Преди време открихме нова тема и дори нова група във Фейсбук – „Ефектът на пеперудата и ние„ (вж. линк).
В нея зададохме въпрос: Замисляли ли сте се накъде върви светът, възможно ли е той да стане по-добър и мога ли аз да го подобря поне мъничко?
Първа на нашата молба за коментари* и за собствен разказ по темата се отзова Даниела Вълканова. Ето какво пишат за нея нашите приятели от Чикаго.бг:
Даниела Вълканова е родена в гр. Хасково. Идва в Америка през 2005 г., като плановете й да се върне в България са изместени от предизвикателството да учи в Чикаго. Без почти никакъв английски, тя започва образованието си от нулата, учейки езика, като след това записва полувисше по специалност счетоводство. След завършването осъзнава, че цифрите не са нейна слабост и решава да се насочи към графичен дизайн. Първата й работа по специалността е във вестник „България“. След като забременява с второто си дете, Даниела се отдава на семейството си. Година по-късно започва работа в „Реклама медия“ като графичен дизайнер. Едва шест месеца по-късно получава предложение да създаде български вестник „БългAрена“. Късметът е на нейна страна и така тя сбъдва своя мечта – да създаде вестник, който да мотивира и подчертава доброто в ежедневието. Проектът се разраства, но поради различия между собственика и Даниела в интересите и амбициите за бъдещето на вестника, през януари 2017 г. вестникът е спрян от печат. Даниела започва работа като графичен дизайнер в Research Products International, като продължава да работи върху обединяването на българската общност в Чикаго и околността. В свободното си време тя се занимава с благотворителност, в полза на бедни български семейства и нуждаещи се деца -„Дари усмивка на дете“ във Фейсбук. Последната акция, организирана от нея, бе отварянето на български раздел в библиотеката на Маунт Проспект.
А ето какво тя самата ни изпрати на редакционния имейл, по повод „Ефектът на еперудата и ние“. Публикуваме го дословно, почти без редакторска намеса.
В отговор на материал на Петър Стаматов, публикуван в eurochicago.com – “Ефектът на пеперудата и ние”; или защо всяко наше добро дело е значимо, а възможностите ни – неограничени.
Нов ден. Отваряме очи и забързани поемаме по пътя на своето ежедневие, улисани в проблемите, емоциите и очакванията си. Личният ни успех, живот и цели са единствената ни мотивация да положим каквото и да било усилие.
А това ли е предназначението на всеки нов ден в живота ни? Да задоволяваме физическите си нужди, да угаждаме на егото си и да следваме общоприетите норми за поведение? Аз мисля, че е много по-значимо от това!
За мен всеки нов ден е едно ново начало, шанс да променим живота си и този на околните. Всеки нов ден е възможност да бъдем по-пълноценни и добри, по-значими един за друг. Слънцето винаги изгрява от изток и залязва на запад, но всеки изгрев е различен и неповторим, каквито са и възможностите във всеки ден. Понякога съзнателно, а друг път несъзнателно повлияваме върху живота на другите със своите постъпки, думи, отношение. Когато казваме, че нищо не зависи от нас, ние просто не осъзнаваме своята важна роля в еволюцията на света. Ефектът на пеперудата е доказан феномен, който разкрива колко тясно обвързани сме един с друг и колко малко усилие от наша страна е нужно, за да промени хода на историята.
Една усмивка, добра дума, подадена ръка в труден момент могат да променят нечий живот. Често това се случва неволно, без дори да осъзнаваме как сме успели с толкова малко усилие да повлияем на цял човешки живот. Такива хора има и в моя живот. Те волно или неволно са ми помогнали да бъда човекът, който съм, тук и сега. Хора, които са дали нещо толкова малко от себе си, но за мен в онзи момент то е било всичко.
Сещам се за една такава случка в седми клас. Моя приятелка цяла година се подготвяше за изпита си по биология, ходеше на частни уроци, внимаваше за оценките си, които образуваха бала за влизане в гимназията. Аз нямах такива амбиции. Като цяло се носех по течението.
Един ден бяхме вкъщи, с тази ми приятелка Кристина, когато тя някак отвори темата за приемните изпити след седми клас пред майка ми. Майка ми веднага се обърна към мен с въпроса „Ти няма ли да кандидатстваш?“
Как да кандидатствам? Не бях подготвена за изпит по нито един предмет. Съучениците ми, които мислеха да полагат изпити, ходеха на уроци от началото на учебната година. А и оценките ми бяха все петици. Нямах шанс. Но, майка ми настояваше да опитам. Реших, че литературата е възможност. Възможност бе и математиката, колкото и малки да бяха шансовете ми. А майка ми като се заинати – опитай и ти с биология.“Как? Биология? Едва с петица ще завърша. Нямам шанс! Не съм подготвена. Няма само да се излагам и да хвърляме парите на вятъра!“ Но майка ми настояваше да опитам заради нея. Просто да опитам.
Записах се и за трите изпита и … влезнах с оценката от този по биология, без малко в същата паралелка, в която беше моята приятелка. Случилото се беше важен урок за мен. Осъзнах, че ние сами си слагаме бариери по пътя към успеха, в страха си да не се провалим. А всъщност такова нещо като провал няма. Той е само в главите ни. Всеки опит, успешен или не, е крачка напред, научава ни на нещо ново.
В гимназията пък срещнах друга приятелка, заради която дойдох на бригада в Америка. А оттам и живота ми тръгна в друга посока. Друг човек, който ми помогна да повярвам в себе си и да се боря въпреки трудностите, бе един от първите ми познати в САЩ – Бени. В градчето, където пристигнах на бригада имаше много студенти. Конкуренцията беше жестока. Работех в Мак Доналдс и не правех почти никакви пари. Трябваше бързо да си намеря втора работа. От познати, които бяха идвали на бригада преди, бях чувала колко е трудно да започнеш като сервитьор. Трябва ти перфектен английски, опит, а и тежки табли носели, непосилна работа за жена. За съжаление почти не говорех езика и нямах опит с големите табли. Но, неволята учи. Събрах кураж и реших да опитам за каквато и да е работа в един гръцки ресторант. На вратата ме посрещна младо момче. Оказа се българин, който живеел там от години. Веднага ме препоръча на шефа си за сервитьорка и се зае да ме обучава. Как се обучава човек без английски и опит? Не питайте! Половината неща от менюто не можех дори да изговоря. След седмица трябваше да се оправям сама. Посрещах клиентите си с широка усмивка, каквото не разбирах ги молех да повторят или посочат от менюто. Но шансът, който това младо момче ми даде в този момент, ме мотивира никога да не се отказвам. От тогава отдаде ли ми се възможност – грабвам я без дълги размисли. Няма по-голямо мъчение от съжалението по пропилените възможности.
Друг човек в същото градче, който разби представите ми за път към успеха, бе следващият ми мениджър в Америка. Винаги са ме учили да съм мила и скромна и до тогава нямаше нищо напористо в характера ми. В центъра на градчето ни имаше един доста зает ресторант, в който знаех, че се правят доста добри пари. Веднъж попълних молба за работа, но мениджър ми отговори, че не търсели хора. Две седмици по-късно пак опитах и успях да си насроча интервю за следващия ден, като този път на смяна беше друг мениджър – Маргарет. Това не бе присъщо за мен. Обикновено, затворят ли ми вратата, не смеех да почукам отново. Запътих се за интервюто с надежда, но на вратата на ресторанта засякох две симпатични момчета, които се оказаха българчета и казаха, че току що са ги наели. Имах лошо предчувствие. Действително се разбра, че Маргарет веднага ги бе наела и сега вече аз не и трябвах. Помня, че се ядосах. Беше нечестно. Те дори нямаха насрочено интервю. Уви животът не винаги е честен. Понякога трябва да изстрадаме победата си. След още две седмици се появявам пак в същия ресторант. Посреща ме първият мениджър, Бойс. Стъписан с подигравателен тон, ми казва: „Ти не беше ли тук вече? Като си тръгна предния път изглеждаше доста ядосана. Кога ще се откажеш да се връщаш тук?“ Без дори да отразя сарказма му отговорих, че няма да се откажа докато не ме вземат на работа. Това вече го накара да размисли. Е, нае ме.
И до ден днешен, когато ми затворят едната врата, чукам на следвашата. Колкото повече затворени зад гърба ми съм по-близо до тази, която ще ме пусне да вляза. Или с други думи, няма невъзможни неща! Вярвате ли, че това е което искате, не приемайте НЕ за отговор.
Най-яркият пример, когато някой е променил хода на живота ми, бе срещата ми в Чикаго с братовчедката ми Kристинка. Изключителен човек – добра, мила, красива. Дойдох на гости на приятел в Уисконсин Делс и тъй като летях до Чикаго се срещнахме по инициатива на баба ми преди да се върна в Уилямсбург. Не се познавахме до тогава. На този етап бях решила да се прибирам в България. Не можех да издържам повече тук. Носталгията, липсата на приятели и личен живот ме съсипваха. Тя ме попита дали не искам да уча тук, в града. Нямаше как. Къде щях да остана? А кое училище ще ме приеме без английски? А работа? Немислимо беше. Тя ми предложи да остана у тях, докато си намеря квартира. Намери във вестника реклама на адвокатска кантора и ми даде телефона на училище, където тя е учила английски и можели да ми помогнат за документите ми като студент.
Останах в Америка благодарение на нея. Тя и съпругът й ме приеха безрезервно в дома си за повече от два месеца, а дори не ме познаваха. Никога няма да забравя този жест.
Благодарение на братовчедка си осъзнах, че винаги е добре да помогнеш, защото понякога ти си единствената надежда на човека срещу теб. Често казваме, че нежелана помощ не е помощ, но ще възразя. Понякога хората са толкова объркани и отчаяни, че дори не си представят изход от ситуацията. Бъдете лъчът светлина, който ще помогне на цветето да разцъфти. Силата на промяната е в нас!
Даниела Вълканова
––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
* Изпращайте Вашите истории на редакционния имейл на Еврочикаго (линк) или в специално създадената Фейсбук група (линк). Поканете ако искате в нея и свои приятели, които също имат какво да разкажат. Защото животът много пъти доказва, че дори съвсем непознат, съвсем обикновен човек може да промени съдбата ти. А ти след това да промениш съдбата на другиго, а той на следващ…
Всеки от нас може да пази поне един спомен, подобен на вече публикуваните. Разкажете го – той може да е поучителен за другите и да промени мисленето им и дори битието им. С разказа си ще благодарите и на хората, които са Ви помогнали при срещите си с Вас. Ще съберем и пазим всички Ваши истории, а в бъдеще време може би най-интересните от тях биха могли да попаднат в поредната безплатна книга (вече имаме издадени три такива) и в безплатната ни виртуална библиотека (линк).
.
