Случаят с арестуваната кметица на район „Младост“ Десислава Иванчева продължава да е в центъра на медийното внимание в България. Първо беше показният арест и стоенето с белезници с часове в центъра на София, пред камерите на телевизии с национален обхват, после и решението за оставяне на Иванчева в ареста, като и в съдебната зала кметицата беше с белезници и зад стъклена преграда, откъдето с викове се опитваше да отговаря на журналистически въпроси и даже с бележки, които показваше през стъклото. В същото време по телевизиите с национален обхват са канени да говорят предприемачи и граждани, които казват, че Иванчева неправомерно им е пречела, а днес се появи по телевизионните студиа и строителният предприемач, по чийто сигнал кметицата е била задържана, и имаше възможност да обяснява на милиони зрители, че е бил изнудван.
Самата Ивачева обаче, която, ако се съди по невероятната показност на нейния арест, е едва ли не символ на корупцията и на борбата срещу нея, въпреки че е само една районна кметица в София (единствена, която не е от управляващата партия ГЕРБ, от която са всички други районни кметове), е поставена в ситуация на изолация, на запушване на уста, на опити да каже нещо на журналистите с викове, понеже не й се дава друга възможност. Нима всичко това е в името на закона?
Каквато и да е истината, самият факт, че цялата държавна машина едва ли не бе в прегната срещу една районна кметица, това, че с нея се държат, все едно е терористка, която, ако не е със запушена уста, с белезници и изолирана с прегради, ще вземе да хвърля някоя бомба, поражда много съмнения. И така, докато символът на корупцията в България, както и на борбата срещу нея, се оказва тази районна кметица, зад която не стои нито една политическа сила, вече няма защо публиката да мисли за скандалите с невнесините в НАП милиарди левове ДДС, скандала с купуването на компания като ЧЕЗ от доскоро неизвестната Гинка Върбакова и други подобни големи скандали, които опират до висшите етажи на властта и до срастването на олигархията с политическата, съдебната и медийната власти.
По-долу може да се види мнението на един български съдия по казуса „Иванчева“.
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Като съдия нямам право да коментирам неприключили производства. Не познавам и фактите, за да мога да имам обосновано мнение по медийно отразения случай „Иванчева“.
Като юрист и гражданин обаче ми се иска да дам своя скромен принос в разясняването на основни принципи и положения, приложими във всяка демократична и правова държава.
Конституцията на Република България (КРБ) в своя преамбюл издига във върховен принцип правата на личността, нейното достойнство и сигурност. Нормалното съществуване и развитие на личността във всяка демократична държава, каквато България следва да бъде съгласно Конституцията (преамбюл), е невъзможно без съществуването на т.нар. „комуникационни права“, уредени в чл. 39-41 от Конституцията (вж. Решение 7/04.06.1996 г. по к.дело 1/1996 г. на Конституционния съд). Според чл. 39, ал. 1 от Конституцията всеки има право да изразява мнение и да го разпространява. Такова право има всеки (български гражданин или чужденец), включително лицата, които са обвиняеми. Последните, съгласно чл. 31, ал. 3 от КРБ, се смятат за невинни до установяване на противното с влязла в сила присъда. Ограничаване на правата на обвиняемия, например правото на свободно придвижване (а от там на труд, на упражняване на родителски права и др.) се допуска само доколкото е необходимо за осъществяване на правосъдието (чл. 31, ал. 4 от КРБ). В демократичните и правови държави обществото, а и правосъдието в частност, има полза гражданите да говорят, тъй като по този начин може да бъде съобщена информация, която може да има важно значение за обществото. В наказателното право всяко изявление на обвиняемия е ценно, тъй като се предполага, че същият като евентуален извършител знае и може да даде информация, която може да е полезна за разследването (информацията може и за не е ценна или дори невярна, но за да бъде установено това, трябва преди всичко да бъде дадена/получена). За това обвиняемият има право да мълчи (чл. 115, ал. 4 от НПК), но никога не му е забранено да говори.
С оглед на всичко казано, което далеч не претендира за изчерпателен анализ, е ясно, че запушването на устата на човек, които е задържан по подозрение в извършено престъпление, на публично място, в присъствието на много хора и дори медии, не може да има никакво юридическо основание. Да се опитваш да затвориш устата на обвиняем, означава да се опитваш да затвориш устата на правосъдието. Означава да лишиш гражданите от правото да са информирани, за да могат да си съставят собствено мнение. Означава да кажеш, че гражданите трябва да слушат само твоята дума. Това е не е просто антидемократичен и противоправен акт, а израз на ретроградно мислене, което разкрива опасни тоталитарни тенденции.
Методи Лалов
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
*Авторът е съдия в Софийски районен съд. Бил е заместник-председател и ръководител на Наказателното отделение, а след това и председател на Софийски районен съд (2012-2016). Хоноруван преподавател по наказателно право в СУ „Св. Климент Охридски“.
