.
Ще подгонят накрая и мене със камъни
всички, влюбени в тебе, момчета квартални.
И посоката страшно ще свети пред двама ни,
отразила съня ни – досущ огледало.
А пък ти ще ме спреш ли, момиче, на ъгъла,
посъбрала кураж своя дом да напуснеш?
Дълго ли си ми вярвало или пък си се лъгало
във тръпчивата сладост на моите устни?
Може би в този час вампирясаха клетвите.
Затова не заделяй, смутено и дълго,
ти на своята вярност трохичките жертвени
за отдавна, отдавна преситени гълъби.
Нямам осем живота, в калчища оплетени,
нито ти – за мечтите си – пасбища чужди.
Само стискай, момиче, по-здраво ръцете ми,
без да знаеш какво е любов. Или нужда.
И щом паднат звездите – зъби поразклатени,
от утробата твоя, ни грешен, ни праведен,
ще израждам с ръце, неизбежно, децата ни –
на света – всички утрешни, знатни владетели.
Ивайло Терзийски
