, но му носи и икономически изгоди от участие в мисии и военни конфликти, особено когато са извън страната. В мирно време повишенията и бюджетът не нарастват. За да може да оцелее тогава, професионалният военен следва да притежава морална издърливост, по-висока от обичайната. Трябва да чака, непризнат и захвърлен, докато възникне военен конфликт, когато отново ще получи своето. Отговорността му внезапно и драматично нараства. Повишенията идват бързо. Расте заплатата, засипват го с премии и облаги. Отново той е човекът на деня, авторитетен и значим.

При това положение редовият военен, ако не съзнателно, то подсъзнателно мечтае, жадува за война. Във войната той се реализира. Малцина военни, които са духовно извисени, успяват да преодолеят могъщите и естествено присъщи на професията им наклонности, за да защитят каузата на мира и да работят за нея. Но такива невъзпети герои и мъченици на каузата на мира сред тях се срещат рядко.

Друг фактор, на който трябва да се обърне внимание, е технологичното ниво на армията. Значително по-лесно се воюва не в пряк двубой с противника, а с натискане на копчета за освобождаване на бомбен товар и ракети от самолета, както и поразяване на цели от немислими преди години разстояния. В това отношение армията е отражение на увлечението на цялото общество от машините, компютрите, роботите, които правят всичко вместо тях, включително убиването, лесно и успешно на стотици и хиляди хора. Военни и цивилни жертви. В резултат на това с неутолима страст се впускат във военни конфликти с неравностоен противник. Списъкът е дълъг. И все пак, цялата събрана накуп технология, ноу хау и военни умения понякога не вършат работа. Примерите във Виетнам, Афганистан, Йемен и сега в Сирия са красноречиви. Не могат да спечелят войната, въпреки огромното технологично превъзходство. Не друг, а непобедимите военни усетиха немислимото. Не могат да постигнат единственото, за което ги има, и да оправдаят съществуването си. Грижливо култивираната „чест на пагона”, гордата им традиция, всичко отива по дяволите.

Така стигаме до масовите убийци. Един от най-злите с невероятна и мрачна лудост е примирет с Адолф Айхман. Но един от най-обозпокоителните факти в процеса срещу Айхман е, че той е бил прегледан от независими психиатри преди процеса и те констатирали, че е съвършено нормален. Човек, на чиято съвест лежи смъртта на милиони евреи от Холокоста. Всички ние поставяме знак на равенство между чувството за справедливост, разсъдливост, способност за любов и разбиране на ближния. Разчитаме, че хората със здрав разсъдък ще запазят света от варварство, лудост и разрушение. И сега започваме да разбираме, че тези хора са най-опасните. Именно нормалните, добре адаптиращи се хора, без угризение и малодушие насочват ракетите и натискат копчетата, които ще поставят началото на грандиозния празник на разрушението. Празника, който те, нормалните, са ни подготвили. А заедно с тях хилядите и милиони учени, инженери и специалисти, работещи за военно-промишлените комплекси, въоръжаващи и превъоръжаващи армиите и търгуващи със смъртта.

Какво да правим с носителите на злото, които така успешно се преструват на здрави, когато тяхната разрушителна способност е призната за толкова „нормална”? На първо време трябва да престанем да вярваме на маските и да се подвеждаме от лъжите. Една стара максима гласи: „Опознай врага си!”. Трябва не само да разпознаваме, но и да изучаваме тези хора. И да направим, каквото е по силите ни, за да ги лекуваме, контролираме и изолираме.

Знаем, че добрите хора могат да се оставят да бъдат проникнати от злото на другите, да бъдат смазани и същевременно да останат непокътнати, да бъдат в известен смисъл дори убити – и все пак да оцелеят и да не се предадат. Винаги, когато това се случва, равновесието на света се възвръща.

Светослав Атаджанов