Тръгват за добро, изоставят я, за да живеят, а тя е във война – радост срещу мъка.
Защо да се радва? Каква радост, ако при наводнение изплуват шепа хора? А другите?
Но и мъката стиска зъби. Каква скръб, ако заминават в уредена страна? Или и това е поредният празен балон?
Таксито спира. Вратите на летището са автоматични. Багажът е по-тежък от момчетата й – сакове, върху тях още сакове. Блестящи змии-ципове опасват гумираните брезенти на опаковките.
Наоколо е пълно със семейства, които изпращат. Има всякакви хора – едни са въодушевени, а други – застинали, като мумии.
Пресичате плъзгащи се врати. Колко много знаят тия врати! Какви съдби са изпращали в механичния си ред…
А днес? Динамични пътници. Млади. Все млади, готови за щурм, въоръжени, но не с оръжие, запасени, но не с пари.
Преди „хиляда“ години и нейното семейство пътуваше до морето със самолет, фоайетата миришеха на морска пяна и водорасли, хората се смееха и си подвикваха. Сега са тихи, а въздухът е сух като в пустиня.
Червеният бутон я откъсва от своите. Тръгват един по един. Багажът отплува на колички през пропуска, гъмжилото около вратата я олюлява, до „перваза на плача“ се подрежда нейната фамилия, отпуска лакти върху студения цимент и започва да маха. Зад стъклената врата младите чезнат навътре, към митницата, и оттам – през граничния контрол.
Зад „перваза на плача“ очите са сухи, след малко не са сухи. Безсмислена мъка. Тукашен страх. Хайде, избърши си очите, бъди щастлива и горда. Децата ти са способни (но само те ли?). Заминават (а кой е виновен?), за да докажат (на кого и какво?).
Децата ти бягат от дните, които ти не им уреди. Цял живот бързаше и се притесняваше, а нищо не им уреди. Бягат от преброените залци и тъмния утрешен ден. От терора на новата класа, която още не си знае парите…
Живяхме със средни скорости, имахме и бъдеще. А сега заминават с потомците, с жените си и със своята абстрактна наука, в която думите са производни на имагинерните промени.
Отиват далеко. Всичките.
Какво не им даде?
Кога сбърка ти, само ти, а не времето, не нравите, не обърнатото колело на социалния уж прогрес?
Аерогарата няма вина, но тази сутрин прилича на цирк. Цирк, който бърза да открие чужд град, за да нахрани потомците си и да потегли за по-големи градове, а после за още по-големи… И все чужди. Боже, дано поне не бъдат враждебни!
На прощалния обяд у дома, през отворената балконска врата долетя пчела. Кацна върху ръбчето на чашата на големия й син, а тя спря ръката му и я изнесе на балкона – да отлети. Малко, тромаво насекомо, но и то си има свой дом за прибиране.
Синовете й са стройни – като два бора от Пирин. Предават багажа и гледат назад. Упътват се към граничния пункт и махват за сбогом. Край. Няма ги.
Снахите – и те се обръщат. Страните им не са сухи. Жени. Очите на техните майки са угаснали от плач.
За ръцете на снахите са заловени три вълшебни съкровища. Едното – едва проходило, другото – весела педя над него, а третото – израсло и буйно като кавалерийски кон.
Най-малкото пристъпва назад – също раче – осмокраче, вади две пръстчета от дългото си ръкавче на якето и маха, маха, маха, защото така правят всички.
На добър път, раче – осмокраче! Внимавай да не паднеш в големия океан!
Дарина Герова
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––-
Дарина Герова е родена през 1934 г. в София. Завършила е Журналистика в СУ „Св. Климент Охридски”. От 1960 до 1990 г. работи във всекидневниците „Народна младеж“, „Отечествен фронт“ и „Труд“; в Комитета по правата на човека, председател на Комисията по етика към СБЖ. Сценарист е на филма „Ева на третия етаж“. Издала е книгите „Възрастни деца“ (1967), „Обеден дъжд“ (1967), „Прашно слънце“ (1969), „Дом на върха“ (1972), „Добър ден, сине!“ (1976, 1985), „Ана Май“ (1977), „След празника“ (1981), „Ева на третия етаж“ (1982), „Грешни сме, Господи!“ (1985), „Икони за невярващи“ (1990), „Болка на жена. Избрани разкази“ (1995), „Среща“ (2004), „Америко, Америко!“ (2012), „На юг от Дунава“ (2017).
