Беше началото на 70-те години на миналия век. Тръгнаха да електрифицират Делиормана. Помня добре, когато прекараха тока. Плъзнаха огромни камиони, надойдоха кранове със стрели, заизвиваха ги чак до облаците, багери закопаха черни дупки по калта. Взираха се амуджите нагоре и се тюхкаха пред това чудо невиждано. Тогава им паднаха и чалмите и се затъркаляха в локвите. Погледнаха ги те, аха, да ги вземат и да ги накачулят отново по келявите си глави, но носи ли се кален фес? Погледнаха към бомбетата, но и българите бяха ги изхвърлили отдавна. Така и тръгнаха гологлави оттогава. Идеше край на мизерията, настанила се по тези земи от векове насам. Скоро и те щяха да могат да седят пред екраните и да гледат как Стефчо и Митко Бомбата громят фашистите от екрана, които не бяха прекарали ток досега, за да могат и те да гледат „На всеки километър“.
Аз, още невръстен, нахлузил кърпен панталон на гъза, обикалях по цял ден и се въртях около крановете. Естествено, бях гонен винаги, но когато работниците, изморени, сядаха да жулят бира под някоя сянка, се изкатервах чак до върха на новодиктисания метален стълб. Исках да погледна до края на света.
– Щяло да светне като Париж – кефеше се баба, седнала на безкрайни разговори с кадъните. Ще рече човек, че все в Париж е пазарувала досега, та знаеше как ще светне.
Седеше и дядо на сундурмата, приглаждаше си брадата и къркореше с наргилето.
– Ще опетлаят нещо – изричаше, потънал сред облаци дим. – Ъхъ… ще опетлаят.
Разбира се, аз още не знаех как се опетлават нещата, но когато пуснаха Шейтана по жиците (че какво е нещо, що се движи из жиците, ако не Шейтан?), се разнесоха невиждани пукотевици и светкавици в махалата, и то посред бял ден. Не след малко пламна плевнята на Мемиш ага. Облаци се заизвиха чак до небето. Затичаха се амуджите с кофи в ръце, но докато идат до Голямата чешма и донесат вода, плевнята изгоря.
– Тюх… – вайкаше се и кметът Кирчо. – Хубава плевня беше…
– Изгорях… изгорях… – скубеше си косите и Мемиш ага, легнал на двора.
По някое време дойде и пожарната от Шейтанджък. Развиха маркучи, намокриха димящите отломки, ей така, колкото да не е без хич, съставиха един хубав акт на Мемиш ага за безстопанственост и се накачулиха отново на камиона.
– Стига си ревял като вдовица за… – разкрещя се по някое време Кирчо към Мемиш ага. – Цивилизация ви докарвам тука, а вий…
– Цивилизация, ама плевнята… – опита се да каже нещо пострадалият.
– Догодина ще ви докарам и вода. Тогава ще можете да гасите с маркучи като пожарната в Хитрино.
– Цивилизация докарвали – осведомих дядо, който не беше помръднал от мястото си.
– А… и с нея ще опетлаят нещо – измърмори дядо и се зае да прави облаци с наргилето.
Кирчо удържа на думата си. На следващата година разкопаха цялото село и положиха дебели тръби. Най-накрая и амуджите щяха да могат да се къпят като бели хора, а не само да се подмиват с ибриците.
– Пак ще опетлаят нещо – не мирясваше отново дядо.
– Ще опетлаем Мустафа ага, ама на магарето наловете ще опетлаем – хилеше се Кирчо.
Да, ама като пуснаха водата, тя потече от контакта на Мемиш ага. Отново се чуха гръмотевици и светкавици прорязаха синьото небе. Пламна къщата на Мемиш ага. Пълнеха кофи амуджите от чешмата, че що е маркуч още не знаеха. Пристигна и пожарната от Шейтанджък, съставиха резервния акт, пожарникарите се изпикаха върху руините на къщата и се накачулиха обратно на камиона.
– Кирчо… изгори ме, Кирчо, с тази твоя цивилизация – ревеше Мемиш ага и отново си скубеше косите, легнал на двора.
– Догодина ще ви прекарам радиоточки, че да можете да се притичвате по-бързо – нареди кметът Кирчо. – И всички да си купите маркучи.
Почнаха следващата година да опъват жици за радиоточките, че да могат амуджите да притичват с маркучите си, когато пламне отново къщата на Мемиш ага, а дядо отново си знаеше своето.
– Пак ще опетлаят нещо – изричаше от сундурмата си. – Винаги опетлават нещо.
– Не искам радиоточка – молеше се и Мемиш ага на Кирчо, но сякаш някой го чуваше.
Включиха радиоточките и от къщата на Мемиш ага се разнесе гласът на радио „Свободна Европа“.
– Комунизмът ще падне… – обясняваше разпалено някой.
– А бе, идиот, не това копче – се чуваше и гласът на Кирчо, идващ отдалеч, сякаш някъде от Европа.
Този път пристигнаха милиционери. Разпитваха с дни Мемиш ага, но не откриха нищо и накрая го оставиха и си тръгнаха безславно.
Минаха години. До края на света не можах да прогледна. Колкото по-нависоко се изкатервах по стълба, толкова по-необятен ставаше той. Взирах се в далечината, но погледна ли надолу, винаги виждах плевнята на Мемиш ага.
Снощи минах отново покрай къщата му. Цялото село бе се насъбрало там с маркучи в ръце. Или по-скоро това, което бе останало от селото след идването на цивилизацията – старци, клечащи в калта. Мемиш ага, вече на преклонна възраст, седеше на пейката, награбил бастуна си в ръка.
– Какво става, Мемиш ага? – попитах, след като поздравих.
– Как какво, докторе? – въздъхна той. – Ти не слушаш ли новини? Подводница щяла да падне.
– Подводница?
– Да, подводница.
– Каква подводница?
– Китайска, каква?
– Те, китайците, една запалка не могат да направят, докторе – намеси се и друг. – Щракнеш, а не пали. А сега, цяла подводница вдигнали в небето.
– А вие, защо кибичите тука?
– Че къде другаде да падне, освен върху плевнята на Мемиш ага?
Прибрах се. Дядо отдавна се беше поминал. Седнах и запалих наргилето му. Пазя го като скъп спомен от него. Запаля ли го и попадам във вълшебен свят. Заизвиха се облаци дим.
– Ще опетлаят нещо – изрекох. – Не могат да не опетлаят. Каквото и да стане… – все плевнята на Мемиш ага е виновна. Ъхъ… ще опетлаят. Егати цивилизацията.
Хасан Ефраимов
