Разказ от Весела Люцканова
Стояха в ателието и той й показваше картините, с които щеше да участва в новата си изложба. Беше надминал себе си, тя познаваше създаденото от него до този ден, и платната му с масло, и чудесните му акварели, и малкото портрети на хора, които бе рисувал. Сега не откъсваше погледа си от новите, опреди до стената, различни по големина, но всичките сияеха от богатството на цветове, които преливаха неусетно един в друг. Все още не проговаряше, само преглъщаше, поела толкова много багри и светлина. Можеше да различи неговия рисунък между хиляди други, бе различен, топъл, лъхаше на земя и на небе, на слънце и на птици, на животни и на забрадени отрудени жени на полето, приведени над хляба или вградени в стени, както може би някога е било, а може и да не е било… Било е! Толкова народни песни беше слушала, толкова много легенди и разкази бе чела и всеки път бе потръпвала от ужас. Усещаше и сега как камъните един върху друг я зазиждат отвсякъде, оставяйки я без въздух и светлина, и тя се задушаваше само от обречеността си в очакване на смъртта. Докато гледаше тази картина на зазиданата млада невеста, примирена със съдбата си, й идваше да закрещи: Не-е-е! Толкова младост, толкова красота, не може да е било! А е било до времето, когато са почнали да вграждат само сянката на жената в основите на моста или сградата. Но и тогава тя пак си тръгвала от този свят, излиняла и безжизнена. Като че ли обречена. С изваден живец.
Най-хубавата му картина!
Разтрепера се цялата. Привлече първия стол, за да седне и дойде на себе си. Не знаеше колко време мина в мълчание, без да откъсва очи от платното пред нея.
Най-сетне успя да проговори:
– Тази навярно ще ти я откупят за Националната галерия. И не само… – не довърши, защото той се разсмя на думите й.
– Така беше преди трийсетина години… Откупваха най-значимото на художника, но вече и Националната галерия няма пари!
Не очакваше такъв отпор. Негови картини красяха галерии по света. Бе ги виждала във Виена, в Париж и в Бордо, в Лондон и в Москва, дори в Щатите, в Ню Йорк и в Лос Анджелес. Изпитваше гордост, че го познава, и то още от началото на творческия му път, още като студент в Академията бе идвал в издателството, в което тя работеше, за да илюстрира книги, да прави корици на книги, може би за да подпомогне следването си или за да има пари за бохемските сборища във „Феята“, където с нейни и негови колеги обръщаха водка след водка. А може би бе търсил просто изява, не знаеше. Бе участвал почти във всички общи изложби, бе направил и доста самостоятелни и у нас, и в чужбина. Наградите се трупаха една след друга, както и откупките, а той ставаше все по-добър и по-добър.
– И все пак…. Понякога… – обади се плахо почти без глас, гърлото й бе пресъхнало.
Отново успя да я прекъсне, все още се смееше, но смехът му се пропукваше от горчивина. И лицето му, запазило през годините все още онзи младежки овал, излъчваше тъга. И гласът му тежеше от тъга:
– Някои успяват. Не зная как… Не най-добрите, най-комбинативните може би или най-агресивните, но аз не съм от тях.
Не беше от тях, знаеше. Не бе търсил успеха, бе проследила във времето собственото му усъвършенстване, все по-нагоре и все по-близо до него. И без и сам да усети признанието бе дошло. Поканиха го в Академията да преподава живопис, премина през асистентството, доцентството и една сутрин се събуди професор, а той се радваше на всеки свой випуск, на всички тези талантливи момчета и момичета, влезли в Академията като в храм, поели кръста на себеотдаването си. Стремеше се да им предаде уменията си и упорството да не се отчайват, да не търсят успеха, а да извличат най-доброто от себе си и да рисуват, да рисуват, да рисуват всяка свободна минута. Денем, нощем… където и да се намират, и да не пропускат участия в нито една изложба. Да се радват и признават и чуждите постижения, не само своите. Те го приемаха едва ли не като Бог, навярно колегите му смятаха, че е галеник на съдбата, а всъщност всичко бе постигнал с невероятен труд и постоянство. За да стигне дотук…
Оглеждаше отново картина след картина, до една бяха много добри и сърцето й преля от красота. Всяка от тях й откриваше нов свят, ново усещане за живота и за хората. Нарисуваните й колеги бяха като живи, току-що влезли и те в ателието, толкова различни. Единият, самоуверен с ръце в джобовете, тръгнал от земята, зелена и дъхава, с решимостта да я покори с думите си. Другият, натежал от мъдрост и доброта, с такава любов държеше последната си книга в ръце като най-обичното си поредно дете, а цветовете на корицата в пастелно кафяво преливаха във фона и лицето му, за да им предадат още повече топлота и съдбовната му връзка с писането. Любимата й актриса с оня нежен овал на съвършенството и почти неземната си хубост, вдигнала в издължените си пръсти бялата маска, която ще оживее на сцената, ще се смее, ще плаче, ще разсмива или разплаква зрителите. Земята, димяща от плодородие, мъжете, повели магаренца по нея, образа на майка му в народна носия, млада и хубава като младата зеленина, на която е стъпила, излязоха от платната и я заобиколиха. Докосна я дишането им, мириса им на горещо лято, под краката си усети топлата пръст. Неволно вдигна погледа си към майката. От нея ли е взел обичта си към родното село, към красивата ни природа, към топлите й цветове с прохладата на дъжд, залята с песните на щурци, пробляскваща от светулки? Отмести поглед към картината с чешмата… „Колко много чешми са градили предците ни – помисли за миг. – За да пиеш вода, да отмиеш умората от лицето си след дългия път, да изплакнеш ръцете си преди да разчупиш хляба…“ И отново очите й потърсиха вградената невеста… пред нея отново онемя. Отново не можа да си поеме дъх и нямаше спасение от болката, която стегна гърдите й.
Тази негова изложба щеше да бъде най-добрата. Поела цялата му любов към страната ни, цялото му верую в хората й.
Той като че ли прочете мислите й.
– Можеше и да е по-добра…
Не продължи, защото тя рязко се обърна към него с учудени, разширени от изумление очи. Като че ли зачака някакво обяснение и той й го даде след кратко мълчание:
– Харесваш ли много направеното дотук, значи си спрял. А аз не съм.
Тя само кимна. Преглътна мъчително. Мина доста време да се върне в реалността, преди да запита:
– Ще има ли кой да ти помогне при подреждането? По-рано ви съветваше изкуствовед…
– По-рано… да – засмя се с оная горчивина, която я бе опарила вече. – Сега ми помагат колеги, винаги си помагаме един на друг. За подреждането, за прибирането…
– Надявам се и ти пожелавам повече откупки. Има колекционери, бизнесмени, банки, които все още купуват картини. А твоите нямат цена. Великолепни са.
Той се усмихна. Не й ли повярва? Не каза нищо, обходи с поглед подпрените до стените платна. Въздъхна. И по-скоро на себе си, отколкото на нея призна:
– Непродадените ще трябва да кача на тавана. А той вече е пълен, но не мога да спра да рисувам. Съдба. Не рисувам ли, мъртъв съм.
Тя изтръпна. И стисна зъби, припомнила си за племенницата на Майстора. Наследила не влезлите в галериите му картини и складирани на тавана в жилището му, тя ги бе нарязала на ивици, за да ги продава. Случайно видя няколко от тях в домовете на свои колеги, според нея струваха цяло състояние, а те й разказаха историята на неоценилата ги и невежа млада родственица и как срещу незначителни суми бяха успели да станат притежатели на шедьоври преди девойката да се е опомнила. Защото навярно някой й бе подсказал колко много губи. А те знаят и ще ги опазят в домовете си, недокосвани дори от времето. Преглътна. Майсторът е рисувал, рисувал, рисувал, не е можел да живее без да рисува. Същността на живота му, смисълът на дните му. И… безсмъртието му. Много е съхранено и опазено в колекции и галерии, и много е останало. Помисли си: винаги бе смятала, че талантът е разпятие. И, че трябва да достига до хората. Те се нуждаеха и от това, не само от хляба.
– А имам една мечта – сепна я гласът му, пълен с тъга. – Картините ми да висят по стените. В домовете на хора, които ги оценяват наистина.
Не добави нито дума повече. Наля си чаша студена вода и я изпи на един дъх.
–––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––––
Весела Люцканова е родена през 1935 г. в София. Завършила е Висшия инженерно-строителен институт. Работила е като проектант, асистент, заместник-директор на Литературния фонд към СБП, редактор във вестници и издателства. След 1989 г. става собственичка на издателство „Весела Люцканова”. Автор е на над 40 книги, от които 15 романа. Носителка е на редица престижни отличия, сред които Американската международна награда за престиж и качество „Златна звезда”.
.
