На слънцето искам да бъда сестра,
със лъчите му аз да запявам,
със него да срещам добрата зора,
със него света да огрявам.
Петя Дубарова, 1974 г.
На света винаги е нужен Поет, за да му прилива Дух – каза Добрина Топалова, автор на книгата „Явлението Петя Дубарова“.
Поети и артисти са духодарителите на един град (и една страна). Така Бургас е нарисуван от Георги Баев, възпят от Тончо Русев и изписан от Христо Фотев и Петя Дубарова. Ако бъде разрушен, може да бъде възстановен по картините на Баев, песните на Русев и стиховете на Фотев и Дубарова.
ПЕТЯ ДУБАРОВА е родена на 25 април 1962 г. в Бургас – „най-синьото вълшебство” на света. Живее до Пожарната команда и Борисовата градина в града, учи в Английската гимназия и, озарена от гените на родителите си и фотоните на Фотев, като дете започва да пише стихове. Защото мечтае да „бъде сестра на слънцето“ и „луната на своя гръб да натовари“. И за „дом, в който да се побере морето” – на улица „Гладстон“ 68.
И обещанието на Петя Дубарова:
Ще бъда най-безавторна – щастлива.
Ще бъда просто малка тайна.
Тайна, подобна на Емили Дикинсън – интровертна, херметична, меланхолична – поетесата, родена на 10 декември 1830 г. в Aмхърст, щата Масачузетс. Вгледайте се в нейни фотографии и ще видите, че тя е преродена в Петя Дубарова – крехкост на таланти, разкъсани от бруталността, в която живеят. И двете – потопени в магията на amor fati (любов към съдбата) – цветя, верни на лиричната си природа.
Само този, на който свише и генетично му е казано какво да прави, може да сътвори такива метафори, когато е едва 12-годишен:
Да съм слънчево момиче
В дланите ми каца слънцето червено –
добро и светло, като гълъб ален,
то сгушва се усмихнато във мене
и пулсът ми запява в миг запален.
Аз искам слънце цял живот да имам
и дланите ми винаги да парят;
да нося дъх на слънце негасимо
и буйно да горя, да не догарям.
И хората да гледат мен засмени,
да казват „Тя е слънчево момиче,
във вените й слънчево червени
дъхът на слънцето с кръвта й тича.“
Аз искам, щом издъхна уморена,
то – слънцето – със мен да не изстине,
а светло като мойта кръв червена
да блесне над земи и над градини.
Да литне между хората щастливи,
за себе си и мен да им разказва
и аз ще бъда жива, вечно жива,
защото мойто слънце няма да залязва.
Послепис
През 1980 г. само в. „Учителско дело“ публикува „Талантът се ражда крехък“ – бургаският „Черноморски фронт“ не прие ръкописа ми. Христо Фотев по-късно справедливо запита: „Видяхме ли го ние това чудо? Заслужихме ли го? И наистина ли е възможно да го заслужим?“
Вали вечерен дъжд. Вървя по улиците и на всеки ъгъл очаквам едно Слънчево бургаско момиче „да се изправи на пръсти“ и да поздрави дъжда.
Вечер, дъжд, улици и ъгли – Слъчевото момичето не идва.
На дъжда му стана тъжно – и онемя.
Д-р Георги Чалдъков и приятели
