Разказ от Симеон Коев
Имало един рибар, на когото хората не казвали Филип, както му е било името, а Нещастния рибар. Така го наричали, защото някога бил много усмихнат човек, залюбил се с най-красивата девойка, оженили се и имали две деца. Понеже бил много работлив, излизал първи в морето, уловът му бил голям, прибирал се първи и, когато лодките на другите рибари пристигали, той вече си тръгвал за вкъщи, разпродал целия си улов. Следобеда прекарвал в помощ на жена си Марая или работейки нещо в градината, или четял на децата си книги. Нещата вървели добре и той започнал да мечтае, как след няколко месеца ще потърси и купи голяма риболовна лодка, как ще наеме още няколко човека и ще може да влиза за по няколко дни в морето, и да хваща много повече риба. И тъкмо намерил подходящата гемия и мислил да се пазари за цената, започнали да го спохождат нещастие след нещастие.
Първо починало малкото му тригодишно момче от едра шарка, която тогава не се лекувала. След месец починала и кака му, а майчиното сърце не издържало на мъката и след няколко месеца починала и винаги усмихнатата Марая. Изглеждало така, че Филип ще издържи на сполетялата го загуба и ще се съвземе, но колкото повече време минавало, толкова повече Филип се променял неузнаваемо. Отслабнал и измършавял, той вече не първи, а последен излизал в морето. Връщайки се, виждал, че уловът му е най-малкият от тези на другите рибари; и не само това, но и трудно го продавал. Приятелите му се чудели как да му помогнат, защото той станал мълчалив и не искал да говори с никого. Даже и вечерно време, когато рибарите сядали в единствената кръчма и развързвали своите езици, разказвайки всякакви весели и невероятни истории, Филип стоял сам и мълчал, пиейки долнопробен ром. Когато ставал да си върви, бил един от последните, които кръчмарят подканял да си тръгват.
Един ден рибарите гледали неспокойни ту хоризонта, ту морето и техният усет им казвал, че ще има голяма буря, затова в този ден всички се отказали да влизат в морето за риба. Покрай тях минал бавно Филип, чул ги какво си говорят, но без да кажи дума избутал старата си лодка във водата и, не обръщайки внимание на предупрежденията на колегите си, вдигнал платното и отплавал в открито море. След два часа брегът вече не се виждал, а морето станало по-тъмно и от гърбовете на дънните риби. Вълните ставали все по-големи, вятърът се усилвал, а в небето никъде не се виждала светла пролука. Филип знаел от опит, че това ще продължи и ще става все по-страшно, но не обръщал лодката към брега. Опитът му подсказвал, че най-късно след два-три часа лодката му няма да издържи напора на вълните и той най-после ще си отиде от този свят, където нищо мило не му останало.
И тогава, въпреки бурния рев, я чул. Огледал се и не видял нищо, но когато пак чул писъка, погледнал нагоре и я видял. Една малка чайка, много изморена от ветровете, се опитвала да кръжи над неговата лодка, не знаейки в каква посока е брегът. Филип бил застанал на руля, управлявайки лодката, а чайката набрала смелост и кацнала на самата лодка, само на метър от него. Погледнал я Филип и видял уплахата в очите й, същата такава уплаха имало в очите на Марая, когато бдяла всяка нощ над болните си деца. Усещал всеки един бърз удар в притесненото и сковано от страх малко сърчице. Станало му мъчно от това на Филип, гледал тези очи, за които той бил единствената надежда, и казал:
– Е, малко ми пиленце, аз не можах да спася моите дечица. Но как да ти помогна да спасиш твоите от гладна смърт, оставайки тука с мене?!
След минутка той обърнал лодката не заради себе си, а заради малкото пухкаво телце, за което той бил последна надежда.
В този момент морето и вятърът изведнъж утихнали. Чул се глас, не бил силен, но бил нежен. Чуден глас.
– Филипе, помниш ли делфинчето, което всяка сутрин тръгваше с тебе радостно в морето? Един ден то се заплете в мрежата ти и ти не направи нищо да го спасиш. То ми беше като дете, а ти го затри. Затова дойдоха тези нещастия в твоя дом. Нямаше кой да те извади от убийствените мрежи на живота. Но днес реши да спасиш друго същество, на което се радвам, затова аз ще изпълня сърцето ти с радост и надежда.
Морето пак станало бурно, но не чак толкова, колкото преди да проговори гласът.
Добрите рибари придобиват в живота си едно чувство, което няма как да обяснят, а то е, че и в най-голямата и непрогледна буря знаят къде се намира брегът; и така Филип подкарал лодката в правилната посока. Когато брегът се показал, малката чайка излетяла с радостен писък, направила един кръг над лодката и отлетяла към своите рожби.
Филип се прибрал в дома си, а на другия ден обръснал дългата брада, подстригал се и продал лодката и къщата си на първите, които проявили интерес. Отишъл в близкия град, където имало стъкларска работилница, в която работниците потапяли в разтопени различни цветове стъкла и духали през дълги тръби, правейки изключително красиви чаши, кани и други стъклени неща. След време Филип започнал да прави такива красиви неща, че познавачите и сега търсят знака на Филип Мезер, когото наричали Стъкления вълшебник.
След време срещнал и се залюбил с красива жена и после отново създал семейство. Имал четири сина и една дъщеря. Когато бил на смъртен одър, повикал любимия си внук и му разказал тази история. Когато я завършил, казал:
– …Не знам чий беше онзи нежен глас – дали на морски бог, дали на ангел или на самия Творец, но той докосна сърцето ми и аз никога повече не усетих отчаянието. Бъди добър! Помагай на всеки в нужда, даже и на най-незначителните твари, защото и те като нас са деца на този свят – и ще видиш, че в сърцето ти винаги ще има любов. Човек да има добро сърце е Божи дар.
Този внук я разказал на моя баща, с когото били приятели, после той на мен, а днес и аз на вас.
.
